Прочетен: 2047 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 30.03.2009 22:09
7.
Йохан се захвана трескаво да ме разпитва откъде съм толкова сигурна и как точно е станало. Махнах с ръка неопределено и не му отговорих. Изобщо не ми се приказваше в момента. Бях изтрила шибания си поток. Реалността, в която бях живяла. Реалността, която ме беше създала. Хората, които ме познаваха и онези, които обичах. Всичко. Мамка му...
- Не ми изглеждаш добре. – отбеляза Йохан загрижено.
- Сигурно, защото не съм добре. – въздъхнах и изядох още една кожичка от пръстите си.
- Мога ли да помогна с нещо?
- Ако можеше да извадиш от шапката си на фокусник няколко бири и кутия цигари, щеше да можеш.
- Това лесно ще се уреди. – махна той с ръка. Погледнах го учудено. – Но все пак... Ако те притеснява това, което си мисля, че те притеснява... Има още много други притоци на твоя поток. Ако беше изтрила потока твърде назад, просто щеше да изчезнеш. Нямаше да си се раждала. Сигурен съм, че има още поне стотина притока, в които това, което би ти липсвало, още го има. Изтрила си достатъчно малък приток.
- Мерси. Наистина това ме притесняваше.
- Хайде, не го взимай толкова навътре. – той ме потупа по рамото успокоително. – Като понаучиш повече за времето, сама ще се убедиш, че не си направила нищо фатално. Бира и цигари ли каза?..
За част от секундата образът му се замъгли, след което отново се избистри. Държеше каса “Karlsberg”, върху бутилките се мъдреше един стек “Marlboro”. Оцъклих се насреща му.
- Ъ-ъ... – подадох аз неуверено. – А отварачка?
Той остави касата бира на пода и поклати глава с раздразнение.
- Да бе, как не се сетих... – после пак се замъгли и се появи отново с отварачка в дясната ръка.
- Аз онова за фокусника и шапката го казах само на майтап... – измънках аз. Той се почеса по главата.
- Извинявай, сигурно малко странно ти изглежда. Но в спрял времеви поток не мога да се появя в друг момент, освен в същия, в който съм изчезнал. По-точно – той потокът си е спрян, намираме се все в един и същи момент...
- Добре! – прекъснах го. – Имам предложение. Да прекараме следващите няколко часа от същия момент, като се напием като кучета. Без повече лекции.
Замъкнахме бирите в един от апартаментите на най-горния етаж. Сградата, разбира се, имаше асансьор, но той не работеше в спряло време. Това, да се напиеш и да изтрезнееш за един момент си има и своите недостатъци... Наложих вето на всякакви образователни разговори за природата на времето, явно хал хабер си нямах по въпроса, а големите лекции можеха да почакат.
Още на третата бира и двамата бяхме доста в джаза – аз не бях пила от месеци, а Йохан – от години. Първата цигара също ми замая главата. Сигурно би било разумно да откажа цигарите след принудителните пости в бялата стая, но на кого му пука? Лошите навици са най-трайни. Йохан впрочем също се оказа непоправим пушач. Той отскочи още няколко пъти до “шапката на фокусника” за още една каса бира, ядки, храна и други подобни глезотии. На четвъртата бира го попитах, защо не размразим потока, за да се включат и другите затворници в партито. Каза, че имам нужда от доста уроци, преди да размразя потока безопасно.
Оттам нататък отбягвахме всички “темпорални” или тежко-сериозни теми. Разправяхме си вицове и весели случки от други пиянски вечери. Споделяхме си подробности от живота – кой какъв е, на какво се кефи и за какво се бори. Йохан беше завършил две висши образования – медицинско (с профил неврология) и информатика. Аз от своя страна го светнах, че съм проста филоложка и съм пълна нула в точните науки. Описахме един на друг жилищата си (Йохан изрази съмнение, че къщата му все още е на негово разположение след три години затворничество) и започнахме да се надцакваме, кой си е бил подредил по-шантав интериор. После Йохан разказа, как веднъж е сърфирал из Мрежата пиян на кирка и колко гафове е направил. Изплашил до смърт някакви бабки, като се появил от нищото, и им обяснил, че е Богът на махмурлука и че не трябва да казват на никого, че са го виждали. Смях се до сълзи.
