Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.10.2008 21:50 - Времената сигурно са полудели - 1 и 2 глава
Автор: kcekce Категория: Изкуство   
Прочетен: 5149 Коментари: 4 Гласове:
0

Последна промяна: 30.03.2009 22:01


Времената сигурно са полудели

1.

 

Още първият ритник ме свали на земята. Може би защото беше изненадващ. А може би защото беше в коленете. На кого му пука? И без това се надявах да ме убият. Все пак ми стана неприятно – от един момент в живота ми насам бях добила достатъчно опит, за да осъзная, че мразя тялото и главата ми да се блъскат болезнено в земя и други твърди предмети. Просто не понасям внезапно обземащата те дезориентация, която те кара да се чувстваш безкрайно тъп. Не понасям и звука от изпукване на прешлените, след който се чудиш, дали не си си счупил врата...

Оглеждайки се между пороя от удари успях да преброя трима. Всъщност, възможно е да са били както повече, така и по-малко. Шутовете в главата не спомагат за по-добрата концентрация в сложни умствени действия, като броене например. Във всеки случай, бяха поне двама, защото отвреме-навреме си разменяха реплики. Отначало не сварих да определя езика (вече споменах за ефекта от шутовете в главата), после осъзнах, че е английски. Даже се зарадвах, че мога да чуя и разбера някакъв разговор. Един мълчалив побой би бил далеч по-скучен. От друга страна се разочаровах, защото единият (шефа?) заяви: “Don’t kill her!”, което изцяло противоречеше на моето мнение по въпроса. Изсмях се и им го казах, плюейки кръв.

Наритаха ме още по-активно. Болежките ми вече бяха толкова многобройни, че спрях да ги забелязвам. За сметка на това се ядосах и успях да сваля единия на земята, дръпвайки го рязко за крака. Падна ли ми, копеленце... Сварих да му набия един лакът в лицето, преди останалите да ме приведат отново в латентно състояние на гърчеща се под шутовете твар. В процепите между телата им понякога виждах вечерното небе и околните дървета. И завесата от пръскаща се на пепел изчезваща реалност, която се приближаваше към нас...

Сутринта за пореден път се бях събудила с чувството, че нищо не е наред. Станах от леглото не защото ми се ставаше, а защото беше безкрайно скучно да продължавам да лежа. Извърших поредицата от сутрешни ритуали, в които всъщност не намирах никакъв смисъл. Изобщо не ми дремеше, дали зъбите ми са измити, кафето и цигарата бяха просто навик, а чиниите в мивката утре пак щяха да бъдат там, защото някой го е домързяло да ги измие и е решил, че аз се кефя на тази работа. “Служебните задължения” ме чакаха горе на компютъра във вид на няколко страници досаден текст за превод. Но нямах нищо против да свърша всичко това, защото просто вече не ми се вършеше нищо друго.

Дори да спре да ти пука за каквото и да е, скуката си остава. Това трябва да се добави към законите на Мърфи. Може да не искаш да си мръднеш пръста за абсолютно нищо, но пак ще ти е досадно да седиш и да гледаш в точка. Сигурно за това са измислили телевизията – да могат хората да се отдават спокойно на пълната си апатия. За съжаление аз нямах телевизор вече от години, а нямах и желание да имам такъв. Има нещо в стандартните филми, реклами и предавания, което може да ти бръкне там, където слънце не огрява, ако си загубил навика да гледаш телевизия. А аз го бях загубила отдавна.

Все пак се преборих с няколкото страници за превод, след което поради липса на алтернатива се насочих към близкото магазинче за да си купя бира. Вкъщи нямаше никой, само радиото се обаждаше скръбно от едната стая, набивайки ми в главата поредната джазирана боза. Времето беше прекрасно – ранна есен, слънчев ден, перфектни температури. Всичко живо наоколо се беше разчуруликало, а котките бяха опънали морните си космати телеса на слънце в двора. На мен продължаваше да ми липсва желание за каквото и да е.

Може би още не сте осъзнали, колко вдъхновение и желание изисква това, просто да си живееш живота с удоволствие. Вдъхновение да прочетеш някоя книга. Желание да се облечеш по-така (а не с десетгодишната си пижама) и да срешеш гнездото на главата си. Желание да измиеш пода, който знаеш, че утре пак ще е мръсен. Вдъхновение да подрънкаш на китара и да съчиниш поредната песен с депресивен текст, акомпанирана от достъпните за уменията ти пет акорда. При липсата на това вдъхновение и желание би нахранил котките си, само ако ги видиш, че вече умират. В това отношение поне бях успяла да се преборя със себе си и пълнех купичките редовно.

Музика също не ми се слушаше. Започнах да се изприщвам душевно от всякакъв вид драматични изповеди на разни недозрели пубертети, ронещи крокодилски сълзи по събралата си багажа изгора. Разните му там готик-метъл възпявания на мечове, дракони, пръстени и тям подобни безсмислици също ми бяха безразлични. Както и ведрите и искрени песни за красотата на живота и доброто, изпълнени от хора, които не бяха осъзнали, колко е шибан светът. Предпочитах някой пънкар да ми попее абсолютно немелодично за това, колко го мъчи махмурлукът.

Способността на хомо сапиенс да се отнася безкрайно сериозно към какви ли не глупости ме дразнеше все повече и това се отразяваше и на отношенията ми с хората. Имах един добър и един лош начин да се оправям с жалванията от излязлата на дневен ред драма на приятелите си. Добрият беше, да им отвлека вниманието към някоя съвсем странична тема, при което те забравяха за жестоката си “трагедия”. Лошият беше да им кажа истината: “Това са пълни глупости. Ще ти мине.” или “Направи нещо по въпроса”. Цинизмът ми беше достигнал невиждани висини... Всъщност, той все още си е такъв.

Само скуката и наличието на задължения ме тласкаха да продължа да шавам. Докато усещането, че аз самата и целият ми живот са просто една нелепа програмна грешка, се засилваше с всеки изминал ден. Вече бях твърдо убедена, че това нещо, което представлявах в момента, не трябва да го има. За съжаление не ме блазнеше мисълта да си тегля ножа, защото бях изпитала на гърба си, колко е болезнена смъртта на близък човек за околните. Така че се бях отдала на активна вегетация, състояща се в поддържане на основните жизнени функции, разиграване на нормално поведение за пред другите и опити да разсея скуката, вършейки нещо добро и полезно. Странно, но загубата на вяра и интерес към живота не доведе до загуба на усета ми за добро. Само дето съществуването ми като личност беше спаднало към категория “необходимото зло”.

Размишлявах по тези въпроси по пътя към ежедневната си доза бира, убеждавайки се все повече, че нищо не е наред. Не само аз бях ненужен елемент сред брънките на вселената. Баща ми вече от дълги години беше изпаднал в апатия, по-крайна и безплодна дори и от моята. Това несъмнено не беше нужно на света. Също както и цялата бъркотия в световната политика и свеждането на информационните медии до маркетингови институции за популяризиране на това и онова. Бях слушала плач на майка, загубила сина си само няколко дни, но ми се стори вечност. Защото това просто не беше редно и не трябваше да го има.

