Прочетен: 1354 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 30.03.2009 22:11
14.
- Правя статистическо проучване. – поясни Йохан, виждайки недоумяващия ми поглед. Бяхме седнали да вечеряме в трапезарията, Хесусита беше наготвила разни вкусотии, а аз кротко си пиех биричката.
- Статистическо проучване ли? – сбърчих чело аз. – И само заради тази простотия ще ме вкараш на сухо-мокър режим и ще ме пращаш на изследвания по три пъти на ден?!
- Не си единствената. – „успокои” ме той и си хапна сладко една намотка спагети.
- Но може би съм единствената, която си има много друга работа за вършене. – възразих аз.
- Ти си важен елемент от изследването, тъй като точно заради теб ми хрумна да го направя. – продължих да го гледам с нескрита досада и неразбиране. – Според данните, с които разполагам, досега ти си човекът с най-забавено активиране след случката-причинител.
- А да ти е хрумвало, че проблемът е чисто психологически? – запитах го саркастично. – Мога да ти обясня много просто нещата. Всеки момент на „пречупване” на потенциален медиум се гради на осъзнаването, че този свят не е „правилен” и просто е неприемлив. Нали така?
Йохан кимна в знак на съгласие.
- Аз просто си изграждам крайно мнение за нещата по-бавно. Много рядко взимам решение въз основа само на един довод. Трябват ми поне два-три, за да си направя равносметката. Оставям и резерва от време, за да осмисля нещата спокойно и да поотлежат. За да изключа емоционалния фактор. – Йохан пак кимна. – Бирата няма нищо общо с това!
- Как пък да няма нищо общо? – задълбах в чинията спагети, за да не го прекъсна с необмислени гневни реплики. - Абсолютно ми е ясно, че всичко е на психологическа основа. Но различни неща ти влияят на психиката по различен начин. Ти пиеш твърде много бира. И както твърдиш, а и както съм забелязал, не обичаш да си пияна. Просто си поддържаш едно леко градусче в кръвта. Въпросът е, дали подобен пиянски режим може да забави активирането на медиум или не. Точно затова съм разпитал вече стотина души и съм си намерил доброволци. За да не си правя заключения само от един случай.
- Всеки, който си прави, каквото му харесва, се чувства по-спокоен. На мен ми харесва да пия бира. Друг може да бродира гоблени, да скача с бънджи или да събира пощенски марки. – свих рамене. – Всичко идва от решимостта на човека да вземе правилното решение и да овладее емоциите си. За 99 процента от медиумите това просто не важи. Моментът на пречупване идва внезапно, рязка конфронтация между това, което смяташ за правилно и това, което се случва. Момента на обмисляне изобщо го няма.
- Разбира се, интересува ме и чисто психологическото въздействие на бирата върху човешкото съзнание. – продължи той, все едно нищо не бях казала. - Но ми се иска да направя и сравнителни измервания на емисиите след консумация на бира и без консумация на бира. Което е свързано и с психологическия ефект от пиенето на бира. Интересно ми е, дали бирата има забавящ и успокояващ ефект спрямо темпоралните емисии. Обратно на „зелената мъгла”, която винаги ги засилва.
- В случай че си забравил, аз си намерих път и покрай „зелената мъгла”. Без да съм пила капка бира. Всичко е въпрос на самоконтрол и на трезво мислене, нищо повече.
- Точно тези фактори искам да изключа от проучването! – натърти Йохан. – Сомоконтрол, трезво мислене, каквото и да е. Искам да изключа от общата статистика индивидуалния фактор. Затова съм ангажирал сума хора за изследването. Търся чистата зависимост между косумацията на бира и темпоралните емисии.
- Добре де, приеми ме за изключение и просто ме изключи от тъпото си изследване! Каква е ползата от това, да изследваш въздействието на бирата върху медиум, който не се влияе дори от „зелената мъгла”?!
- Ще го направиш ли или не? – изгледа ме той предизвикателно. – Ако искаш да те „изключа”, няма да го направя. Но не мога да те накарам насила да участваш.
- Голям си кретен... – поклатих глава аз. – Много добре знаеш, че ще участвам във всичко, за което ме помолиш. Но това просто няма никакъв смисъл. Губиш си времето, а и моето, ако става на въпрос.
- Значи ще участваш. – заключи той победоносно и се концентрира отново върху чинията си. – Ще ти разпечатам графика за консумация утре.
С какво го заслужих, Господи!.. Защо всеки човек, който ме опознае по-отблизо се чувства длъжен да ме занимава с глупостите си?!