На свой ред му разправих историята на моите халюцинации в бялата стая и как превърнах Смърделин в приятелче за бира и шах. Йохан се смя като обезумял, не знам дали защото наистина съм забавен събеседник, или защото вече бяхме пияни на тараба. После ми предложи да ми донесе една бутилка от зелената мъгла, ако искам да се надишам, и пак се спука да се смее. Заплаших го, че ако наистина си направи майтапа да ми донесе зелена мъгла, ще му излея кофа студена вода на главата, да си припомни добрите стари времена. Той вдигна наздравица за “едни по-добри времена” и и двамата избухнахме в луд хилеж.
Цялото нещо приключи с това, че избутахме настрана втората каса, в която бяха останали още три бири, изпълзяхме до двете най-близки легла и заспахме като мъртъвци. Преди да се хоризонтираме Йохан най-сериозно ме увери със заплитащ се език, че утре ме очаква тежък учебен ден по теория на времето и че нямало да приеме никакви оправдания и молби за отлагане на уроците от моя страна. Изгрухтях утвърдително в знак на съгласие и му пожелах лека нощ.
Очакваше ме не само тежък учебен ден, но и тежък махмурлук. Събудих се с усещането, че главата ми е с ромбоидна форма и затова не може да легне удобно върху възглавницата. В тила ми пулсираше тъпа болка, устата ми беше пресъхнала, а гърлото ми свистеше от гъсти никотинови храчки. Просто чудесно... Теглих си един продължителен горещ душ, като на средата на процеса се изнесох с панически подскоци към съседната баня, тъй като топлата вода в предишния бойлер се изчерпа. Вече направо ми се повръщаше от студени душове. Йохан още хъркаше шумно в стаята, която използвахме за барче. Закусих обилно с нещата, които бяха останали от пиянската ни трапеза, след което взе да ми става скучно. Главата ми беше все така четвъртита и неудобна за спане. Подсвирнах към Йохан, който беше заспал с дрехите направо върху завивките на съседното легло.
- Ей, поспаланко! Хайде, почивката свърши.
Той спря да хърка и измънка нещо под нос. После бавно и мъчително седна в леглото, придържайки главата си с ръка, сигурно за да не вземе да се търкулне на пода.
- Майчице, как ме цепи главата!..
- Как няма да те цепи, след толкова пиене? – подхърлих аз поучително. – Хайде, обеща ми тежък учебен ден.
- Знам... – той разтърка очи и спусна крака на пода. – Чакай само да си дръпна един душ.
Той се запъти с уморена крачка към най-близката баня, но аз му викнах:
- Не там! Изхабих топлата вода в този бойлер.
Той се обърна и ме изгледа някак обидено, след което с тежка въздишка се отправи към по-далечните бани. Върна се вече почти човек и седна и той да хапне от вчерашните останки (думата “вчерашни” естествено не е много точна, но как иначе да го кажа?).
- Ще отскочиш ли за кафе?
Той ме погледна кръвнишки и изломоти с пълна уста:
- За мен почивка няма ли? Чакай малко да хапна поне.
След закуската наистина “отскочи” за кафе и се върна с две големи димящи картонени чаши. Приех едната с хиляди благодарности на уста и запалих цигара.
- Всичко, което носиш, е крадено, нали? – попитах аз. Той сви рамене.
- Разбира се. Повечето истории за виртуозни джебчии се зараждат именно от забежките на някой закъсал медиум.
- Вие всъщност с какви пари издържахте цялата тази институция тук? – загложди ме любопитството. Йохан се ухили многозначително. – Кажи де!