Бях се молила на Господ сутрин и вечер в продължение на дванадесет години. Осъзнах, колко е несправедлив, чак когато аз самата загубих близки хора, на които нито им беше времето, нито мястото да си отидат от този свят. Наблюдавах мъката на близките им, наблюдавах как собственият ми свят се руши и не можех да намеря смислена причина, оправдание за това, което се случи. Това просто не трябваше да го има. Господ не беше прав да го допусне. А аз вече започвах наистина да осъзнавам, колко много други несправедливости е допускал, докато аз съм си затваряла очите, защото на мен всичко ми е било горе-долу наред. Напишете в Google ключови думи “осакатено дете бомба”, например. Вижте какво ще излезе. Това трябва ли да го има? Ако Господ съществуваше и наистина беше всесилен, тогава критериите ни за добро явно се разминаваха. Затова спрях да се моля. Не спрях да вярвам в Него, но спрях да Му вярвам. Все пак дванадесет години са твърде дълго време, за да си признаеш, че си бил пълен идиот и си говорил с въздуха. По-добре звучи, да си говорил с пълен идиот.

Постепенно крещящото в главата ми “не трябва да ме има” се обособи в “тази реалност не трябва да я има”. Защото аз бях следствие от тази реалност. Някъде по пътя беше станала грешка, или безброй грешки, довели до нещо недопустимо за съществуване. Нещо, разминаващо се с представите за хармония и правилност на всяко нормално човешко същество. И което определено не ми харесваше. Не харесвах и себе си и не исках никой да става като мен. Но със съжаление осъзнавах, че съм права. Хората наистина вярваха в глупости. Светът наистина беше скапан. И аз, резултат от съществуването на този свят, наистина нямах място в него. Тази истина продължаваше да се оформя все по-непоколебима в главата ми, докато с усмивка на уста си лафех с продавача и броих стотинките, необходими за получаването на бира от магазин. Докато не вдигнах поглед от стотинките в ръката си към продавача и не видях, че е застинал в същата поза, в която преди малко каза “лев и петдесет”.  Застинал като камък.

Не знам, дали сте виждали мъртъв човек. Поне заспал със сигурност сте виждали. Застиналостта на едно човешко същество има различни степени – от замислен, през заспал до мъртъв. Тази степен на застиналост обаче минаваше всякакви граници. В нея нямаше нищо от тихата безметежност на съня. Нито от неизбежността на смъртта. Мъртвият човек може да бъде всичко друго, но не и красив. Каквото и да разправят романтиците за Жулиета, тя е изглеждала като безжизнена черупка на някога съществувало момиче, която постепенно загнива. Повярвайте ми за това. Мъртвото тяло просто излъчва празнота и тленност. Продавачът обаче не изглеждаше нито празен, нито загниващ. Изглеждаше просто спрял. Също като часовника зад гърба му. Толкова спрял, че вместо тленен, по-скоро изглеждаше вечен.

- Ехо? – казах аз, правейки явно безплоден опит да го събудя към живот. После се пресегнах през прозорчето и го бутнах леко с ръка. Човекът не отреагира по никакъв начин. Замислих се, дали да не му затворя очите, за да не изсъхнат лигавиците на вятъра (тъпа прагматична мисъл, много типична за мен по онова време). Тогава осъзнах, че няма вятър.

Всичко наоколо беше спряло. Кучето, което доскоро лаеше по някакъв минувач, беше застинало със зинала паст. Минувачът също беше застинал, на лицето му имаше леко стреснато изражение, а очите му гледаха към кучето... Всъщност, не гледаха, а само бяха обърнати натам. Въздухът беше неподвижен като вакуум. По дърветата вече не се стрелкаше нито една от чуруликащите доскоро твари. Не се поклащаше нито едно листенце. Неволно констатирах, че още дишам и си премерих пулса. Страх не изпитвах, но объркването не ме оставяше намира. Какво става, по дяволите?.. После видях завесата.

Кварталът ми се намира в подножието на планината, доста над основната част от града. Цялата жалка и мръсна столица се вижда оттам като на длан, чак до планинския масив отсреща. Зад масива напредваше завесата. Реалността (не намерих друго определение) се разпадаше на пепел пред очите ми. А след разпада й се откриваше най-голямото нищо, което някога сте виждали. Ако мислите, че космическият вакуум е празен, грешите. Това нещо беше празно. То просто не съществуваше и никога не беше съществувало.

Точно тогава се появиха и онези копелета. Нямах представа, защо ме бият, въпреки че аз самата имах милиони причини да си хвърля един здрав бой. С безкрайно съжаление осъзнах, че купената току-що биричка се беше счупила в плочките на тротоара. Може би последната ми биричка, която така и не успях да изпия...

След краткотрайния си опит за съпротива, чийто резултат виждах в счупения нос на единия от нападателите, вече нямах сили да се боря. Единственото, което можех да направя, беше да се свия по-плътно на топка и да оставя по-твърдите ми тъкани да отнесат по-голямата част от ударите. Ако имах бодли като на таралеж, в тази поза щях да представлявам сериозен проблем. Тогава обаче представлявах просто една удобна и неподвижна мишена.

Малко след като спрях да мърдам, закопчаха на врата ми нещо като каишка. Винаги съм знаела, че съм кучка, но чак пък толкова!.. Със сетни сили захапах до кръв най-близо разположения вражески пръст и изядох още един тупаник. Не знам, дали беше последният, но явно ме е вкарал в несвяст, защото с това спомените ми за дадената сцена приключват.

 

2.

 

Събудих се в една спретната бяла килийка, облицована с мека тапицерия. Самата аз бях облечена в нещо като нощница, също така бяло. Явно ме бяха и поизмили, защото не напипах очакваната засъхнала кръв по лицето си. Огледало не ми бяха оставили, нямаше и прозорец, в чиито стъкла да се огледам или просто да надзърна, за да разбера къде съм. Можех да съдя за външния вид на многострадалната си физиономия само по безбройните болежки и различните по размер подпухналости, които напипвах с пръстите и езика си. Главата ме цепеше като от тежък махмурлук. Останалата част от тялото ми не беше в по-добро състояние. В ушите ми звучеше някакво изключително интензивно и досадно пищене, което не ме оставяше да си подредя мислите.

Килийката представляваше куб с размери приблизително 3х3х3 метра. Приглушената бяла светлина идваше от неуловим за окото процеп между тапицерията на стените и тази на тавана. Пикаеше ми се неудържимо. Огледах пак килийката, но не видях нищо, освен тапицирани в бяло стени. Таванът и подът също бяха добре подплатени със същата материя. Не се виждаше и никакъв намек за врата. Как ме бяха вкарали тук? Все отнякъде трябваше да се влиза.

- Ей! Чува ли ме някой?

Дори и в най-драматичния момент от живота си ще се чувствате като глупак, ако стоите прав в центъра на празна стая и викате на въздуха. Особено ако не се намери кой да ви отговори отвън.