- И само да съм чула още веднъж да казваш, че съм непоправим инат. – изръмжах аз и станах от мястото си. – Лека нощ.
- Не си си дояла спагетите. – вдигна той вежди учудено.
- Изгуби ми се апетита, тате. – натъртих аз.
- А бирата къде я понесе?
- Отивам да си я изпия насаме, заедно с още много такива като нея. – троснах му се. – Т.е., ще удавя мъката си от това, че си толкова непоносимо глупав. И ако добавиш ефекта на махмурлука към вкиснатото настроение, което със сигурност ще ме обземе утре, имаш пълна гаранция за неимоверно силни емисии!..
- Ако ти е чак толкова голям проблем, недей да го правиш. – каза Йохан примирително. – Ценна си за проучването, но ако ще съсипваш настроението на целия екип с киселата си физиономия, по-добре не се захващай. Ще се оправим някак и без теб, колкото и да ни трябват тези данни...
- Казвала ли съм ти, че не мога да те понасям понякога? – запитах го аз мило.
- Десетки хиляди пъти. – измърмори той с досада. – Хайде, изчезвай. Удави се в бира, ако искаш. И клизма с бира си направи. Изкъпи се в бира, напълни си ваната с бира и плувай в бира! – той ме посочи ядно с показалец. – Невротична бирена алкохоличка такава...
- Да, добър вечер на всички, аз съм Мирна и съм алкохолик... Запази си коментарите за някого, на когото му пука. – прищя ми се да му излискам халбата в самодоволната физиономия, но се въздържах и само го напръсках в църковен стил, като със светена вода. – Амин и мир. Чао.
Отбих се в кухнята за още бира, като по пътя натам преосмислих плановете си. Не ми се пиеше с въображаемите ми приятели. Реших да проверя, какви ги върши Мирна 2 тази вечер (в нейния поток, разбира се) и да й се отбия на гости, ако е удобно. Не че по този начин нямаше пак да си пия със себе си в известен смисъл... Както и да е. Надзърнах в потока й и я видях да седи пред компютъра и да пише нещо. Стоварих се тихомълком на дивана с найлонова торба бирички в ръка.
- Пст? – нададох аз тихичко. – Удобно ли е?
Мирна 2 направо подскочи на мястото си. Почувствах се гузна, че я стряскам, но какво друго можех да направя? Всъщност, сигурно трябваше да си купя една SIM-карта и да й звънна от потока й, преди да й се натреса на главата. Точно така, следващия път така ще постъпя.
- Изкара ми ангелите... – въздъхна тя шумно.
- Извинявай. – направих виновна физиономия.
- Нищо, тъкмо ти ми трябваше. – окопити се Мирна 2. – Какъв ти беше номерът в „Диспансера”? И този на Йохан? Седя и се опитвам да си ги изсмуча от пръстите от известно време.
- М 305-67. И М 23-65. Вторият е на Йохан.
Мирна 2 се усмихна доволно и си записа номерата набързо на едно хвърчащо листче.
- „М” обозначава „медиум”, първото номерче е поредно, по завеждане в базата данни. Второто обозначава максималния интензитет на емисиите. – поясних аз, неизвестно защо. – Та, удобно ли е? Или се натрисам в неподходящ момент?
- Търсиш си компания? – отговори ми тя с въпрос. – Удобно е. Но ти черпиш.
- Разбира се. – свих рамене в знак на съгласие. Мирна 2 дойде да седне до мен. – Как върви безсмъртната ти творба?
- Ще ти я дам на една флашка като си тръгваш, да я прегледаш за неточности. Добре върви, според мен поне.
Отворих две бири и й подадох втората. И двете си запалихме по цигара.
- Изглеждаш необичайно кисела днес. – констатира Мирна 2.
- Ти също.
- Писнало ми е от всичко и всички. Моментно състояние, сигурно. Ти?
Въздъхнах с досада.
- Йохан ме върза с поредната безсмислена занимавка. Каквото и да върша оттук нататък, ще става само нощем. Денем просто няма да имам никакво време.
- Това значи ли, че си намислила нещо конкретно вече?
Замислих се над въпроса й. Все още сериозно се колебаех, дали да предприемам каквото и да било. Само дето да се откажа май беше още по-голям проблем.
- Първо ще трябва да намеря работещ портативен зумер. Без това просто няма как да стане. Ще потърся във вече закрития „Диспансер”. Ако Йохан е пропуснал някое зумерче, това ще ми спести много главоболия.