- Първоначално правихме някакви лични вложения и си работихме като нормални хора в потоците. После отсвирихме и започнахме да крадем по малко. Наистина по малко, и то от хора, които си го заслужават.
- Робин Худ и компания. – констатирах аз.
- Може и така да се каже. Но ако имаш скрупули, можеш да си подариш кафето на мен. – заяви той лукаво.
- Какви скрупули да имам, ти си извършителят. – заявих аз нагло и продължих да си пия кафенцето.
- Ще видиш ти, като минеш необходимото обучение. Тогава ти ще тичаш по поръчки. – заплаши ме той. Аз свих рамене.
- Само кажи кога започваме.
- Като си допушиш цигарата. – отсече той. Оставаха ми само няколко дръпки отрова за транзитен пропуск през нещастната старост.
- Няма нужда да чакаш, започвай.
- Не бъди твърде самоуверена.
- Винаги съм била такава.
Известно време се гледахме един друг в очите, Йохан явно се чудеше, дали изобщо съм в час за каквито и да било сериозни уроци. После сви рамене.
- Добре тогава. Но после да не кажеш “не мога”...
- Няма “не мога”, има “не искам”. – прекъснах го с една от фразите, които бях приела за житейска истина. – Понякога е “не става” или “по-късно”. Но “не мога” е за много крайни случаи.
- Наистина си твърде самоуверена за възрастта си. – каза той покровителствено.
- Забрави възрастта ми и давай по същество. – пропуснах останалата част от обясненията. Никога и никой не беше имал вяра в мен от самото начало. Доверието се печели в резултат на действия, не на приказки.
- Добре тогава. Ще започнем със сърфиране на Мрежата. За да ме разбираш по-добре след това. – не го разбрах добре като цяло, но кимнах в очакване.
- Иска се концентрация. – пак кимнах. – Има го вътре в теб, но ще трябва да го намериш. Затвори очи като за начало.
Послушах съвета му и усетих, че все още ми се мота малко главата.
- Ти най-добре познаваш своя поток. Започни да мислиш за него.
Започнах да мисля и мислите не ми донесоха нищо, освен болка. И подправени с болка хубави спомени. И носталгия. Всъщност, май подправените с болка хубави спомени се казват носталгия като цяло.
- Мисля, какво следва? – попитах нетърпеливо след известно време мълчание.
- Спри да блокираш каквото и да било от емоциите и мислите си. – каза инструкторът. Без малко да му кажа “не”. После си казах “мога”.
- Това ми звучи като онова предложение, да си поръчам гадни халцове от зелената мъгла. – изкоментирах аз. Опитът е доказал, че не мога да мълча повече от десет секунди без наложителна причина.
- Няма значение. Просто млъкни и си мисли за нещата, каквито са там. – последвах съвета и продължих да мисля.
- Виждаш ли го? – попита той след известно време.
- Какво да виждам? – отговорих гневно със затворени очи, впускайки се все по-дълбоко в своята лична драма.
- Своя поток.
- Какво ще рече да го виждам? – възроптах аз, ламтейки за по-точни понятия. Откъде да знам, дали виждам това, което той има предвид?
- Да го виждаш, все едно си там. Не като спомен, а като реалност. – уточни Йохан.
- Не, не го виждам. – отговорих веднага. Чух го, как въздъхна, но не отворих очи.
- Чакай, май е моя грешката. – каза той после. – Мисли за своя свят, но от онова време, което не би изтрила. Възможно е онази част, за която ти говорих преди малко, да е изтрита.
- Това ще е по-приятно. - съгласих се аз и продължих да мисля. Носталгията си остана, но се опитах да отхвърля всички неща, които не би трябвало да стават. Остана прекрасното в живота ми. Любов... Една по-наивна Аз, по-вярваща... Идеали... Четката за зъби, която продължаваше да стои в шкафчето в банята ми, въпреки че месеци наред се чудих, защо не съм я изхвърлила още. Очакването, че някой ще я използва... Някой ден... Може би днес...