- Мамка му, трябва да има някой! – изкрещях се пак аз. Отговорът беше пълната тишина, като изключим досадното пищене в ушите ми. Спомних си, че нападателите ми си говореха на английски и наредих няколко по-сочни псувни на дадения език. Пак нямаше ефект.

- Ако в най-скоро време не ме заведете до тоалетна ще трябва да пикая на пода! – извиках аз, отново на английски. Изчаках около минута, след което добавих:

- Поне една кофа да ми бяхте оставили, нещастници!

С показно тежка стъпка се отправих към единия от ъглите на стаичката, клекнах и запретнах тъпата бяла нощница, с която ме бяха облекли. Тъкмо щях да си маркирам територията, когато в съседната стена една малка плоскост 60 на 60 см. се отвори надолу като вратичка на шкаф. Остана да стои отворена под малък наклон.

- Знаех си, че ме наблюдавате, копелета... – констатирах аз.

Отидох до мистериозната вратичка (как по дяволите се отвори, по тапицерията не се виждаха дори шевове?!). От вътрешната страна беше направена от гладка пластмаса или фаянс с издигнат ръб отстрани и широк водосток по средата. Водостокът водеше към кръгъл отвор. “Кенеф!”, засмях се аз наум. На стената зад вратичката се беше открила ниша, от която стърчеше доста приличен наглед хромиран чучур с фотоклетка. До него имаше прозрачно овално резервоарче за течен сапун с копче-дозатор. Кенеф делукс за една персона...

Използвах тази своеобразна тоалетна чиния по предназначение, след което се измих на “мивката” и пих вода. Водата беше приятно топла, въпреки че чучурът не беше снабден с каквито и да било кранчета за регулиране на температурата. Избърсах се с кърпички за еднократна употреба, над мивката имаше ролка с такива. Няколкото използвани хвърлих в отвора на тоалетната, други няколко откъснах за да си ги запазя за после. Знае ли човек, кога точно може да ти потрябва кърпичка? Особено, ако си затворен в стая без врати и прозорци, а кенефът се появява само когато някой невидим нещастник благоволи да ти го отвори. В момента, в който се отдръпнах от “санитарния възел”, вратичката рязко и безшумно се затвори, оставяйки тапицерията на стената отново монолитна. Интересно...

- Благодаря! – извиках с явно фалшива признателност на въздуха. Не получих отговор, разбира се.

Все пак реших да проуча монолитната повърхност на стената, където допреди малко се беше отворила тоалетната. Търсех ръбове, процепи в тапицерията – каквото и да било, което да ме убеди, че нито съм полудяла, нито се намирам в някакъв пошъл научнофантастичен филм. Тапицерията беше абсолютно гладка и мека на допир. Материалът, от който беше направена, също ми беше непознат. Зачудих се, дали “тоалетната” може да се отвори някак по моя команда и заблъсках с юмрук там, където трябваше да е вратичката. Не се случи нищо. Попипах стената още известно време, докато не започнах да се чувствам като маймуна, проучваща телескоп. После се отказах и седнах на пода. Подът беше не твърде, но достатъчно мек – нещо като постелките татами, които се използват в залите за трениране на джудо и други бойни изкуства, свързани с падане. Температурата на въздуха беше идеална, за да може човек да си подремне без завивки върху мекия под. Чудесно...

- Има ли каквато и да било възможност да обсъдим въпроса? – запитах въздуха на английски. Не получих отговор. “Явно няма”, въздъхнах аз.

Скуката, моят древен и непобедим враг, отново започна да ме обзема. Този път с нова сила. В тази стая нямаше абсолютно нищо за правене и явно никой не се канеше да дойде и да си поговори с мен. Тъй като ме наблюдаваха, се замислих дали да не оползотворя времето си с едно малко представление, включващо показване на средни пръсти и задници. Реших обаче, че това може да доведе до запълване на въпросните задници с несъразмерни за възможностите им предмети и се отказах. Полежах известно време на пода, подреждайки в главата си последните събития. Постоянното пищене в ушите обаче ми пречеше да мисля. Зарязах мисленето и се отдадох на задачата да направя триста коремни преси, преодолявайки болката в наританите ми ребра. Получи се. Довърших програмата с тридесет лицеви опори. Набирания нямаше на какво да правя. Не успях и да се изкатеря по стените до процепа за осветление горе, въпреки че се бях занимавала със скално катерене от седем години. Просто нямаше за какво да се хвана. Самата тапицерия беше феноменално устойчива на дращене с нокти, пък нямаше начин да я захапя.

Имах избор между три варианта – да спя, да продължа с волната спортна програма или пак да започна да викам по въздуха. Нито един не ми харесваше. Бях сигурна и че опитът да си прегриза вените в най-добрия случай щеше да доведе до опаковането ми в усмирителна риза. Или някаква по-хай-тек дрешка. Ребрата ме боляха при вдишване и издишване, а устните ми бяха толкова нацепени и подути, че отхвърлих и идеята да си попея и да наруша досадната тишина. Освен това ако започнех да си тананикам сама в празна тапицирана в бяло стая, едва ли щях да мога да продължа да се залъгвам, че не съм окончателно побъркана и не се намирам в съответното лечебно заведение. Феноменалната ми способност да заспивам винаги и навсякъде, стига да поискам, също ме предаваше. Първо, защото току-що се бях събудила (кой знае колко часа съм спала?) и второ, заради пищенето в ушите. Мамка му, кой точно от ударите в главата я беше накарал да бръмчи часове наред след побоя? Нямах спомени за подобни симптоми след удар по главата, дори и при мозъчно сътресение.

Никога не съм си падала по медитацията, но реших, че тя е единствения начин да се отърва от натрапчивото желание да се махна оттук. Затворих очи и започнах да се самонавивам, колко ми е хубаво, опитвайки се да не обръщам внимание на пищенето в ушите. Колко приятно топъл и мек е подът, на който лежа... Каква прекрасна, спокойна тишина... не, пищенето в ушите го няма, забрави го. Имаш нужда да си починеш и това е най-подходящото за целта място. Не мисли за нищо... Почивай си, докато тялото ти се грижи за лекуването на различните болежки... не, болка не усещам, болката минава покрай мен и се разтваря във въздуха. А и болката ми е приятел, стар приятел. Тя ми напомня, че съм жива. Имах едно често вкарвано в оборот лафче: ако се събудя някоя сутрин и нищо не ме боли, ще знам, че съм мъртва... Дали сега е сутрин? Или нощ? Няма значение, зарежи това. Просто се отпусни и се наслаждавай на пулса си. Всъщност харесвам тази болка. Харесвам и пищенето в ушите, макар и малко по-трудно... Да, много го харесвам. То е като песента на щурците на окъпана в лунна светлина поляна. Леко пулсиращо, като песента на щурците. Ако го слушаш достатъчно дълго, спираш да го забелязваш. Като тиктакането на часовник, старо, познато и успокояващо... Затихващо...