- А иначе?
- Иначе ще трябва да открадна зумер от работещия „Диспансер”... Имат аларма за темпорални емисии, охрана и какво ли не. Не мога дори да надзърна там, без да писне алармата. И не на последно място – с това ще създам потенциален „мост” между тяхната реалност и нашето време. Това най-много ме притеснява. – дръпнах си нервно от цигарата, ръката ми трепереше. Сценарият, в който хората със зумерите изпълзяват от миналото наистина ме плашеше.
- Ако не успея да спра потока още с влизането си в него, нямам никакъв шанс. Ако някоя от десантните групи се върне в потока, докато съм още там, също нямам никакъв шанс. А ако ме сгащят и получат достъп до нашето настояще, всички ще го закъсат много сериозно. По моя вина.
- Защо не скочиш в момента, в който само ти и Йохан сте на крак там? Изглежда ми най-удобно.
- Защото този момент го няма. – изсумтях аз обречено. – Двамата вилняхме в спрян поток. Времето, през което обикаляхме из „Диспансера” и унищожавахме зумерите не съществува. Не е запазено на харда. След като потокът вече е активиран отново, остават само два момента покрай този, за който говориш. Моментът преди да замразя потока и моментът след като го размразих. Във втория зумери вече няма.
- И какво всъщност смяташ да правиш с този зумер? – запита Мирна 2 нетърпеливо.
- Ще купя един щастлив и невъзможен поток с цената на два много нещастни. – замълчах и си допих бирата на екс. Изобщо не е късно да се откажа все още. Всъщност, имам цяла вечност пред себе си, за да се откажа. Мамка му, защо тогава продължават да ми треперят ръцете?
15.
Ново двайсет, не знам, да се радвам ли, или да плача... Май все пак ще се радвам, де. Йохан за сметка на това е бесен, и то не само заради провалилите се научни изследвания. Мисля, че вярата му в здравия ми разум рухна окончателно и базвъзвратно. Това и аз не го очаквах, камо ли той, дето няма представа, какви ги върша в свободното си време. Както и да е, да започнем по-отдалече.
Продължих да си върша обичайната работа и се ангажирах и с бирените изследвания на Йохан. Двете неща наведнъж не ме оставяха да си поема дъх, а сухо-мокрият бирен режим в тази нервна обстановка ми идваше в повече. Ежедневните задължения – едно на ръка, но постоянно глождещите ме мисли за собствените ми потайни планове ми късаха нервите. Много добре знаех, че ако някой изобщо разбере за идиотските ми намерения, ще направи всичко възможно да ме спре. А наистина мразя да лъжа и да се преструвам, още повече пред близки хора. Тази игра на лъженица просто ме товареше психически. Лъжех, че биреното проучване ме дразни толкова само по идейни разногласия, а не защото ми трябва повечко време за нещо друго. Преструвах се, че съм ангажирана телом и духом с нещата, които правехме заедно. Разигравах ведро настроение ден подир ден, докато главата ми се пръскаше по шевовете. Не че е за сефте, но е все така гадно... В крайна сметка пак останах да си приказвам искрено само със себе си, Смърделин и Мирна 2.
Много ми се искаше да повярвам, че е правилно да се откажа. Да зарежа цялата си тъпа идея и да си продължа спокойно напред според обстоятелствата. Но никой от разумните доводи не успя да убеди онова нещо в мен, което е способно да вярва. Онова малко животинче, което се смее, обича и се надява. Щях да се мразя всеки един ден от живота си, ако не направех нещо. Просто защото можех да го направя. Вселената да ми даде шанс, а аз да се свия в ъгъла и да кажа „Не, мерси”? Как пък не... Знаех, че не мога да поправя миналото, нито да спечеля нещо за самата себе си от всичките изгубени мечти. Аз просто нямаше да бъда с Наум никога повече и точка. Но това, в което вярвах навремето и което изгубих, беше чувството помежду ни. Исках да направя нещо за него... Не просто „нещо”. Исках да направя чудо за него. Исках да видя, как се случват чудесата, ако ще и аз да съм ги направила. Защото на Господ явно му се свидеха. И както винаги се сблъсках с една безкрайна поредица от ограничения.