- Виждаш ли го? – попита пак Йохан.
- Чакай малко. – отсякох аз и продължих да мисля. За онзи мой живот, който беше прекрасен, с изгледи за прекрасно бъдеще. За онзи живот, който смятах, че ще продължи до смъртта ми. По начина, по който го виждах. За нещата, които мислех, че гадният късмет не може да победи. Вярата, отдавна изгубена. Волята за живот, не от вроден инат и чувство за отговорност, а за удоволствие, в очакване за нещо по-добро... Чувството, че всичко хубаво предстои... Попих болката без остатък, без да мисля за нея. Както бях правила безброй пъти. Отпъдих мисълта, че от всичко това трябва да стане нещо, което иска Йохан. Не ми трябваха гласове в главата, които да питат “Стана ли? Успя ли?”. Потънах дълбоко. В предишното си Аз. Във вярата в доброто. В усещането, че имам безкрайно много време, но ще го използвам, все едно това е последният ми ден на този свят. Във вярата в Любовта с голямо Л. Във вярата, че има причина за нещата, които се случват. Добра причина. И го видях.
Бях там, не в моята роля, а в ролята на наблюдател. Виждах всичките си спомени. Не като на филм, а като нещо, което се случва наистина. Гледах себе си отстрани и знаех, какво изпитва това момиче пред очите ми. Това бяха моите спомени, обаче от трето лице. Знаех, че аз съм човекът, когото наблюдавам, но знаех също така, че аз всъщност седя на леглото на последния етаж на “психодиспансера” и Йохан ме обучава. Идеше ми да поправя сума неща в миналото си. Неизказани или прибързано изказани думи. Но знаех, че съм само наблюдател... Виждах себе си, как изживявам отдавна отминали моменти и как казвам обмисляни впоследствие неща. Виждах щастливото изражение на лицето си...
- Мисля, че съм там. – успях да изцедя от устата си.
- Чудесно! – реагира веднага Йохан. – Закрепи се там за известно време и просто наблюдавай.
Ставаше все по-болезнено. Тъй като вече бях там, болката не ми пречеше. Допуснах да я усетя. Искаше ми се да съм на мястото на онова момиче. На онази Мирна, която виждах в момента. Сигурно много неща можеха да се променят. Неща, които се очакваше да станат... Прескачах от спомен на спомен, измъчвайки се с отдавна изгубени неща. Бях забравила, колко щастлива можех да бъда. Губех си времето да наблюдавам миналото си и да завиждам сама на себе си. Жалка история.
- Добре, мисля, че е достатъчно. – изрече Йохан най-сетне. – Сега се опитай да намериш потока, в който се намираме.
- По какъв точно начин, ако смея да попитам? – изцепих се аз саркастично.
- Просто опитай и евентуално ще разбереш.
“Просто” опитах. Нищо не стана и се чувствах доста нелепо, търсейки из акъла си реалност, която щях да видя, стига да си отворех очите.
- Хайде! – подкани ме Йохан нетърпеливо. Напънах се повече. Опитах се да си представя стаята, нас двамата, как седим в нея. Даже да си представя моята напрегната физиономия в момента.
- Представи си го като пътуване. – подсказа Йохан. Кимнах и в следващия момент нещо сякаш ме грабна и ме подхлъзна по една въздългичка линия, после по още една... И най-сетне видях Мрежата... Първоначално направо се стреснах. Загубих каквото и да било чувство за ориентация в пространството, вече нямаше значение кое е горе и кое долу. Всичките ми сетива за момент бяха изместени от необятната Мрежа. Не е правилно да се каже, че я виждах, просто я чувствах, както човек усеща гравитацията. Беше огромна.
- Т-това ли е Мрежата? – заекнах аз.