Остро свистене ме накара да отворя очи и да се откъсна от унеса си. Струйка зеленикаво-бял газ излизаше под налягане някъде от процепа за осветление под тавана. Облакът бързо запълваше горната част от помещението.

- Оставете ме намира... – простенах аз.

Газът постепенно се спускаше към мен, запълвайки обема на стаята. Изругах, плюх на яката на нощницата си и поставих мокрия плат пред устата си. Знаех, че това няма да ме спаси задълго, но не е в стила ми да се предавам без бой. Около мен вече се стелеше зеленикаво-млечна мъгла, чийто гаден привкус усещах на върха на езика си, въпреки импровизирания противогаз. Свих се по корем на пода, задържайки устата и носа си възможно най-ниско. Този метод се оказа ефективен за следващите две минути. После започнаха халюцинациите.

Тичах по един безкраен бял път. Въздухът не ми стигаше, устата ми беше пресъхнала, а езикът подут. След мен пълзеше някакво мътно зеленикаво желе, протягащо към мен зловонни пипала. Изведнъж от двете страни на пътя се появи многобройна публика. Хората протягаха нагоре ръце, подскачаха и гневно викаха “Уууу!”. Видях лица на свои близки, приятели и познати. Тук, сред агитката, бяха всичките ми бивши гаджета и някогашни добри приятели. Аз продължавах да тичам със заплитащи се крака.

- Кучка! – изцепи се някой точно до мен. Познах лицето на един от най-близките си приятели. Гледаше ме с омраза.

- Как можа да се промениш! Толкова хора държаха на теб! – провикна се от другата страна първият ми любовник.

- Бягай, вече не си ни нужна. – отсече дядо ми, който беше мъртъв от четири години.

- Ууууууу! – провикна се оглушително тълпата. Огледах се назад и видях ръце, потупващи поощрително желето, което ме преследваше. Езикът ми надебеляваше все повече. Когато пак се обърнах напред на няколко метра пред мен имаше бяла тапицирана стена. Внезапно пред мен изникна баща ми и ми подложи крак. Претърколих се презглава и прехапах надебелелия си език. Баща ми се приведе над мен и презрително попита:

- Докога ще бягаш от себе си, питам? Не разбра ли, че няма смисъл?

После долепи уста до ухото ми и започна да пищи пронизително. Аз също отворих уста за да изпищя, но едно от пипалата на преследващото ме същество пропълзя по езика ми и гадното зловонно желе започна да се излива на големи лепкави буци в гърлото ми. Коремът ми започна да се издува като балон, първо разцепи бялата нощница, а после се пръсна...

Осъзнах, че лежа по гръб със затворени очи на равна и умерено мека повърхност. Сигурно пак в бялата стая. “Еба си гадния трип”, помислих си и отворих очи. Наистина бях в бялата си килийка. Кожата на корема ми обаче лежеше на дрипи от двете страни на тялото ми. На мястото на вътрешностите ми се виждаха прозрачни черва, пълни с шаващо зелено желе. “О, хайде стига вече...”, примоли се една част от съзнанието ми. В стаята цареше зловоние. От разпрания ми  корем се носеше миризма на мърша, покрай стените на стаята имаше безброй зловонни купчинки и жълтеникави локвички, които също смърдяха адски. Кенефът-вратичка беше отворен и от него ми се хилеше някакво гадно лайняно човече с остри зъби.

- Наслаждавай се на пулса си! – изписка то злорадо и се шмугна в дупката на кенефа.

- Да го духаш! – изкрещях му в отговор. Най-малко от всичко исках да започна да се връзвам на тези халюцинации и да си приказвам с тях, но тоя ме изкара извън нерви. А и вонята беше отчайващо реалистична... Със сигурност беше халюцинация, но това не я правеше по-малко гадна. Опитах се да се изправя, но прозрачно-зеленикавите ми черва се изсипаха и започнаха да ми се оплитат в краката. По дяволите, не знаех, че имам подобни гадости в подсъзнанието си...

Легнах пак по гръб и затворих очи. Опитах се да овладея дишането си и да се абстрахирам от вонята наоколо. Нещо обаче тупна на гърдите ми. Отворих очи и видях гадното лайняно човече. То също смърдеше, имаше къси криви крачка и пак се хилеше.

- Наслаждавай се на пулса си! – каза пак то и повлече червата ми като гирлянда към вратичката-тоалетна.

- Изчезни, копеле, ти си плод на фантазията ми! – изревах му аз заповеднически, сграбчвайки края на червото, което се виеше към отвора на кенефа. “Това започва да става твърде гротескно”, помислих си. Човечето стоеше на ръба на “тоалетната чиния” и дърпаше с все сили червото. Същото правех и аз от другата страна. Човечето се изхили пискливо.

- Поне една кофа да ти бяха оставили! – заяви то злорадо. Натегнатото черво се пръсна и от него се посипаха бели червеи. Вонята вече стана просто нетърпима. Не издържах и повърнах настрани.

- Благодаря! – изписка човечето и отвлече извоюваното парче черво в дупката на кенефа...

Осъзнах, че лежа по гръб със затворени очи на равна и умерено мека повърхност. Сигурно пак в бялата стая. “Еба си гадния трип”, помислих си и отворих очи. Този път очаквах да видя какво ли не. Изглежда все пак трипът беше приключил. Стаята си беше все така празна, бяла и осветена, във въздуха вече нямаше газ. Ужасната воня също беше изчезнала, неприятна, но търпима миризма излъчваше само петното повърнато до мен. Предметите пред очите ми леко плуваха. Главата ме цепеше отвратително, а пищенето в ушите беше достигнало рекордни честоти. Догади ми се и повърнах пак върху пода. Този път само стомашни сокове. Намерих сили в омекналите си крайници да се довлека до другия ъгъл на стаята, който беше по-чист. Там се проснах задъхана, продължавайки да се опитвам да фокусирам погледа си. Не се получаваше и затворих очи...

Тъкмо започнах да се унасям в сън, когато подът под мен трепна. Сепнах се и седнах, за да видя как тапицерията на пода се разделя на две. Двете половини от пода се “открехнаха” надолу, оставяйки по средата тесен процеп. Докато се чудех каква е целта на упражнението, отгоре рукна леденостудена вода. Лееше се на плътни и доста силни струи от проклетия многофункционален процеп за осветлението. Струите ме шибаха от всички страни и под различни ъгли, едва сварвах да намеря пролука между тях за да дишам. В първия момент водата ме заслепи, после направих “къщичка” с ръце над главата си. Потокът вода се изливаше по наклонените половини на пода към тесния процеп по средата, отмивайки повърнатото. “Това халюцинация ли е?”, запитах се аз безпомощно. Започна да ме тресе от студ. Май все пак не беше халюцинация.

Събрах малко вода в шепи и си изплакнах устата. Вече треперех неудържимо. Може фрикциите със студена вода да са полезни, но не и в такива количества. И не принудително ако може. Свих се на топка в единия ъгъл с гръб към стаята и обгърнах раменете си с ръце. Не ми стана по-топло, а водата продължаваше да ме залива. Конвулсивните движения, предизвикани от треперенето, предизвикваха остра болка в наританите ми ребра. На няколко пъти прехапах езика си, докато траках със зъби.