Из безкрая на Мрежата вече имаше поток, в който двамата с Наум си бяхме заедно. Имаше и предостатъчно потоци, в които един от двамата или и двамата си бяхме заминали твърде рано. Просто да изтрия последните беше тъпо и ненужно. А и май не съм толкова деструктивна личност, по-скоро обратното. Мислих безброй комбинации и си чертах ядосано схеми на потоци, търсейки най-безболезнения път. Начина, по който да направя чудо и за двама ни. Или е по-точно да кажа „и за двамата”... Не знам, от такива мисли човек съвсем спокойно може да си стане шизофреник в чистия му вид. Но това, че аз си бях аз в редица потоци си беше факт. Лично аз щях да се чувствам доста по-щастлива и спокойна, ако друго мое Аз намереше своите мечти и чудеса някъде. Това си е някакъв вид егоизъм, но не знам точно какъв. Видовете егоизъм настрана, исках същото и за Наум. За някой от всичките него. Глобално погледнато, не исках кой знае какво...
Насред цялата мешавица от напрежение тичах по три пъти на ден при Паша, да ми замери темпоралните емисии. Първите два дни от проучването бяха „сух режим” за зануляване на показателите. На третия ден Йохан ме прати при Слободан за кръвна картина. Трябвала му за още нещо от безкрайната му статистика, не го изслушах внимателно за какво точно. Пуснах няколко милилитра кръвчица проба в лекарския кабинет и изхвърчах по други задачи. Слободан ми се обади около час по-късно.
- Какво има, Слобо? – проточих аз по телефона, докато се ровичках из админа на един от сайтовете на Петер.
- Много ли си заета? – попита той в отговор.
- До ушите, че и отгоре. – изсумтях аз, разтривайки очи.
- Зарежи всичко.
Махнах телефона от ухото си и го изгледах кръвнишки. Всъщност, какво ми е виновно горкото апаратче?
- Що ти не вземеш да зарежеш всичко, като си толкова умен?
- Зарежи тези неща за момент и ела в кабинета ми. Важно е.
- По-важно ли е от това, че ако се разкарам пак до кабинета ти ще те удуша с голи ръце? – полюбопитствах аз.
- Спри да се правиш на интересна и идвай. – отсече Слободан и затвори. Прибрах телефона в джоба си и изсумтях ядно. Няма ли секунда покой за мен на този свят?! В продължение на две-три минути се изкушавах да му тегля една майна на всичко и да си продължа с рутинната работа. Но нали знаете, котката не я е убило нещо друго, а любопитството. Същото досадно и неизкоренимо чувство ме прати при Слободан, да видя, за какво по дяволите ми звъни на пожар.
Избърсах си краката на изтривалката пред вратата на лекарския кабинет и влязох недискретно, след кратко почукване. Чукане и влизане, две в едно. Слобо си прехвърляше разни епруветки из ръцете и им лепеше етикетчета. Изгледа ме първо с леко преиграно възмущение („кой идиот нахълтва така в кабинета ми?!”), а после с угрижено изражение. Кимна ми кратко към стола срещу неговото бюро.
- Сядай.
Запътих се към стола и междувременно намекнах:
- Бъди кратък, защото си имам доста работа.
- Ти седни, пък после сама ще си прецениш, дали да бъда кратък. – отряза ме той. Настаних се послушно на стола в надеждата, че всичко ще свърши възможно най-бързо. Столът беше с подлакътници. Мразя подлакътниците. Карат ме да се чувствам неудобно гипсирана в псевдо-отпусната поза. Обичам канапета, в които можеш да седнеш по турски, да легнеш или да застанеш на челна стойка. Тия уж удобни офис-столчета са гавра с човечеството. Единственото им предимство е, че стават за въртележка...
Слободан най-сетне намести епруветките по местата им и седна срещу мен на „шефското” си място.
- Как си? – запита той ни в клин ни в ръкав.
- Заета. – натъртих аз. – Казвай, за какво ме извика, пък общите приказки ще си ги говорим на вечеря.
- Бременна си. – Слобо ме изгледа изпитателно в очите, сигурно за да види реакцията ми. Която се свеждаще до едно умствено „Ъ?”. За момент загубих ума и дума, предимно дума.
- Бременна съм? – запитах аз ненужно, за да се уверя, че слухът ми не си прави кретенски майтапи с мен.
- Точно така. – Слобо се почеса зад ухото и извади папката, която би трябвало да представлява личния ми здравен картон при него. – Отпадаш от биреното проучване. Горещо ти препоръчвам да спреш и цигарите. И да го даваш по-кротко с работата.