- Виждаш ли я? – попита ме Йохан учудено.
- Така мисля...
- Не може да бъде. Толкова бързо... Опиши ми, какво виждаш.
- Ами... – сърцето ми биеше бясно в гърдите, усещах Мрежата като огромна вселена, кацнала изведнъж на ръката ми като пеперуда. – Не че го виждам, по-скоро го усещам. Едно огромно кълбо... Изплетено от... линии. Не мога да го опиша.
- Можеш да отвориш очи вече.
Примигнах срещу него, стаята ми се струваше необичайно светла след дългото мижене.
- Я ми го опиши пак сега. – Йохан ме гледаше учудено.
- Все едно... Много линии, излизащи от един център. Разклоняващи се понякога. И всичко това образува нещо като кълбо. – въпреки че бях отворила очи, все още усещах кацналата на ръката ми вселена. Той поклати глава.
- Не е за вярване. Видяла си Мрежата.
- Защо да не е за вярване, нали това беше целта?
- Никога не съм виждал някой да се свърже за пръв път с Мрежата толкова бързо.
- А това чувство... – беше ми някак неудобно от присъствието на цялото това необятно нещо в главата ми. – Кога ще изчезне?
- Никога. – отсече Йохан. – Или когато ти сложат зумер.
- Какво? – попитах го аз на висок глас. – Това нещо остава в главата ми завинаги?
- Ще свикнеш. – увери ме той. Пак затворих очи и се плъзнах мислено по линиите. През живота си не си бях представяла нещо толкова голямо. Изведнъж ме осени една мисъл.
- Това ли са потоците? Тези разклонени линии?
- Да.
- Сега разбирам, защо им викате потоци. – разумът ми се плъзгаше по линиите в бесен слалом, сякаш повлечен от силно течение.
- Отвори очи и не се заигравай. Само това липсва, да скочиш в някой поток и да се чудя, къде да те търся.
Послушно се подчиних.
- Урок номер две. Надничане. Надничане се казва онова, което направи преди малко със собственото си минало. Можеш да го правиш и в други потоци сега, когато виждаш Мрежата. Само не скачай никъде, моля ти се. Само наблюдавай.
Кимнах и пак затворих очи. Надничане, значи? Плъзнах се по няколко потока, спрях на един и “надникнах”. Чувството беше, сякаш се стоварих на земята от космоса. Върху някакъв нощен град. Голяма работа, нищо интересно. Плъзнах се пак по линиите и надникнах другаде. Планински пейзаж. Нямах представа, в коя точка на земното кълбо се намира. Явно бая нависоко, защото нямаше нито дървета, нито хора, само снегове. Замислих се за времената, когато трябваше да работя като вол с месеци или да търся спонсори, за да отида на подобно място.
- Можеш да надничаш където си поискаш, няма никакъв риск. Но ако скачаш, трябва да имаш предвид, в кое време си. Стига надничане, отвори очи за една лекцийка.
Изскочих от Мрежата и го зяпнах в очакване. Обещаваше да бъде доста интересно.
- Потоците са вероятностни линии на реалността. Всичките тръгват от един център, затова образуват кълбо. Всичките се разклоняват в нови притоци и при най-малката промяна в реалността.
Кимнах мълчаливо и продължих да слушам.
- Медиумите могат да надничат и да скачат във всяка една точка от която и да било вероятност. Само в миналото, обаче. Бъдещето още не се е случило, затова каквото и да си чела в научната фантастика, не пътуваме в бъдещето. Точно затова линиите образуват сфера. Краят на всяка линия е настоящето. Сферата нараства непрекъснато и равномерно. Има малко по-къси линии, но това се дължи на спиране на потока, както направихме и тук. Този поток ще си остане по-къс от останалите. Ако си в спрян поток и скочиш към настоящето, можеш да останеш с впечатление, че си скочила в бъдещето. Но всъщност не е така – просто си изостанала от настоящето.