Студеният душ спря също толкова внезапно, колкото започна. По стените кротко и равномерно се спусна течност с дъх на дезинфектант, от която се отдръпнах. Тя се стече по пода и потъна във вече затварящия се процеп. Останах да стоя мокра и зъзнеща във влажната и миришеща на зъболекарски кабинет стая. Сигурно щях да си стоя така докато не настина, но след малко в килията ми с равномерно бучене нахлу сух топъл въздух. Температурата в стаята бързо се покачваше, а аз започвах да се потя. “Първо студен душ, а сега сауна”, помислих си. Както стаята, така и нощницата ми бързо изсъхнаха под въздействието на гигантския сешоар. И аз нямах нищо против. Когато пустинно-жежките температури пак спаднаха до нормални, се проснах на пода изнемощяла и най-сетне заспах. Приятно беше да сънувам пак нормалните си, познати от години цветни сънища...

 

Събудих се в същата поза, в която бях заспала. Стомахът ми беше празен като черна дупка, а главата продължаваше да ме боли, макар и по-малко. Пищенето в ушите обаче изобщо не беше отслабнало. Поради липса на други смислени идеи реших да кръстя този отрязък от съзнателност “ден втори” и с доста усилия издрасках с нокти две отчетливи кървави драскотини на лявата си предмишница. Едва ли преценката ми за времето беше кой знае колко точна, но пак беше някакъв критерий. Спомних си една история за някакви пещерняци, които прекарали под земята над два месеца. Накрая съвсем естествено преминали на някакъв странен режим, в който будували по над тридесет часа и спяли по двадесетина часа. Чудех се, дали и с мен ще стане така.

За краткото време, което бях прекарала в тази стая, я бях намразила порядъчно. Не ми харесваше да съм затворена. Не ми харесваше също елементарни свободи, като ходене до тоалетната, да зависят от друг. Още по-малко ми харесваше да ме упояват с халюциногенни газове и да ме заливат с леденостудена вода. И през цялото време да ме наблюдават... Какво по дяволите искаха от мен? Да полудея? Да наблюдават последователно етапите на развитие на лудостта ми? Ако още пъвия ден бяха влезли петима души и ме бяха изнасилили, щях да го разбера. Но изобщо не разбирах това, което се случваше.

Освен това бях вече ужасно гладна и жадна. Стомахът ми, макар и раздразнен, си искаше своето, а аз не можех да направя нищо по въпроса. Обаждаха се и други физиологични потребности, и по малка, и по голяма нужда. Не за първи път в живота си си помислих, че не е чак толкова лошо да ти е толкова гадно, че да забравиш за секса. Защото тук нямаше как да удовлетворя тази потребност, а и не бях в настоение да приема услугите на когото и да било от онези, които ме бяха затворили. Въпреки изчезналото ми либидо, останалите нужди просто крещяха. Не ми оставаше нищо друго, освен пак да си поговоря със стените. Мисълта да превърна в реалност наркоманското си видение за пълната с екскременти стая ме отвращаваше. Освен това бях сигурна, че след подобно действие пак ще последва “студен душ”.

- Трябва да отида до тоалетна. Спешно. – заявих аз на английски. Усещането, че съм пълен идиот да си говоря сама беше отслабнало. Знаех, че някой ме чува.

- Освен това съм гладна и жадна. Не сте ме затворили тук, за да ме уморите от глад, нали?

Отговори ми обичайната тишина, примесена с пищене в ушите. Чаках известно време, но нищо не се случи. Организмът ми не се впечатли от това и продължи да си иска своето. Аз обаче не ламтях за втори “студен душ” и продължих да стискам. Може би към час. Какво искаха тези от мен, мамка им?!

- Това е нелепо! Отворете тоалетната!

Отново нищо не се случи и в надеждата, че просто не са ме разбрали, извиках:

- Аз Искам Да Отида До Тоалетната! – съпроводих репликата с красноречиви жестикулации. Нямаше ефект.

Свих се в ъгъла, опитвайки се да контролирам пикочния си мехур. С всяка минута се чувствах все повече като опитно животинче в терариум. Това беше просто отчайващо. Пищенето в ушите ми беше достигнало кресчендо и също не ме оставяше намира. Ако това беше Адът, разкайвах за всичките си извършени грехове. Мислех само за това, че трябва да има някакъв начин да се махна оттук... Да се махна... Какъвто и да било начин...

Минута, след като изпаднах в някакъв отчаян и безразличен ступор, шибаната вратичка най-сетне се отвори. Имах чувството, че е минала цяла вечност. Колкото и да ми се искаше да запазя достойнство, се втурнах към “санитарния възел” като обезумяла. Разтоварих каквото имаше за разтоварване, след което се нагълтах с вода като удавник. Успях също така да се измия, но вратичката се хлопна под носа ми преди да се подсуша. Показах среден пръст на вселената и седнах в ъгъла. Тия сякаш нарочно ме дразнеха! Копелета гадни.

Отхвърлих идеята да се примоля за храна, тъй като надзирателите ми явно държаха да ми правят напук. Може би целта им беше да видят, за колко време ще умра от глад? Не, тогава едва ли щяха да ме упояват с газ. Това нарушаваше чистотата на експеримента. Или да видят, колко време е способен да стиска човек, който не желае да го заливат със студена вода? По-тъп експеримент от този не бих могла да си представя. Не, ако тестваха нещо, то беше психиката ми. Която за жалост беше твърде устойчива. Животът я беше помлатил вече с тежката вария върху голямата наковалня. Неведнъж съм си мечтала да бъда по-лесна за пречупване. Някак обидно е да продължаваш да блъскаш с пот на чело там, където другите вече щяха да са вдигнали ръце и да са казали “Не мога повече”. Даже много обидно.

Седях в ъгъла, гризейки кожичките по пръстите си. Явно това щеше да ми бъде закуската. Надявах се да съм била дотолкова обезводнена, че да не ми се доходи по малка нужда скоро. Вече си представях играта на нерви, която щеше да се състои, ако поисках пак да отворят тоалетната. Прекарах в тази поза около час, вслушвайки се в пищенето в ушите ми и набиращия сила гняв. После ме осени идеята, че ако се потя, ще изразходвам влагата, предвидена за пикочния ми мехур. Направих си една доста добра тренировка, включваща разтягане, тичане в кръг, клякания, коремни преси и лицеви опори. Упражненията имаха добър изпотяващ и ободряващ ефект и аз се отпуснах удовлетворена да си почина. За момент се почувствах добре от това, че правя нещо полезно. После вече познатото свистене ме уведоми, че отново ще се гмурна в света на халюцките. Този път реших да не отлагам неизбежното и просто се отпуснах по гръб, наблюдавайки как над главата ми се сгъстява зеленикавата мъгла. Помолих се на подсъзнанието си за по-приятни трипове...