Просто чудесно... Пресметнах набързо вероятностите (не че бяха много за пресмятане, жалка история) и ми се прииска да се изсмея или да си тресна главата в бюрото. След около десет години редовен полов живот без произшествия съм бременна... Точно когато бях правила секс само веднъж за повече от половин година. Само веднъж, да му се не види, поне да си бях поживяла като хората! Има Господ, и той е Мърфи... Изглежда Наум не наблягаше толкова много на самоконтрола, когато си мислеше, че сънува. Мамка му, изобщо не е подходящият момент за това... Хванах се, че седя мълчаливо срещу Слобо, ухилена щастливо до ушите.
- Май не си разстроена от новината. – констатира той.
- Имах планирано дете за тази година. – отговорих аз искрено, без да се замислям. Така си беше, планирахме го... Само дето таткото замина на едно твърде дълго пътуване с еднопосочен билет...
- Доколкото разбирам, нямаш намерения да правиш аборт? – уточни Слобо прагматично, в делови лекарски стил. Разтръсках глава категорично.
- Не.
- Тогава те очаквам утре тук за пълни изследвания. Ще намериш ли време?
- Непременно. – потокът от мисли не ме оставяше да отговарям с повече от една дума. Слобо отвори картона ми и започна да го преглежда.
- Да си взимала някакви лекарства през последния месец?
- Не. – той си отметна една „чавка” на хвърчащо листче.
- Предполагаема дата на зачатието?
- Дванадесети този месец. – отговорих веднага. – Не предполагаема, а сигурна.
- Кръвна група и резус-фактор на бащата?
- Нямам представа. – Слободан ме изгледа изпитателно, след което си записа и това на хвърчащото листче.
- По-сериозни темпорални отклонения напоследък? Ще трябва да ти изчисля термина.
- Не се събират повече от няколко часа.
- Заболявания, за които да не знам?
Този път само кимнах отрицателно.
- Ще те очаквам утре към 11:00 ч. сутринта. Вземи си почивен ден. За някои от изследванията ще те препратя към местното здравеопазване.
Колкото странно се чувствах, и както се усмихвах идиотски, реших да си изляза в коридора, да се чувствам странно там насаме. Станах и се запътих към вратата.
- Кажи на Йохан, че отпадаш от проучването. – каза Слобо, като ме видя, че се хващам за дръжката на вратата. Мамка му... Йохан и биреното му проучване... Кимнах кратко, без да се обръщам.
- Добре.
Излязох в коридора и тихо затворих вратата на лекарския кабинет. Изтрих с цяла шепа от лицето си както малоумната усмивка, така и обърканото изражение. Намерения за аборт ли? Ти луд ли си?! Бях мечтала за това дете, когато вече беше невъзможно да го зачена. Бяхме мечтали заедно с Наум за него, преди да стане необратимото. Да кажем, че поне една от изгубените ми мечти от миналото ще се сбъдне. Не по начина, по който съм си го представяла, но ще се сбъдне. Пак разтърках лице с длани, за да махна отново появилата се глупашка усмивка. От години си го повтарям, но сега пак това ми хрумна – животът ми е виц... Наложих си да се стегна и се обадих на Йохан. Не се чувствах достатъчно контролируема, за да си приказвам с него на четири очи в момента.
- Ало? – чух от другата страна на слушалката.
- Тате, отпиши ме от биреното проучване. – изказах се аз кратко и бързо. Последва моментно мълчание.
- Знаех си, че ще се откажеш. – каза той със смях. - Въздържанието ти дойде в повече, така ли?
- Не, бременна съм. – изцепих все така бързо и телеграфически.
- Тъпото ти чувство за хумор не е от най-положителните ти черти. – констатира Йохан скептично. Той просто намираше начин да ме вбеси, независимо от това, каква точно вълна от чувства ме е връхлетяла.
- Наистина съм бременна, питай Слободан. – натъртих аз. Този път ми отговори по-продължително мълачание.
- Я се прибери в стаята си, аз ще се обадя на Петер и Паша. Идвам до десет минути.
Таман да затворя телефона, когато дочух последния вопъл от говорителя:
- И ако ме гъбаркаш, ще те удуша!
16.
- Добре де... Не е моментът да те поучавам, но ти чувала ли си за понятия като отговорност и самоконтрол? – попита ме Йохан примирено.
Поклатих глава обезнадеждено. Той май го разбра този жест като „Не, не разбирам от тези неща”... Йохан просто нямаше да ме разбере и това си е. Каквото и да кажех, все тая. Бяхме седнали един до друг на леглото в моята стая. На Йохан му споделих всичко, без емоционалните оттенъци на ситуацията. Оттам нататък той водеше борба със себе си, да не ми чете конско, а аз водех борба със себе си да не го изхвърля навън да си приказва сам.
