Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.10.2008 11:48 - Времената сигурно са полудели - 5 и 6 глава
Автор: kcekce Категория: Изкуство   
Прочетен: 1224 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 30.03.2009 22:08


5.

 

            За пръв път прекрачих шибания праг на скапаната врата. Спомних си, как я гледах първия път, когато я отвориха. И как се отказах да я гледам по-късно. После ми я отваряха още няколко пъти, но аз упорито игнорирах тази дупка в стената, знаейки, че стои там, само за да ме дразни. А сега десният ми крак направи стъпка към другата страна. Навън. Левият го последва, носейки резките-белези от последните прекарани тук дни. Бях решена да направя всичко възможно тези резки наистина да са последните.

            Йохан ме поведе с бърза крачка по коридора, докато аз любопитно оглеждах обстановката. По стените имаше сложени в рамка снимки. Черно-бяла снимка на някакъв шкембест чичка с униформа. Снимка на усмихнати хора с бели престилки, прегърнати през рамо. Снимка на трима души с бели престилки, пак усмихнати. В краката им се беше свил на кълбо някакъв човек с каишка на врата. И тримата бяха със слушалка в дясното ухо...

            Йохан спря няколко метра по-нататък и отвори една остъклена вратичка в стената. Извади оттам някакъв уред със странна форма и го счупи в земята. В коридора подът си беше твърд, а не тапициран както в малката ми килийка.

- Авариен стационарен зумер. – поясни той. Изгледах мешавицата от пръснати парчета, но не видях никакви познати на технологичната ми мисъл части. От отломките се стичаше безцветна течност.

- Каква е тази течност?

- Вода.

Повдигнах вежди изненадана и продължихме нататък. След малко се зарадвах да видя една съвсем обикновена врата – с дръжка, панти и всичко останало. Дървена. Осъзнах, колко много ми беше омръзнала бялата тапицерия на килията. Йохан натисна дръжката и вратата се отвори безшумно. Явно пантите бяха добре смазани. Вратата водеше към помещение, пълно с монитори и датчици. По стените бяха пръснати различни на цвят лампички, които в момента не светеха. На един малък екран се мъдреше електронно цифрово изображение, което гласеше “196”. Пред него беше седнал един застинал тип с бяла престилка, втренчен уплашено в цифрата. Големият монитор на едната стена показваше кубична тапицирана в бяло килийка. Вратата й беше отворена, а вътре се наблюдаваше сцената от момента, когато онази свиня беше започнала да ме души.

- Това моята килия ли е?

- Твоята е. А това тук е датчикът на емисиите. Коефициентът ти е поне 131. Ти наистина си феномен. – той изведнъж ме награби и ми лепна една шумна целувка по бузата.

- Това пък за какво беше? – попитах аз в недоумение.

- Ако не беше ти, още щях да си стоя затворен в една от тия проклети кутийки. – той сякаш се смути и добави – Извинявай, ако съм казал нещо по-така... По едно време доста ти се бях ядосал. Всъщност ти нямаше как да знаеш, какво да направиш, но се справи отлично. Благодаря ти.

Почувствах се леко притеснена от тези откровения и отсякох:

- Хайде без сантименти. Всичко е ОК. Това е най-важното.

Йохан кимна и се насочи към пулта пред седналия... Служител?.. Надзирател? Повдигна един малък прозрачен пластмасов капак. Под него имаше устройство, подобно на онова, което счупи преди малко в коридора. Лежеше в малка безцветна локвичка, явно вече му бяха изтекли водите. Зумер значи? Ето какво ми беше пищяло в ушите толкова време.

- Този вече за нищо не става. – констатира Йохан и затвори капака.

- Защо тези неща са пълни с вода? – полюбопитствах аз.

- Водата има един вид памет. – поясни Йохан. – Направени са редица изследвания на тази тема. Молекулите й се подреждат в различни структури, в зависимост от това, какво се случва наоколо. Стуктурите се влияят и от човешките емоции. Преди години един немец започнал да изследва свойствата й във връзка с акумулирането на темпорални емисии. В резултат на това се появили зумерите. Работят само с чиста дестилирана вода.

Той претърси джобовете на седналия пред монитора надзирател и кимна доволно, когато не намери нищо.

- Те докога ще стоят така застинали?