 

Резките на лявата ми предмишница вече бяха шест. Не разчитах твърде много на чувството си за време, просто давах оценка “ден” на всеки един период между два съня (без да броим халюцинациите). Това можеше да ме ориентира поне приблизително. Опитвах се да спя възможно най-често, но не се получаваше. До момента не бях получила нито троха храна. Забелязах и странна зависимост – когато се уморявах с физически упражнения до степен да се отпусна, следваше или газова упойка или “студен душ”. Въпреки това не се отказвах от упражненията като метод за запълване на времето, докато още имах сили да шавам. На шестата резка вече нямах.

Събудих се, осъзнавайки, че организмът ми е изтощен до крайност. Оставаше ми само да лежа и да очаквам поредната гадост, която са измислили за мен “експериментаторите”. Вече не се съмнявах, че основната цел на действията им е да правят живота ми непоносим. Нямах представа, с какъв газ ме упояваха, но той никога не предизвикваше приятни “пътувания”. Ако действието на всичи халюциногени беше такова, на света нямаше да останат наркомани. Триповете бяха все така отвратителни, а лайняното човече беше станало постоянен и главен герой в тях. Понятието ми за “ежедневие” се сведе до толкова гадна равносметка, че при поредното изпълване на стаята с газ се опитах да си прегриза вените. Ефектът на зелената мъгла ме пребори преди да успея. Прегризването на вени изисква време. Ако нямаш време си оставаш с едно болно ухапано място на китката.

Чувствах се адски уморена. Ходенето до тоалетна се беше превърнало в борба за оцеляване. На третата резка не ми издържаха нервите и си свърших работата на пода. Последва упойващ газ, неприятни халюцки и накрая - събуждане в собствените ми екскременти и повърнато и “студен душ”. Три в едно. Повече не повторих грешката си. Друг път скапаната тоалетна се захлопна върху пръстите ми, докато посягах към мивката. Благодарение на бързата си реакция се отървах с два посинени нокътя. Чудех се, кога ли шибаната тоалетна ще се опита да ми отхапе задника.

Четвъртата резка седях на тоалетната чиния през целия ден (или нощ?). Явно никой нямаше нищо против, защото нито ме упоиха, нито ме изкъпаха. Тествах чучура и сапунерката на здравина. Ако успеех да ги откъртя или разбия, можех и да ги използвам за нещо. За самоубийство например. Седях си там с часове и чат-пат ползвах мивката и тоалетната чиния по предназначение. Поне успях да възстановя водния си баланс. Когато ми писна и стъпих на пода с идеята да си почина и да помисля в легнало състояние, ме надишаха пак със зелена мъгла (вече бях кръстила неизвестния ми халюциноген по този начин). След поредния “студен душ”, който беше включен в задължителната програма на зелената мъгла, се опитах да се удуша с нощницата си. Пуснаха ми някакъв друг газ, от който заспах като бебе. Много мило.

Посветих петата резка на опитите за самоубийство. Нека видят, колко съм изобретателна. Още на първото отваряне на тоалетната се опитах да си разбия главата в кранчето. Не стана. Учудващо, този път не ме упоиха, а ме оставиха да обмислям следващата си безумна идея. Изчаках да отворят пак тоалетната и си сложих главата на ръба на вратичката, в очакване да се затвори. Играта на нерви продължи около два часа. Когато се уморих да стоя в тази приведена поза и се изправих, тоалетната се затвори светкавично. Чак тогава ми пуснаха газ...

Зарадвах се, че съм доживяла шестата резка, когато най-сетне получих храна. Бях прекарала няколко часа клекнала в единия от ъглите. После в една от стените се отвори вратичка, подобна на тази за тоалетната. Отначало даже реших, че това си е тоалетната, тъй като не различавах страните на бялата си кубична килия една от друга по никакъв начин. Вратичката обаче ми предложи достъп към нова ниша. Съдържаше паничка с неприятна наглед плътна каша и бутилка с тесен отвор. И двата съда бяха направени от средномека гума и бяха “вързани” към вратичката с разтегливи, но необичайно здрави опашки. До съдовете се мъдреше спретната купчинка от пет-шест мокри кърпички. Излапах лакомо съдържанието на купичката, използвайки пръстите си вместо вилица. В бутилката имаше някаква поносима на вкус течност, която изгълтах на екс. Странният й привкус ме наведе на мисълта, че вътре или има глюкоза и комплекс от минерали и витамини, или някакъв нов наркотик с неприятно действие. Напитката обаче нямаше какъвто и да било халюциногенен ефект.

Не бях в настроение да се опитвам да прегриза “опашките” на съдинките, тъй като нямах никаква идея, какво да правя в празна стая с празна гумена купичка. Всъщност, предпочитах да ми я напълнят пак в най-скоро време, вместо да си я подхвърлям. Мокрите кърпички ги взех с бързо предпазливо движение (още помнех, как вратичката на тоалетната ми захапа пръстите) и използвах една от тях. Използваната кърпичка хвърлих в нишата от разстояние. Изпразнените гумени съдинки висяха вързани от ръба на вратичката. Минута-две, след като приключих с храненето, “опашките” им рязко се свиха, придърпвайки ги навътре, а вратичката се хлопна. Същият ден беше почти безметежен. Изтегнах се на пода, наслаждавайки се на храносмилането си. Надзирателите ми милостиво ми спестиха зелената мъгла, от която със сигурност щях да повърна малкото поета храна. Заспах мъртвешки сън без сънища. Последната ми будна мисъл беше, колко щастлив може да те направи една купичка помия, стига да си занижил критериите си за радост в живота.

Седма резка. Получих закуска и тоалетна още със събуждането си. Без мръсни номера и неочаквано захлопващи се вратички. Явно вече бяха сметнали, че много ми е дошло и бяха решили да ме поглезят. Закуската се състоеше от същата безвкусна (може би протеинова?) каша и витаминна напитка, но в по-малки количества. Няколко часа по-късно получих и обяд. Условията започваха да стават прилични, почти колкото в концлагер. След обяда се сепнах от свистящ звук, този път обаче ми пускаха от безвредния газ на забравата. Проспах неизвестен период от време и след известно колебание нанесох осмата резка. Ноктите ми бяха порастнали доста и драскотините се дълбаеха по-лесно...

 

Десета резка. Хубаво кръгло число. След грижовното отношение през последните четири резки, надзирателите решиха да си върнат авторитета. Получих доза зелена мъгла и отвратителни халюцки още със събуждането си. Последва студен душ, от който най-безскрупулно се възползвах за да се облекча и да пия вода. Бях възвърнала малко силите си, а леденостудената вода вече не ме впечатляваше чак толкова. Изглежда ги матирах с поведението си, защото ме оставиха намира за известно време. После (явно след час-два размисъл как да ми вгорчат живота) ми пуснаха втора доза зелена мъгла. Студения душ този път го пропуснаха, оставяйки ме да прекарам няколко часа с адово главоболие в ъгъла на стаята, в който не бях повръщала още. Тоалетната така и не я отвориха. “Столовата” също.