- Искам да питам нещо. – прекъснах го аз.
- Какво?
- Каза, че можем да скачаме във всяка една точка на всяка една вероятност. Разбирам, че можем да избираме времето и потока, в който да скочим. Но можем ли да избираме мястото?
- Разбира се, стига да си направиш труда да намериш мястото, което търсиш.
- Да, но ако се върна пет минути назад от този момент... Ако потокът не беше спрян. – уточних аз. – Щях да се озова на същото място. Как става номерът?
- Не е точно така. Пространството се намира във времето, а не обратно. Линиите на потоците не са само вектор, те имат и сечение. Можеш да ги обикаляш от различни ъгли, търсейки чрез надничане мястото, което ти трябва. Това не е проблем. Потоците са реалност. А пространството е разположено в тях и ти можеш да използваш това.
- Защо тогава мъкнахме вчера касата бира по стълбите, а не се пренесохме през прехваленото пространство-във-времето?
- Защото търсенето отнема време. Бас ловя, че нямаш представа, къде си надничала преди малко. Нито в коя година, нито къде точно в пространството.
Ухилих се нагло.
- Абсолютно никаква.
- Там е работата. Още нещо за скачането. На практика можеш да скочиш колкото си искаш назад във времето. Но има едно условие. Ако скачаш във времето, което е било преди да си се активирала като медиум, започваш пак да старееш. С нормална скорост. Както старее един нормален човек. Ако скочиш във време, отпреди да си била родена, скоростта на стареене се засилва правопропорционално на времето, в което се връщаш назад. Веднъж видях един медиум да скача на около 400 години назад от времето на раждането си. Състари се видимо с около 50-60 години за няма и половин минута.
- Затова ли каза, че надничането е безопасно?
- Точно затова.
- Значи мога да “надникна” във времето отпреди хиляда години?
- Надничането толкова назад обикновено води до доста неприятни усещания и хората спират да надничат там. Тези, които не спират от инат, се връщат с умствени увреждания. Причината за това е още неизвестна, но внимавай. Иначе не води до състаряване като скачането. Просто можеш да го усетиш, преди да е станало късно.
- Тази ваша “свобода” е доста по-ограничена, отколкото си мислех. – отбелязах аз критично. Все пак “човешкият” екип на Центъра беше избил сума народ заради тази широта на възможностите.
- Такава си е. – сви рамене Йохан. – Все едно да кажеш, че слънцето е ограничено, защото изгрява на изток и залязва на запад. Просто това са правилата на играта.
- Ясно. Не възразявам. – съгласих се аз.
- Да спреш времеви поток, означава да спреш нарастването на времевата линия, спрямо останалите нива на настоящето. – продължи Йохан. – Потоците, които са били спирани, остават по-назад от останалите. Няма начин да ги пришпориш напред. Могат да се изравнят с “нормалните” потоци, само ако спреш всички нормални за същото време. А те са твърде много.
Кимнах, защото той ме погледна въпросително, а дотук нямах неясноти по въпроса.
- Спираните някога потоци са изключения. Ако скочиш на края на който и да било поток, би трябвало да се озовеш в настоящето. В настоящата дата. Ако скочиш в спиран поток, може да се озовеш на известно време разлика по-назад. Общо взето на никой не му се стои в спрян поток повече от няколко дни. Или просто го освобождава, или си тръгва от него и го освобождава. Тук идва и една малка лекция за етиката. – Йохан повдигна десен показалец, за да наблегне на този момент от повествованието си. – Никой адекватен медиум няма да остави спрян поток. Спрените за твърде дълго време потоци се разпадат от само себе си. Срокът им на годност не е определен още, сещаш се защо. Освен това никой адекватен медиум няма да изтрие част от носещото стъбло на потоците.
- Аз вече съм трила поток. – отбелязах аз. – Не че твърдя, че съм адекватна.