- Докато не решиш да ги пуснеш. Или докато не се появи някой по-силен от теб да отблокира потока. Или някой, който успее да те убие. – той помълча малко и добави - Май все пак имаме късмет. Изглежда всички са били тук по време на спирането. Или поне тия от другите потоци не са намерили медиум за залавяне.

Излязохме от стаята и продължихме напред по коридора.

- А ако намерят медиум за залавяне, какво ще стане?

- Едва ли ще намерят. Онези от тях, които излизат в други потоци, са свързани с тукашните зумери. А тукашните зумери са спрени.

- Нищо не разбрах. – признах си аз.

- Без зумерите те... – той въздъхна, напъвайки се да измисли по-лесно смилаемо обяснение. – Губят контрола си над времето. Остават блокирани във времевия поток, в който се намират и не могат да надничат в мрежата.

- Да надничат в мрежата ли? – тонът ми даваше ясно да се разбере, че тази фраза нищо не ми говори.

- По-просто казано, не могат да видят следата, оставена от един медиум във времето. Не могат да познаят един медиум, дори да се разминат с него на улицата.

Стигнахме до още една дървена врата. Обстановката вътре беше идентична на тази в предишната наблюдателница. На монитора се мъдреше празна бяла килийка.

- Тук няма ли други затворени хора? И тази килия е празна.

- Сто на сто е имало някого вътре, щом този седи тук. – той кимна с брадичка към чичко доктор с бялата престилка, седнал вкаменен пред монитора.

- Но стаята е затворена. Как е излязъл?

- Най-вероятно голяма част от медиумите са се разбягали по други времеви потоци, още щом са усетили първия ми опит за спиране на времето. Предполагам, че съм успял да спра действието на зумерите поне за малко. След твоя времеви блокаж вече едва ли биха могли да се измъкнат.

- Защо?

- Твърде силен беше. Без малко да замразиш и мен.

Поклатих глава.

- Едно не разбирам – уж сме на място, където времето е спряло, пък ние си действаме съвсем нормално. Не би ли трябвало и ние да сме “спрени”?

Йохан отвори вече познатия ми от предишния “кабинет” капак и извади оттам зумера. Стовари върху него една възтежичка мраморна ваза, оставена на бюрото до пулта. Водата от вазата се плисна и се смеси с тази от зумера, а от оклюмалата хризантема се посипаха листенца.

- Медиумите като цяло са извън времето. Съществуват извън времевите потоци. По-силен медиум може да успее да блокира и замрази друг в определен поток. От своя страна другият медиум може да се съпротивлява на блокажа. Онези тримата с приемниците в ушите се съпротивляваха на моите опити да спра потока. Не успях да блокирам потока напълно, но го забавих, което най-вероятно е извело за малко зумерите извън строя. През това време по-предприемчивите медиуми са си били шута оттук. И съм им благодарен за това, защото по този начин са намалили коефициента на местните гадняри. Те черпят енергията си от хората в килиите.

Фактите започваха да се подреждат полека-лека в главата ми. Въпреки това не се чувствах, като да имам пълноценни познания по въпроса. Феномен ли? Темпорален медиум ли? Темпорален невежа, ето какво съм аз.

- Обещай да ми проведеш една темпорална лекция по-късно. – той се усмихна.

- От години не съм водил лекции на тази тема... С удоволствие. Още повече, че ми изглеждаш схватлива ученичка.

Помогнах му да претършуваме джобовете на местния наблюдател и открихме един портативен зумер. Йохан прибра джаджата със злорада усмивка. В другия джоб на надзирателя намерихме един пресен на вид сандвич, който си разделихме братски, с треперещи ръце.

- Божичко, откога не бях яла... храна! – измърморих аз с пълна уста. Езикът ми се гърчеше от удоволстие, усещайки вече забравените вкусове на сусамено хлебче, шунка, масло, кашкавал, горчица и маруля. Изсмях се, когато видях Йохан да дъвче лакомо, с виснали по дългата му брада трохи.

- Ама че сме жалка гледка! – констатирах аз накрая. – Колко още стаи трябва да обиколим?

- Сигурно над стотина. – смутолеви Йохан преживяйки.

- Множко са... – замислих се. – Но ако във всяка втора ни чака по сандвич, съм навита.

Излязохме и от тази стая. В следващата не намерихме сандвичи, но за сметка на това в бялата килийка на монитора се виждаше човек.