Единадесета резка. Събудиха ме със студен душ. Изсмях се и се изходих в процепа на пода, пиейки вода с пълни шепи. Докато душът все още ме заливаше, съблякох нощницата и се изкъпах.

- На, изяжте се! – показах среден пръст на студените струи.

Почудиха се как да ме прецакат и накрая ме оставиха да зъзна без “сешоар”. “Да го духате, най-много да пукна от пневмония”, помислих си. Поизтръсках се от водата, изтисках си нощницата и подсуших с нея единия от ъглите. После пак я изтисках, облякох я и се захванах с активни физически упражнения, за да се сгрея. След около час бях горе-долу суха. Седнах в подсушения ъгъл и се замечтах за малката си неспретната баня вкъщи. И за вкъщи изобщо. Потопих се доволно във фантазиите си, игнорирайки пищенето в ушите. Странно, вече всичките ми наранянявания и болежки бяха заздравели, но досадното пищене не спираше. Може би беше страничен ефект на зелената мъгла? Нямаше кого да попитам. След като известно време помечтах, чувствайки се почти добре, ми пуснаха газ. Свих рамене и се нагласих в удобна поза. Понесох се към дебрите на подсъзнанието си, твърдо решена този път да изтискам всичко позитивно от халцовете си. Всичко възможно...

Лайняното човече се беше въоръжило с огромен трион и пилеше резки по лявата ми ръка. Хилеше се гадно и смърдеше както винаги. С усилие на волята прогоних въображаемата болка и запратих човечето към отсрещната стена с един здрав шут. Размаза се по стената и се стече надолу точно като... абе, ясно ви е като какво. После се въплъти пак в обичайната си гротескна форма и ме изгледа обидено.

- Не може ли просто да поговорим, вместо да си правим мръсно? – предложих аз. Лицето на човечето се загърчи в поредица от метаморфози. Противното му злорадо и зъбато изражение се сменяше ту с почти прилична човешка физиономия, ту със собственото ми отражение, ту с нещо съвсем отвратително и точещо лиги по пода.

- В мен вече няма страхове и отвращение, само малко тъга. – заявих му аз. – Или ще се промениш, или ще изчезнеш. Изборът е твой.

- Да го духаш! – изписка появилата се за секунда злобна физиономия на човечето.

- Не, ти ще го духаш. Защото аз съм те създала и ще направя от теб, каквото си поискам. - точещият лиги образ изрева оглушително, показвайки два реда зъби в издължена муцуна.

- Лошо момче... – ухилих се аз заплашително. Пресегнах се към триона... Беше изчезнал, но щом го потърсих се появи. – Това е моята глава, нещастнико. И тук аз командвам парада.

Напрегнах максимално съзнанието си. “Трябва ти само воля и вяра”, повтарях си. “Воля и вяра. Ти си господарката тук. Този свят е под твое командване...”. Трионът започна да се удължава. Човечето изписка като настъпена жаба и започна да се мята наляво-надясно в другия край на стаята, докато лицето му все още се чудеше накъде да поеме в актьорската си кариера. Пернах го по главата с плоската част на триона, който вече достигаше до него. Разхвърчаха се кафяви пръски.

- Мога да бъда и лоша. Обмисли добре решението си.

- Безсилна си, кучко! – изрева лигавата зъбата муцуна и препусна към мен, дращейки с нокти по пода. Не помръднах от мястото си.

- Ела ми, и ще си го получиш. – предупредих. Зъбатият забуксува с нокти на петдесетина сантиметра от мен, седна и изскимтя.

- Знаеш ли, защо никога не ме хапят кучета? – попитах го. – Кучетата усещат страха. Усещат и кога си готов да ги разкъсаш на парчета. И подвиват опашки.

Наведох се към миризливата муцуна с триона в ръка.

- Прав си, кучка съм. Но с толкова голяма и страшна кучка не искаш да си имаш работа, повярвай ми.

Физиономията му пак се загърчи. Съществото започна да се въргаля по пода и да издава жални звуци. Накрая ме погледна моето собствено лице.

- Откъде знаеш, че ти си господарката, а не аз? – запита ме нагло собственият ми глас. Сритах пак човечето и то прелетя стаята в смешна парабола.

- Просто знам, бебчо. Пробвай да ми докажеш обратното.

Съществото пълзеше по пода с глухо скимтене. Накрая се сви в единия ъгъл с гръб към мен и захлипа. Не се трогнах особено. Хвърлих триона и той изчезна във въздуха. Човечето продължи да циври жално. Седнах на пода и зачаках.

След известно време хлипанията затихнаха. Съществото се разшава и се обръна към мен. Вече имаше доста симпатична, подобна на жабешка физиономия. Зъбките му също бяха понамалели, и качествено, и количествено.

- Ако се подчиня ще пощадиш ли живота ми? – запита създанието предпазливо.

- Пробвай и ще разбереш. – отрязах аз. Грозникът се замисли дълбоко. После сякаш се сети нещо и попита:

- А какво ще правим, ако сключим мир?

Впрегнах волята си в действие и на пода се появи една малка четвъртита кутийка.

- Какво ще кажеш, да поиграем шах?

 

Свестих се с обичайното главоболие, но този път не бях повръщала. Чувствах се безкрайно доволна. Победа, пълна и базусловна победа над халюцките! Това беше твърде хубаво, за да бъде истина... Впрочем, то така или иначе не беше истина. Направих си сметка, че щом се събуждам толкова доволна, сигурно ще ми спестят храната и тоалетната. Студен душ най-вероятно също нямаше да получа, по повод че започнах твърде много да му се радвам. Поне не бях повръщала и жаждата ми беше в нормални граници. Всичко беше наред... Потънах в спокоен и безметежен сън.

 

Тридесета резка. След още един цикъл хранене пак ме поставиха на гладна диета. Опитвах се да изглеждам възможно най-нещастна (те май точно това искаха) и очаквах с нетърпение да ми пуснат зелена мъгла. Лайняното човече се беше превърнало в един съвсем приличен събеседник и беше спряло да мирише. За съжаление бяхме еднакво силни на шах и обикновено партиите приключваха с реми. Таблата май вървеше по-добре, благодарение на заровете. Понякога аз имах повече късмет, друг път човечето. В света на халюцките се черпехме с биричка и пържени картофки и винаги имахме под ръка кутия цигари и огънче. Запалката никога не засичаше, а бутилките бяха винаги пълни. Чудо на чудесата.  Хайде, пускайте шибания газ, че ми се пуши...

Вече бях разработила система за ходене до тоалетната. В случаите, когато ми я отваряха, се запасявах с огромно количество кърпички, които държах в пазвата си. Ако по-късно откажеха да ми отворят кенефа си свършвах работата на пода, съответно попивайки или завивайки каквото там излезеше. Добре де, може да не е кой знае какъв повод за гордост, но пак е нещо. Вентилацията нямаше как да я спрат, освен ако не решаха да ме удушат. Кърпичките също не можеха да ми отнемат, освен ако не пуснеха душа. Душът пък означаваше за мен едновременно почистване, изкъпване и напиване с вода, така че се стараеха да не злоупотребяват с него.