- Винаги съществуват безброй вероятности на твоята реалност. Това да изтриеш потока си също е гаф, но не толкова голям. В други потоци сигурно ще се повтаря същото. Или дори нещо по-добро, тъй като медиумите по правило се активират при силен стрес и безусловна вяра, че нещо в реалността се е объркало.
Пак кимнах, този път в знак на пълно съгласие.
- Още едно правило от сферата на нещата, за които се замисля един медиум в началото. Ти имаш много двойници в други потоци. Всички те едва ли са много по-различни от теб. Всъщност, може да се каже, че двойниците ти са Ти, колкото и самата ти си Ти. Но никой от тях няма да стане темпорален медиум, след като ти си станала такъв. Една и съща личност не може да съществува в два екземпляра извън времето.
Замълчах си. Все още не бях решила, дали е по-добре моето Аз да затрие това, което не смята за нужно и да се лута из кашата, в която бях в момента (разяждано от угризения), или да продължи жалката си пародия за живот. Може пък да успее да я превърне в нещо истинско? Нямах представа и знаех, че никога няма да имам възможността да проверя от първо лице, дали би могло да стане иначе. Всъщност единственият въпрос, който ме засягаше пряко беше, какво смислено мога да направя, в ситуацията, в която съм сега. Но оставих тези размишления за по-късно.
- Когато променяш разни неща в миналото, образуваш нови разклонения на потока. Това, което вече се е случило, може да бъде изтрито, но не и да се промени. Създаваш своя собствена вероятност на реалността, променяйки, каквото не ти харесва. Реалността, която не ти харесва обаче си остава. В друг поток.
Мисълта ми се щурна по любимите си преки пътеки из гъстите храсти.
- Но мога да създам поток, който иначе не е съществувал и не би могъл да съществува?
- Принципно да. – отговори Йохан замислено. Явно сметна въпроса ми за леко мъгляв. – На друго исках да наблегна. Изтриванията обикновено са провокирани от изключително... тежки и неприятни преживявания. Може да ги има само в този поток, който изтриваш. Но е малко вероятно. От друга страна, изтривайки потока, може да заличиш от реалността най-прекрасните моменти на някой друг. Просто във всеки един момент участват твърде много хора. Затова не си позволявай да триеш повече.
- Нямам и намерение.
- Знам, видях ти физиономията, когато каза, че си изтрила потока си. – усмихна се той горчиво. – Просто искам да съм сигурен, че имаш и това предвид.
- За това можеш да бъдеш спокоен. Никакво триене повече. – продължих нататък, преди Йохан да се е отплеснал пак в някое пространно обяснение. – Каза, че е рисковано да отключа спрян от мен поток, преди да съм научила това-онова. Какви са рисковете?
- Можеш да освободиш потока частично. Да оставиш някои зони или хора замразени. Случвало се е при паника новите медиуми да затриват цели потоци, опитвайки се да ги освободят. Но ти поне не ми изглеждаш твърде панически настроена.
- Но ако оставя някой замразен по случайност, мога после да го размразя, нали? – попитах аз невинно.
- Това е цяла вселена. Не можеш да провериш, дали си размразила всичко. Възможно е да оставиш някой човек, който всъщност никога не си виждала, в пълен ступор и да го погребат, учудвайки се на странната му смърт. След столетия най-вероятно ще плъзнат легенди за тяло, което не се разлага, някой ще го обяви за светец и ще положи мощите му в някоя църква.
Йохан вдигна скептично лява вежда. Представих си наистина живо цялата ситуация и се усмихнах.
- Ясно. По-добре просто да се направи като хората.
- Именно. – кимна той.
- А не беше ли рисковано да ме караш да замразявам потока, без да знам, как се прави? – запитах аз невинно.
- Не съм ангел, и аз си имам егоистични подбуди. – отсече той, усещайки зле прикритата ирония в гласа ми.