- Не за друго, но поне като твой „учител” се чувствам длъжен да ти обясня някои неща. – продължи той. – Едно на ръка, че се месиш в живота на човек, който дори не е от твоя поток. Вярно, че си го убедила, че сънува, но това не променя нещата. Можеше и да не ти повярва. Дали щеше да се чувства добре от съзнанието, че ти се въртиш някъде из Мрежата, а той няма достъп до нея? Едва ли.
Аз продължих да си мълча, той не ми казваше нищо, което вече да не знам.
- Смятах те за по-уравновесена.
Е на този лаф вече не издържах.
- Кога точно си ме смятал за по-уравновесена? – запитах аз скептично. – Когато ми прегледа цялата биография в Мрежата ли? Или когато ми каза, че нямам никакви морални „стопери” и съм потенциално опасна? Или когато се изтресе при втората Мирна без покана и ми каза, че си очаквал да ме намериш другаде?
Това най-сетне го накара да млъкне. На мен тишината ми беше добре дошла, не ми се слушаха повече наставнически приказки. Мълчанието зависна тежко във въздуха, докато и двамата гледахме някъде в точка из пространството.
- Извинявай, но не мога да спра да се възприемам като твой учител. – каза накрая Йохан. – И да приемам всяка твоя грешка като моя собствена. Сигурен съм, че изобщо не си мислила за тези неща тогава и не те виня за това. И ти си човек все пак, имаш си своите слабости. Но в резултат на всичко си създала много странна ситуация. Темпорален прецедент. Бременна си с дете, което не би могло да го има. И това дете живот и здраве ще бъде износено и родено извън времето. Това си е чист логически конфликт. Детето или трябва да се роди медиум, или да не съществува изобщо.
- На теб ти е логически конфликт. – отрязах го аз с отегчен тон. – Какво ще рече „не би могло да го има”, като го има? Ще се бориш срещу природните закони ли? Случва се, значи би могло. Като толкова искаш да си подредиш нещата логически, защо не ми обясниш откъде логически се е пръкнал светът и Мрежата като цяло? Освен това, не можеш да ме убедиш, че съм първата глупачка, която се връща при изгубения си любовник в друг поток. Не съм най-невъздържаният и неконтролируем човек на света в крайна сметка.
- Да кажем, че глупачките преди теб поне не са забременявали. – възрази той. – Или поне аз не съм чувал за подобен случай, а съм бил десетина години в организация, която е сканирала Мрежата за медиуми и е установявала и поддържала контакт с тях. Самият факт, че не съм чувал за такова нещо ме стряска. Права си, че вселената си налага на нас своята логика, а не ние нашата на нея. Но тези природни закони все още не ги знам. Не ми се иска да наблюдавам някое непредсказуемо и неприятно явление след девет месеца. Изпаряващо се в Мрежата новородено, например. По-просто казано, притеснявам се за теб.
- Добре, тате. – подметнах аз кисело. Той да не би да си мислеше, че аз не се притеснявам?
- И стига вече с това „тате”, че ме дразниш. – заяви Йохан нервно. – Не съм дошъл тук, за да се заяждаме. А за да си поговорим разумно. Ако ще ме възприемаш като някакъв досадник, дето е дошъл да ти играе по нервите, просто ми кажи да се разкарам.
Той даже стана рязко, без да ме дочака да го сиктирдосам. Леле, наистина ли ядосвам хората чак толкова?.. Простено да ми е, нали съм бременна? Хванах Йохан за ръката и го дръпнах обратно.
- Какво се палиш толкова? А и „тате” да не е мръсна дума?
Той си седна пак на мястото и помълча обидено няколко секунди.
- Последно време си топка нерви, каквото и да ти каже човек. – констатира той накрая. – Направо не може да се говори с теб.
Замислих се върху поведението си напоследък. Наистина ли напрежението, което мислех за добре прикрито, избиваше навън толкова явно? Стана ми жал за горките хорица около мен. Сетих се и за телефонния разговор, който проведох със Слободан днес. Май наистина прекалявам...
- Съжалявам, човече. Сигурно е от хормоните. – оправдах се аз невинно. Че какво друго да му кажа, че кроя планове за темпорален „логически конфликт” и затова съм нервна ли? – Ще се постарая да се държа по-адекватно занапред. И като нерви, и като постъпки. Става ли?
- Става... – той въздъхна примирително. – Сигурно няма да е зле да спреш да излизаш в Мрежата по време на бременността си. Не се знае, как ще се отрази това на детето...