 

Тридесет и пета резка. Пак започнаха да ме хранят, но за сметка на това се усетиха да махнат кърпичките от тоалетната. Така де, при наличието на течаща вода тоалетната хартия си е излишен разход, разбирам ви. Само да ми паднете в ръчичките!.. Снабдяването с мокри кърпички в “столовата” също беше преустановено. Бях станала кожа и кости, но световъртежите спряха след първата захранка. Добре, че по начало бях леко закръглена. Както гласи една руска поговорка, докато дебелият съхне, слабият ще издъхне. Надявах се само да не ми докарат някоя язва на стомаха. Пищенето в ушите и главоболието от зелената мъгла си оставаха. Вече не им обръщах много-много внимание. Прекарвах по-голямата част от будните си часове в упражнение на гласовите си данни по най-различни начини. Не ми пукаше какво мислят – колкото по-малко харесват пеенето ми и другите звуци, толкова по-добре.

 

Четиридесета резка. Вече нанасям резките и на дясната си ръка, дано изляза оттук, преди да ми е свършило мястото по крайниците. Пак ме хранят. Преди малко отмиха образувалата се в стаята свинщина със студен душ. Усещането да съм чиста беше просто неповторимо. Престорих се, че душът ми е крайно неприятен, за да го пускат по-често. За награда получих изсушаване с горещ въздух. Преди няколко часа прекарах една чудесна вечер със Смърделин (така кръстих човечето). Пихме бира, говорихме си за какво ли не и хапвахме свински пържоли. Грозникът се показа доста начетен и обсъдихме една голяма част от световната литература. После започнахме да си припомняме различни филми, в които героите ги поставяха в подобни на моята ситуации. Смяхме се като луди. Изпуших към кутия цигари и изхалюцинирах четка и паста за зъби. Напъвах се дълго да изхалюцинирам и една топла вана, но не се получи. И силата на въображението има своите граници.

 

Четиридесет и трета резка. Видях вратата! Истинската врата! Упоиха ме с приспивателния газ, а когато се събудих бях с усмирителна риза, просната на една страна точно срещу отворената врата. Усмирителната риза беше закачена по някакъв начин за стената отзад. Така и не успях да видя как точно, “каишката” ми се падаше между плешките, а гърбът ми беше плътно опрян в стената. Известно време се дърпах безрезултатно с глистовидни движения. После изоставих това безплодно занимание и зяпнах замечтано във вратата. Навън се виждаше някакъв тесен коридор. Впрочем, знае ли човек, може да е бил просто задънен изход. Все пак видимостта се ограничаваше с рамките на вратата. Изяждах я с поглед и си представях, как излизам оттам. Навън, на слънце… Тичам по поляните, а вятърът гали лицето ми… Не след дълго затвориха изхода, пуснаха ми зелена мъгла и ме пратиха в Страната на чудесата при Смърделин. Свестих се в добре познатата ми празна стая, с главоболие, но без усмирителна риза. Всяко зло за добро…

На четиридесет и четвъртата резка отново ме упоиха, вързаха и проснаха срещу вратата. Този път не бях закована за стената, но краката ми бяха вързани един за друг и закачени някъде към гърба на усмирителната риза. На колене нямаше как да подскачам, така че се впуснах в трескаво пълзене към вратата. Когато я стигнах тя се хлопна пред носа ми. Ха-ха, много смешно. Реших повече да не обръщам внимание на тъпата врата. Поляха ме със студен душ както си бях вързана, без малко да ме удавят. Изсушиха ме, пуснаха ми газ “за лека нощ” и се събудих пак развързана. Кенефът беше отворен, столовата също. Възползвах се и от двете. Така и не ми пуснаха зелена мъгла, Смърделин започваше да ми липсва.

 

            Петдесета резка. Празнувах юбилея със Смърделин, вдигнахме наздравица за свободата с отлежал коняк. Мястото за резки по ръцете ми вече наистина привършва. Често нанасям резките между две по-стари, първите резки на лявата ми ръка вече едва се забелязват, зарастнали са. Това поне показва, че резките наистина дават горе-долу вярна представа за времето. Сигурно карах в килията вече втори месец.

            По случай петдесетата резка ме обработиха по пълна програма. Събуждане (или приспиване?) със зелена мъгла, връзване в усмирителна риза за часове плюс студен душ без “сешоар”. Не отвориха нито кенефа, нито “столовата”. За вечеря пак ми пуснаха зелена мъгла, беше ми приятно да си бъбря със Смърделин и да играем шах, вместо да се въргалям опакована в усмирителната риза, в която се бях изпуснала преди час. Събудих се с адско главоболие, естествено. Тази “нощ” ме оставиха да спя с усмирителната риза. По едно време ми пуснаха газ “за лека нощ”, явно за да спрат пороя люти клетви, който се сипеше от устата ми. Студеният душ, който ме събуди вече отвързана, предизвика у мен умиление. Замислих се с носталгия за времената, когато смятах обилното и принудително поливане с ледена вода за нещо крайно неприятно.

 

            Първа резка на левия ми крак. Шестдесет и пета. Ръцете ми вече изглеждат, все едно редовно практикувам бой с побеснели котки. Косата ми е порастнала доста, ноктите на ръцете си поддържам в благоприличен вид чрез изгризване. На краката обаче имам завиден педикюр. Докога смятат да ме държат тук? Още месеци? Или години? Или до края на живота ми? Днес пак съм на захранващ режим и получавам достъп до столовата и тоалетната редовно. Дали това значи, че няма да ми пуснат зелена мъгла? Искаше ми се да се скатая за малко при Смърделин и да си отпусна душицата. Чудех се, колко ли още време престой в тази килия е нужно, за да започна да халюцинирам без употребата на наркотици. Всъщност, кой знае, може пък аз само да си представям, че ми пускат газ и да се отнасям без чужда намеса в Страната на чудесата. Възползвах се от “почивния ден” за да се наям и да поспя.


Линк към 3 и 4 глава:

http://kcekce.blog.bg/viewpost.php?id=246535




Гласувай:
0



1. dandy - Младежо,
22.10.2008 22:15
как си представяте, че някой ще губи драгоценно време, за тази сага? Нищо не става даром. А времето е най-скъпа дестинация в този круиз - Животът!
dan
цитирай
2. chris - аз пък
23.10.2008 09:59
го прочетох
цялото
:)
цитирай
3. анонимен - Уффф
23.10.2008 11:34
Чак сега виждам, че текстът е отрязан доста далеч от 16 глава... Да му се не види и недъгавия пост. Ще има да го оправям днеска.

P.S.: Баце, що си губиш тъй безценното време да коментираш нещо, което дори не си чел:))))
цитирай
4. injir - Интересно. Кому ли е нужно да екс...
21.09.2014 22:45
Интересно. Кому ли е нужно да експериментира по този начин?
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kcekce
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1153256
Постинги: 395
Коментари: 1058
Гласове: 1662