- Първо попадение. – отбеляза Йохан и започна да оглежда пулта. Намери бутон с надпис “Open” и го натисна. Нищо не се случи.

- Апаратурата не работи... – почеса се той по растите.

- Защо?

- Спряна е. Все пак, потокът е блокиран.

- Какво ще правим?

- По-късно... – отговори той неопределено и счупи поредния зумер.

- Онзи нещастник така ли ще го оставим да си седи в килийката? – възмутих се аз.

- Той също е блокиран. За него времето е спряло. По-късно. – отсече Йохан и тръгна да излиза от стаята.

- По-късно какво?

- По-късно аз ще се оправя. Първо да унищожим зумерите.

Докато приключим обиколката на сградата, вече бях капнала. Открихме около петдесетина затворници, които оставихме да вегетират до “по-късно”. Всички помещения бяха претърсени из основи за скрити портативни или стационарни зумери. Унищожавахме и предавателите, които видяхме по главите на някои от служителите в този зловещ санаториум. Хапнахме още два сандвича и едни солети.

Стаите се разполагаха на три доста обширни етажа. Четвъртият и последен етаж явно беше предвиден за персонала. Там имаше пет просторни апартамента с шест легла във всеки. Мебелировката беше семпла, във всеки апартамент имаше санитарен възел и баня. Имаше един “президентски апартамент” с хол-трапезария. Въздъхнах отчаяно в една от баните.

- Жалко, че всичко е спряно. Умирам за един душ.

Йохан завъртя кранчето на мивката и рукна вода.

- Водата е извън времето. – поясни той.  – Можеш също така да извършваш най-различни механични действия върху предметите. Например да въртиш тези кранчета. Можеш и огън за запалиш. Електронните прибори обаче няма да работят. Крушките светят, само защото са били спрени светнати. – чак сега забелязах, че не хвърлям сянка. - Не можеш да ги изключиш.

Той се прозя и добави:

- Мисля, че засега направихме достатъчно. Няма проблем да се изкъпем и да поспим. Ще използвам банята в съседния апартамент.

- Не съм се сблъсквала с топла вода от месеци. – ухилих се аз. – Изчезвай. Първият, който се събуди, ще събуди другия.

Йохан ми се усмихна и махна уморено с ръка за лека нощ. Докато беше още на прага се провикнах към гърба му:

- Да знаеш, че спя като пън! Не се притеснявай да ме събудиш с шутове.

Той кимна без да се обръща и излезе. Протегнах със задоволство уморения си гръб и огледах наличните принадлежности в банята. Душ-кабина, течен сапун, шампоан, хавлиени кърпи... Шкафче за баня?

Лицето ми не се отразяваше в огледалната вратичка на шкафчето. Какво пък, странно, но не и фатално явление. Надникнах в шкафчето, което си остана тъмно дори и след отваряне. “Крушките светят, само защото са били спрени светнати”... Явно шкафчето беше спряно на тъмно. Зашарих опипом вътре и намерих и двете неща, от които изпитвах отчаяна нужда. Нокторезачка и самобръсначка. Измих и двете със сапун на мивката. Бойлерът явно беше “спрян” в нагрято състояние, защото имаше топла вода. Зачудих се, дали водата ще бъде вечно топла, след като времето е спряло, или ще свърши в един момент. Какво все пак ще рече, че водата е извън времето?.. Карай, няма значение. Съблякох се бавно, предчувствайки удоволствието с цялото си същество. После влязох в душ-кабината и се накиснах под горещите струи... Сигурно се къпете, когато си поискате? Не знаете, каква неземна наслада е къпането. Както и бръсненето и рязането на нокти. Неволно почувствах изблик на любов към цивилизацията, с цялата й мърсотия, шумотевица и замърсяването на околната среда. Киснах се под душа поне четиридесет минути...

Увих се в пухкавите хавлии и прибрах нокторезачката и самобръсначката обратно в шкафчето. Видът им ме караше да се чувствам неудобно – и двете си останаха “на тъмно”, неосветени. За щастие това не ми пречеше да ги използвам, тъй като се открояваха отчетливо на фона на добре осветената баня.