Прекъснах го с изсумтяване.
- Че аз от Мрежата си го донесох това дете. Изключи паник-бутона. Всичко си е ОК.
- Твърде лекомислено подхождаш към нещата. Все пак нямаме никакви наблюдения върху случаи като твоя досега.
- Приеми ме като лабораторно животно. След мен със сигурност ще имаш наблюдения, и за зачеването на невъзможни деца, и за това, какви се раждат те, и за това, дали пътуванията в Мрежата влияят на плода.
- Какви ги приказваш?! – изгледа ме той с възмущение. – Става дума за собственото ти дете, по дяволите!
- Точно така, става дума за моето дете и съм абсолютно сигурна, че пътуванията в Мрежата не биха могли да му навредят. – заявих аз отчетливо и спокойно. Йохан си пое въздух да ми изчете едно дълго конско, но аз го прекъснах, преди да е започнал. – Няма да можеш да ме убедиш, че си прав, докато не се докаже, че си прав. А няма как да се докаже, че си прав, ако никога не изляза в Мрежата бременна... Така че не си хаби дъха.
Той ме погледна едва ли не с някаква погнуса, изписана на лицето. Или праведен гняв? После въздъхна и стана от мястото си.
- Ако си поприказвам в този дух с теб още десет секунди, няма да се сдържа и ще те набия, колкото и да си жена и колкото и да си бременна. – той се хвана за дръжката на вратата. – Така че си тръгвам засега. А ти си помисли сериозно насаме, какви рискове си склонна да поемеш. Без да се чувстваш длъжна да ми правиш напук, става ли?
Кимнах отсечено и вдигнах примирително длани.
- Не държа да ти правя напук. Просто това е, което мисля.
- Обмисли го пак! – натърти той през зъби и излезе.
Аз постоях неподвижна десетина секунди, докато успокоя дишането си. Само спокойствие, напомних си аз. Имам работа за вършене, която изисква трезво мислене. Пресегнах се машинално към нощното си шкафче и награбих оттам няколко листа хартия и химикалка. После заключих вратата на стаята си. И пак се заех да чертая потоци. Добре, значи в тази зона на основното стъбло се отклонява потокът на Мирна 2... Тук се отклонява потокът на Наум 2, като и двата влизат във времевата зона на Диспансера... Да кажем, че това е неговото основно стъбло... Чувствах се като автомат, като някаква изчислителна машинка, която просто не може да прави друго, освен да пресмята вероятности. Или това беше най-ненатоварващото за мен в емоционално отношение в онзи момент? Сухата математика? Едно нещо ме измъчваше сериозно, въпреки абсолютната концентрация. Това, че не можех да си запаля цигара...
Явяването ми при Наум 2 не беше създало ново разклонение на потока. Защо ли? Защото се беше вписало идеално в събитията. Първо, бях се появила в реално време, т.е. в настоящето. Ако се бях върнала назад, неизбежно щеше да се появи нов поток. Защото вече щеше да съществува поток, в който аз не съм била там. Следователно реалността, в която аз съм била там непременно щеше да се осъществи в нов приток. А аз просто се намесих в настоящето. Това също би могло да предизвика разклонение, но не винаги се случваше. Виждала съм например близки потоци, в които основната разлика се свежда до това, дали някой си е купил маслини или лук. Появата на нови разклонения е до голяма степен непредсказуема, но в основата й обикновено лежи изборът, направен от живо същество. Това просто е най-плаващият фактор във Вселената. Както и да е, появата ми в потока на Наум 2 явно не го беше навела на никакви нови решения или избори и потокът си продължи напред, прав като стрела. Това, разбира се, щеше да е до време. Докато някой от целия му свят не решеше да си купи маслини, вместо лук. Но знаех със сигурност, че по време на престоя ми в потока не са възникнали нови отклонения. Или по-точно казано, знаех, че престоят ми в потока не се намира в нов приток. Стоеше си в основния. Обърквам ли ви? Съжалявам, така е устроен светът.