- Радвам се да го чуя. – заявих аз и се огледах за още кафе. – Да пробвам да отскоча за кафенце?
- Да не си посмяла! – стресна се Йохан. – Първо следващия урок. Сканиране.
Припомних си, как бачках близо две години на скенер по време на следването си. “Сканиране” ми звучеше като нещо изключително досадно, което не бих правила, ако не ми плащат за него.
- Какво ще се сканира? – запитах обречено.
- Мрежата, естествено.
Йохан се разположи по-удобно в канапето си и запали цигара.
- Като медиум имаш способността да усещаш разни аномалии в Мрежата. например, промени в темпоралните потоци. Нашите хора тук използваха този метод, за да намират нови медиуми за терариума си. Всяко едно действие на медиум във времето се усеща. Дали ще скача нагоре-надолу, ще спре поток или ще изтрие приток, няма никакво значение. Аномалиите се забелязват еднакво лесно и в трите случая. Само надничането се усеща по-слабо. – той си дръпна от цигарата.
- И как се прави?
- Имам чудесната идея как да те науча. Ей-сега ще отскоча за още кафе, а ти после се опитай да ме намериш в Мрежата. Ако ме намериш, скочи при мен. Ако не ме намериш, не си търси белята, а остани тук. Ще те почакам към десетина минути. Ако ти писне по-рано, просто излез от Мрежата. Тук така или иначе ще се появя в същия момент.
Замислих се трескаво над думите му.
- Значи докато съм в Мрежата, времето ще тече и за мен, въпреки че тук потокът е спрян?
- Точно така. Затова ще те помоля да влезеш в Мрежата преди да съм тръгнал, за да не стане така, че да се върна преди да си се сетила да ме потърсиш.
- ОК, шефе, влизам в Мрежата. – затворих очи и се шмугнах по потоците. Не знам за безсмъртието, но да се пързаляш из мрежата си беше същински кеф. Чувствах се като да съм на десет години на въртележката.
- Виждам, че държиш да разчиташ само на добрия си късмет, но искаш ли все пак да те светна, какво да търсиш?
- Светни ме де. – казах, без да отварям очи. – Като заговори за усещания, реших че пак ще е нещо, неподлежащо на описание.
- Първо, престани да се пързаляш. – рече той раздразнено. Този път отворих очи и го зяпнах.
- Как разбра, че се пързалям?
- Всички това правят в началото. А на теб направо на физиономията ти пише, че се пързаляш. И влез пак в Мрежата, че имаме работа за вършене. – завърши той троснато. Покорно влязох пак в Мрежата, този път без да си правя лунапарк.
- Ще следиш не отделни потоци, а цялата Мрежа. В зоните с темпорални аномалии ще усетиш нещо като пулсации. Няма да разбереш, какво ги е предизвикало, докато не надникнеш в дадената реалност. Най-лесно се разпознава спрян поток. При него има ясно изразени пулсации в края на потока, докато останалата част на стъблото е напълно безжизнена. Триенето на приток също е очевидно. Просто виждаш как притокът се топи пред очите ти. Скачането на медиум в някой нов поток се разпознава само по пулсациите, за които ти казах. Аз няма да трия притоци, но ще скоча в някой поток и ще го спра за малко. А ти се опитай да ме намериш.
Кимнах, привеждайки се в бойна готовност за играта на криеница.
- Чао. – вметна за финал Йохан и в стаята настъпи тишина.
Линк към 7 глава (втора част):
:)
EDIT: Аре, всичко в пълен вид и с линкове към следващото, че се омешаха като пънкари в пого...
А първата глава се казва "Книгата", в която Дел е писател-шизофреник, който си мисли, че пише книга за писател-шизофреник, който си мисли, че пише книга за писател-шизофреник... :)
Само че понеже напоследък пиша по малко и рядко, "Книгата" се е озовала чак на деветата страница от блога ми (в случай, че ти се прииска да я прочетеш).
:)