Когато се довлякох до най-близкото легло, вече едвам държах очите си отворени. Беше застлано с всичко необходимо – може би използвани, но достатъчно чисти чаршафи, топли завивки, възглавница. Мушнах се под одеалата и ми се прищя да замъркам като котка. Заспах с неописуемо приятното и спокойно чувство, че никой няма да ме упои с газ, да ме залее с ледена вода или да ме върже в усмирителна риза...

 

6.

 

Събудих се добре отпочинала. Колко ли часа бях спала? Зачудих се, кое време на деня е, преди да си спомня, че времето е спряно. “Времето е изключително субективна величина”, казах си аз. Поне явно и спряното време беше достатъчно, за да се наспи човек. Станах от леглото и отскочих набързо до банята и тоалетната. В един от гардеробите в апартамента намерих някакви дрехи, някои от тях бяха с по-близък размер до моя от панталоните на вчерашната горила. Снабдих се с тениска, суичър и дънки с колан. Преборих изкушението да си тегля още един душ и се отправих към съседния апартамент да събудя Йохан.

В съседния апартамент нямаше никого. За момент си помислих, че Йохан просто е бил една от многото ми халюцинации и че всъщност още съм в бялата стая. Едното легло обаче беше разпиляно, сякаш някой беше спал в него наскоро.

- Ей? – повиках аз пред вратата на банята. Не получих отговор и влязох. Вътре също нямаше жива душа, но бялата престилка беше захвърлена в единия ъгъл върху куп използвани хавлии. Мивката пък беше пълна с косми, явно пичът беше решил да си постриже или обръсне брадата. “Ама че свинщина...”, помислих си и отидох да проверя и тоалетната. Там също нямаше никого.

Надзърнах набързо и в останалите стаи, а после в другите апартаменти на “ВИП”-етажа. Не намерих Йохан никъде и се отправих към долните етажи да го потърся. Третият и вторият етаж бяха все така празни, ако не броим “замразените”. Поне Йохан не се отзова отникъде, докато го виках из коридорите. В отделните кабинети не влизах, щеше да ми отнеме твърде много време. На първия етаж дочух шум някъде от лявото крило и се запътих натам. Цялата пустош наоколо вече беше започнала да ми изглежда съмнително, затова не виках повече. На един от завоите на коридора се сблъсках лице в лице с Йохан. По-точно с гърба му. Беше хванал под мищниците някакъв човек и го влачеше. Когато се блъсна в мен, се стресна и си пое рязко въздух. После видя, че съм аз и въздъхна с някакво не съвсем пълно облекчение.

- А, ти ли си... – брадата му беше постригана, а косата – подкъсена, но все още дълга. Така изглеждаше доста по-млад.

- Честита прическа. Къде си го помъкнал този? – посочих аз неподвижния му товар, облечен с бяла престилка.

- Навън. – отвърна Йохан кратко.

- Какво ще го правиш там?

- Нищо. – той отбягваше погледа ми и започна да ме гложди кофти предчувствие.

- Йохан, какво има? – попитах го подозрително.

- Нищо. – повтори той, почти троснато и остави тялото на земята. – Трябваше да си поспиш повече.

Погледнах замразения, лежеше по гръб с отворени очи.

- Къде си го помъкнал, наистина?

Той въздъхна и отговори:

- При останалите. Този беше последният. – аз започнах да се ядосвам.

- Ще ми кажеш ли, какво по дяволите правиш, или не?! – сопнах му се аз.

- Братска могила! – извика ми той в отговор.

- Какво?.. – заекнах аз объркана, после клекнах до замразения и го огледах по-внимателно. Изглеждаше си жив и здрав, макар и замразен.

- Инжекция. – поясни неохотно Йохан. – Бих по една на всеки от тях. В момента, в който времето се активира и кръвоносната им система заработи, ще умрат моментално. И безболезнено.

Погледнах го, невярвайки на ушите си. Инжекции ли?..

- Убил си ги всичките? Този е последният?

- Да, убих ги.

Усетих как постепенно побеснявам. Човешкият живот не биваше да се отнема толкова лесно!.. Чувствах лицето си изтръпнало.

- Защо?!

- Защото искам да освободя хората от килиите.

- И нищо по-умно ли не можа да измислиш?! – извиках му се аз. – Не можа ли просто да ги затвориш в някоя стая например?!

- А после какво? – кресна ми той ядосано. – Да ги държа като затворници цял живот ли? Или да им промия мозъците?

- Те бяха над сто човека! – натъртих всяка дума.

- Които са убили хиляди! Които са държали хиляди като животни в тия скапани килии! И които имат познания за технологията за създаване на зумерите!

Той млъкна за да си поеме дъх и поклати глава.

- Предпочетох да го направя сега, докато са замразени. Нищичко няма да усетят. Може би една кратка секунда на пробуждане, нищо повече... – той въздъхна. – И на мен не ми е приятно, но трябваше да го направя. Нямаше как да ги оставя.

            Той вече сякаш не ме забелязваше, а редеше оправдания за пред самия себе си.

            - Наистина са убили хиляди. Някои от тях дори съм ги виждал да го правят. Без капка колебание или угризение... Наблюдавали са ни как се лутаме из килиите си с години, измисляйки ни все по-неприятни преживявания, за да получат по-силни емисии. Глад, жажда, халюцинации, побой, студена вода... Ако ги бях оставил живи, щях да ги подложа на същото, просто за да ги гледам, как постепенно полудяват. Много по-човечно от моя страна е просто да ги убия. Не бих оставил на свобода нито един от тях. Пак ще направят зумери. Пак ще ни затворят като животни в зоопарк. Нас или други като нас. Просто защото ламтят за безсмъртие и са готови на всичко, за да го имат. Безсмъртие и власт...

            Той млъкна, загледан в пода. Дишаше тежко. Започнах да проумявам, че на него всъщност му е доста по-тежко да живее с мисълта за това, което е извършил, отколкото ми е на мен да се намеря пред свършен факт. Човекът се измъчваше от угризения. Търсеше оправдания, с които да излезе на чисто пред съвестта си.

- Защо не ме събуди? – попитах го аз, вече по-спокойно. Той продължи да мълчи. – Искаше да свършиш сам мръсната работа ли?

- За нищо на света не бих те помолил или накарал да участваш в това. – почти прошепна той. Въздъхнах и го огледах от глава до пети. Стоеше като наказано хлапе, което знае, че е направило белята и не смее да погледне майка си в очите.

- Е, станалото – станало. – изправих се и го потупах по рамото. Той сякаш се сепна и ме изгледа учудено. – Хайде, ще ти помогна да го занесеш... където там си решил.

Подхванах тялото за краката.

- На колко години си всъщност? – попита ме той объркано.

- На двадесет и пет. Ще ми помогнеш ли? – подканих го аз. Той хвана тялото под мишниците.

- А ти на колко години си? – попитах го аз запъхтяна, докато мъкнехме бъдещия труп по коридора.

- Роден съм 1925 година. – аз го погледнах учудено. Не изглеждаше на повече от тридесет и нещо.

- Бъзикаш се, нали?

- Ни най-малко... Виж, искам все пак да ти обясня, защо сметнах за необходимо да постъпя така...

- После ще говорим за това. – прекъснах го аз. – Вярвам ти.

- Вярваш ми? – попита той с нотка на съмнение.

- Никой не би направил нещо, от което да се чувства толкова кофти, колкото ти в момента, ако не е необходимо... Или поне ако той не си мисли, че е необходимо.

Взехме още един завой по коридора.

- Ти не си лош човек. Вярвам ти. – заключих аз.

- Откъде знаеш? – попита ме той с интонация от рода “Ти луда ли си?”.

- Женска интуиция! – отсякох аз със злорада усмивчица и продължих да мъкна товара си с още по-голяма скорост.

Когато излязохме навън, Йохан пак влезе в ролята на наказаното хлапе. Все гледаше да извърне лице встрани, за да не среща погледа ми, докато се тътреше заднишком, държейки неподвижното тяло под мишниците. Досетих се, какво ще видя, още преди да сме стигнали мястото. “Този беше последният”...

В един доста голям трап имаше спретнато подредена линия от тела. До трапа се мъдреше малко багерче, явно с негова помощ беше изкопана и самата яма. Трапът не беше много дълбок, явно самото багерче не позволяваше да се изкопае по-дълбока дупка от 2-3 метра. За сметка на това се простираше на дължина от около сто метра. Отместих поглед от неприятната гледка и обърнах лице към сградата, която остана зад гърба ми. Беше се сгушила между няколко невисоки хълма в един явно необитаван район. Над входната врата с мъдреше надпис “Психодиспансер Св. Йоан Кръстител”. Между хълмовете се виеше добре поддържан, но тесен асфалтиран път. Психодиспансер, значи? Наистина се чувствах, като да полудея след малко.

- Оттук нататък се оправяй сам. “Идеята” си е твоя. – отрязах аз, след която се запътих към една китна пейчица, разположена близко до входа. Цялата тази история беше започнала да ми идва в повечко. Седнах на пейката и се замечтах за цигара, оглеждайки навъсените сиви облаци над главата ми. С периферното си зрение улавях движенията на Йохан, който мълчаливо полагаше последното тяло в “братската могила”.

Сепнах се от унеса си, когато забелязах, че той се качва в багера.

- Сто процента ли си сигурен, че ще умрат моментално, щом времето пак тръгне? – извиках му аз. Болната ми фантазия вече рисуваше в главата ми картина на това, как стотина човека се събуждат под два метра пръст и се задушават бавно, с приглушени стонове.

- Сигурен съм. – отговори Йохан пресипнало. – Имам медицинско образование. И доста практика.

- Практика в убийствата на хора с инжекции ли? – отбелязах язвително.

- В това също. – каза той след няколко секунди мълчание. Беше седнал в кабината на багера, гледайки замислено лоста. – По време на войната убих един приятел по същия начин. Беше тежко ранен, умираше и ме помоли да го отърва от мъките.

Той стартира багера и започна да зарива дупката. Помълчах известно време, колебаейки се, дали да намразя себе си, или него. После му извиках:

- Извинявай. Понякога приказвам без да мисля. – “За какво се извиняваш?!”, кресна нещо в главата ми. “Той току-що отрепа над сто души!”. “Ще помисля по този въпрос, когато имам цялата информация и претегля всички за и против”, отсече моето по-разумно “Аз”.

Запълването на трапа не отне много време. Йохан заравни натрупаната пръст, минавайки няколко пъти с багера отгоре й. Въображението ми пак се разигра и се прибрах вътре в сградата, за да не гледам “погребението”. Въртях се безцелно по коридорите известно време. Радостта от свободата беше изместена от някакво гадно чувство, все едно съм се насрала на метеното, а после съм хапнала малко мърша.

Йохан ме намери седнала на стола пред монитора в един от “кабинетите” на втория етаж. Гледах замръзналото изображение на човек с бяла нощница, който се беше свил на кълбо в ъгъла на тапицирана в бяло стая.

- Май вече е време да поговорим. – отбеляза Йохан. Кимнах.

- ОК. Ти започни с говоренето, а аз ще се отдам на слушане.

Йохан седна на ръба на пулта и въздъхна тежко.

- Всичко започна преди около петнадесет години астрономическо време...

Идеята за създаване на Центъра се зародила, след като няколко темпорални медиуми осъществили връзка помежду си и започнали да издирват и други. Внимателно подбрали темпоралния поток и мястото, където да бъде построена сградата. Тогава табелката над врата все още гласяла “Център за неврологични изследвания”, а не “Психодиспансер”. Сред основателите на центъра бил и Мартин, медиумът с феноменален и все още ненадминат коефициент, за който Йохан ми беше разказвал по-рано. Целта на начинанието била да се изследва времето и темпоралните явления, такива, каквито ги виждат медиумите. Друга, не по-малко важна задача на Центъра била да се намират бързо прясно активираните медиуми и да им се обясняват нещата, преди да са направили някоя беля. Постепенно в екипа на Центъра били събрани над двеста човека. Всичките медиуми.

След няколко години било повдигнато първото предложение в изследванията да се включат и обикновени хора. Ставало дума за роднини на един от медиумите. Предложението било прието с учудващо голямо мнозинство. Постепенно и други медиуми започнали да включват свои роднини и близки приятели в екипа. Сътрудничеството между обикновените хора и медиумите дало добър резултат. Особено след появата на Карл Ленц. Гениален учен, обикновен човек. Той пръв се сетил да проучи свойствата на водата и взаимодействието й с промените във времето и емисиите, излъчвани от медиумите. Той осъществил и първото голямо откритие на Центъра – че водата е извън времето. Не просто заради това, че остава “активна”, след като времето спре. Гравитацията също си остава действаща в един спрян времеви поток. И не само тя. Не това било най-важното. Когато всичко друго спира, водата запазва обичайните си свойства и дори отразява събитията в един спрян темпорален поток, образувайки нови структури от молекулите си. Разбира се, никой не би могъл да “прочете” по тези структури, какво точно се е случило, но и самият факт на съществуването им бил откритие. Водата реагирала на обекти “извън времето” и медиуми в един спрян времеви поток. Центърът започнал да развива изследванията в тази насока. Екипът по изследване на свойствата на водата бил оглавен от Карл Ленц.

Години по-късно бил създаден и първият зумер. Доста едър по размери и нескопосан на вид, но работещ. Първоначално го наричали транслатор. С негова помощ успели да уловят темпоралните емисии на медиум и да ги прехвърлят на обикновен човек, така че той да може да ги използва. За пръв път обикновен човек видял Мрежата. За пръв път активиран медиум спрял да вижда и усеща Мрежата. Провели опити и било установено, че обикновен човек може да пътува във времето, използвайки зумер, като връзката между него и медиума-дарител не се нарушавала от разстоянията и разликите в темпоралните потоци. Най-сетне служителите в Центъра, които не били медиуми, могли да се насладят от първо лице на това чудо, което досега били проучвали само на хартия. За да улеснят пътуванията, положили доста усилия да намалят обема на приемника и предавателя на зумера. Опитали да отстранят и неприятния микрофоничен ефект, на който се подлагал дарителят, но без успех. Изглежда явлението било свързано със самата загуба на контрол на медиума над времето. Само дарителят чувал достадното пищене в ушите. Постепенно терминът “транслатор” бил изместен от думата “зумер”, с която медиумите започнали да наричат уреда именно заради пищенето.

Медиумите не били твърде склонни да се подлагат на действието на зумера за повече от няколко часа. Усещането не било от най-приятните. Междувременно обикновените хора от екипа искали да “сърфират” в Мрежата все по-често и все по-задълго. Оправдавали това свое желание с изследванията, докато постепенно развивали все по-силен страх, че ще изпуснат контрола над времето от ръцете си. Безкрайна свобода, безкрайно познание, безкрайно време... Не на последно място по важност бил фактът, че при използване на зумера реципиентът спирал да старее, а донорът напротив, започвал да старее. Самите медиуми по природа са извън времето и не остаряват. Но никой от тях не би отстъпил тази своя дарба на обикновен човек, лишавайки се от собствения си живот и способности, прекарвайки години под въздействието на зумер. Освен това подобна саможертва би била излишна, тъй като остарявайки медиумът рано или късно би умрял и връзката с Мрежата на реципиента отново би била прекъсната. Единственият начин обикновен човек да прекара голяма част от вечността като медиум, бил да използва и сменя донори. Постоянно. Векове наред. Никой не си представял, че този нечовешки метод някой ден ще стане реалност.

Дошъл ден, в който голяма част от обикновените хора в екипа на Центъра изчезнали. Никой не могъл да даде обяснение за това. По-късно Йохан разбрал, че те просто са били убити, тъй като се обявили против плана на останалите. Самият план бил прецизно обмислен и изпълнен. Все пак зад него стояли редица квалифицирани учени, свикнали да изпипват всичко до последната подробност. Организаторите се погрижили да измислят причина, поради която всички техни бъдещи жертви да се намират в сградата в определен ден. Само за няколко часа всички медиуми от екипа били или заловени и поставени под действието на зумер, или убити. Пръв бил убит Мартин, определен като твърде опасен, за да остане жив. Убит от хора, които смятал за свои колеги и приятели.

Центърът останал под контрола на обикновените хора от екипа. Начело с Карл Ленц, вече 67-годишен, но с изгледи да остане на същата възраст вечно. Била създадена специална група хора, които екипирани със зумер-предаватели следели Мрежата за появата на нови медиуми и ги залавяли възможно най-бързо. Към екипа се присъединили и други хора, внимателно подбрани. Табелката над входната врата била сменена с надпис “Психодиспансер”, а самата организация на Центъра започнала да наподобява мафия. Всичко било строго засекретено, в общността се включвали нови хора само при наличието на “излишни” заловени медиуми. Защо да пръскат ценните емисии на вятъра? Така или иначе не биха пуснали вече заловен медиум на свобода. Той би могъл да направи някоя беля – да спре времето, да изтрие потока или да се върне във времето, за да изненада неприятно “господарите” си. Медиумите били държани на къс повод и под ключ, като бесни кучета. Затрупвали ги с кофти преживявания, за да увеличат интензитета на емисиите. Разбира се, никой медиум не бил склонен да “излъчва” по-силно по собствена воля. За сметка на това стресът, неприятните емоции и отчаянието автоматично повишавали нивото на емисиите. Това, че методите не били твърде хуманни, не смущавало съвестта на узурпаторите.

Около година преди моето собствено залавяне в Центъра бил докаран прясно активиран медиум. Новобранец. Коефициентът му се оказал твърде висок, след упояването с газ той претоварил зумера и в паниката си успял да спре времето, въпреки че нямал представа какво точно прави. Йохан пръв усетил блокирането на потока и успял да се измъкне в момента, когато зумерът вече бил извън строя, а потокът още не бил замразен. Избягал в друг времеви поток, след което се върнал и се хвърлил да предотвари повторното поробване на медиумите, търсейки и унищожавайки наличните зумери. За лош късмет обаче една от “десантните групи” била в друг времеви поток, с току-що заловен медиум. Върнали се, използвайки емисиите на заловения новобранец. Убили твърде талантливия новак, който се лутал объркан и дрогиран из килията си. Това отново освободило времето и целият екип на Центъра се втурнал да потуши “бунта”. Замразяването на времето станало твърде бързо, така че килиите били все така пълни с донори. Копелетата използвали емисиите им, за да спрат опита на Йохан да блокира пак потока, пребили го и отново го затворили. Той бил твърде ценен кадър – бил с висок коефициент, но не и достатъчно висок, за да представлява опасност. Предпочитали да го изцедят до дупка и да го оставят да умре от старост, вместо да го убият на място.

- Сега може би разбираш, защо постъпих по този начин. А може би не... Искам да унищожа цялата тази организация от корен. Да залича самата нея и всякаква възможност нещо подобно да възникне отново.

- Спомена нещо за “изтриване” на поток. Какво означава това?

- Пълно заличаване на времевия поток. Приеми думата “изтриване” буквално. Всъщност, ще трябва да научиш още много за времето, преди да го разбереш.

- Защо не си “изтрил” потока, когато си се върнал тогава?

- Как да ти го обясня по-просто... – той помисли малко и продължи: - Времевият поток представлява вариант на реалността. Поредица от случайности. Изтриването му може да има различни нива. Можеш да изтриеш само последното разклонение от потока, в което някаква случайност е довела до образуването на клон. Можеш да триеш и в дълбочина, движейки се по основния поток събития. Това автоматично заличава всички други притоци, произтекли от основния поток. Милиони светове. Бих могъл да изтрия потока, в който се намира тази сграда, унищожавайки редица други вероятности. Хората обаче щяха да си останат, защото носейки зумери са извън времето. Бих могъл да изтрия родния им поток, заличавайки вероятността тези хора да се появят на бял свят изобщо. Много от тях обаче са дошли тук от други потоци. И тях ли да изтрия?

Замислих се над този поток информация относно “потоците” и попитах:

- Как изглежда едно изтриване? – започна да ме гложди кофти предчувствие.

- Реалността на потока изчезва. Губи структурата си на реалност.

- Как точно изглежда това? – упорствах аз.

- Неописуемо. Всичко се пръска и се превръща в нищо.

Вече не ми се искаше да питам, но все пак го направих:

- А как става?

- Нали няма да направиш нещо необмислено? – попита ме той подозрително.

- Не бе, човек. Просто искам да знам.

- Ами... Медиумът трябва да бъде твърдо убеден, че тази реалност не трябва да съществува. И да го пожелае. Искрено. Има дори една странна теория, че един медиум не може да допусне грешка. Че ако е решил да изтрие някой поток, значи потокът наистина е бил “грешен”. Че природата ни е създала, за да бъдем нещо като чистачи на Мрежата.

- Значи това е станало... – заключих аз сухо, гризейки кожичките на пръстите си.

- Какво е станало? – недоумяваше Йохан.

- Изтрила съм потока си.


 

Линк към 7 глава (първа част):


http://kcekce.blog.bg/viewpost.php?id=246537




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kcekce
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1153357
Постинги: 395
Коментари: 1058
Гласове: 1662