Сега се канех да се меся в миналото. В миналото на потока на Мирна 2 и в миналото на потока на Наум 2. И цялото чудо изискваше отвратително много планиране. А самият план включваше твърде много неизвестни и неприятни моменти. Този ден обаче мисълта ми вървеше изненадващо гладко. Всички парченца на пъзела, над който си блъсках главата от седмици, се наредиха за няколко часа. От мен се искаше само точност. Пълна до милисекундата точност на изпълнението. И добре изпипан сценарий. Много добре изпипан. Гледах пръснатите по леглото листове хартия, някои смачкани, други със задраскани схеми на фрагменти от Мрежата. И последния лист, с оградена с победоносен кръг схема. Това определено можеше да проработи. Гледах финалната схема, търсейки й кусури. Записвах си забележки за всичките събития в двата вероятностни потока, които ме интересуваха. Записвах си забележки с възклицателни за трите потока, които щях да създам от другите два. Струваше ми се, че главата ми бръмчи болезнено, като от зумер... Да, зумерът! Изтеглих трескаво нов лист хартия. Зумерът идваше на първо място.
След завръщането ми в потока на Диспансера, щеше да се появи нов приток на тази отвратителна реалност. Добрата новина беше, че ако никой диспансераджия не ме заловеше, този приток щеше да свърши в същото нищо за зумер-технологиите като предишния. Лошата новина беше, че щом веднъж се появях там, щях да стана реална за гадните копелета. Сега-засега всички можехме да си се разхождаме из миналото без опасения, стига да не припарвахме до потока на „Диспансера”, който беше табу в най-силния смисъл на думата. Ние идвахме от бъдеще, където ония вече ги нямаше и бяхме извън времето. Бяхме нереални за тях. Да кажем, че за тях ние бяхе невидими в Мрежата. Парадоксът със самото съществуване на зумерите, които бяха противоестествени поначало, беше „консервирал” тяхната реалност. Точно това имах предвид, когато казах на Мирна 2, че моята поява в онзи поток ще им изгради потенциален „мост” към нас. Аз щях да бъда реална и видима за тях в миналото. И щях да осъществявам всеки един етап от плановете си, застрашена от залавяне...
Главата ми вече просто щеше да се пръсне, усещах я натъпкана с всички онези листове, с които бях затрупала обилно леглото си. Пълна с Мирни с номера от 2 до безкрайност, Наумовци от 2 до безкрайност и куп вероятни вселени. „Това е лудост!”, крещеше Смърделин някъде от подсъзнанието ми. „Може би, но е възможно”, парирах аз. Винаги можеш да направиш и повече, нали така? С прецизно планиране, перфектно изпълнение и максимално внимание, всичко щеше да мине гладко. Малко горещи молитви към Мрежата и самото Време също нямаше да са излишни. И една бира и две цигари, за успокоение на нервите... Разтърках нервно слепоочия и се заех да препиша и прегрупирам начисто всичките си заключения дотук. Отне ми още около два-три часа, съчетани със силен главобол. Резултатът бяха три доста солидни папки с препратки една към друга. Озаглавени „Етапи”, „Потоци” и „Сценарий”. Още около два часа ги преглеждах за грешки и неясноти. През това време навън успя да се стъмни, а Хесусита намина да почука на вратата, за да ме извика за вечеря. Отвърнах разсеяно, че не съм гладна и че сигурно ще хапна по-късно. Намерих няколко слаби места в папките „Потоци” и „Сценарий” и прахосах още час-два да ги коригирам.
Най-лошото беше, че цялата тази информация трябваше да се намира не другаде, а в главата ми. Папките можех да си ги разнасям из потоците колкото си искам, но в самата Мрежа нямаше как да ги чета. А и нямаше да имам време за четене по време на „лова на зумери”. Нито пък след това, като се замисля... Всяка една следваща стъпка трябваше да е толкова кристално ясна, че да ми остави възможност да се концентрирам почти изцяло върху следенето на Мрежата за преследвачи. Възнамерявах да избегна всяко евентуално покушение върху моята ценна „медиумна” личност в миналото, да си свърша пъкленото дело и никога повече да не се върна там. Безкрайността след момента на „консервиране” на онзи омразен поток щеше да ми бъде напълно достатъчна, за да се чувствам добре. Просто другите медиуми щяха да си останат само с онзи поток за табу, а моето табу щеше да се разпростира върху цялата Мрежа от даден момент назад. Голяма работа... Въздъхнах изнемощяла, след като препрочетох папките за пети или шести път. Часовникът показваше 3:10 ч. през нощта. Заключих грижливо папките в чекмеджето на бюрото си и се проснах да поспя. Щях да преговоря информацията пак утре... и вдругиден, и по-вдругиден. Щях да я преговарям, докато не улегнеше в главата ми също толкова дълбоко и ясно, колкото „2 + 2 = 4”. И чак после щях да пристъпя към действия... Божичко, как ме цепи главата!
Линк към 17 глава:
