9.

 

            Събудих се преди Йохан, свита в неудобна поза на дивана и завита с каквото ми падне. В трапезарията беше абсолютна свинщина, учителят ми хъркаше шумно, разплут в едно от канапетата. Може би точно хъркането му ме беше събудило. Не виждах друга логична причина организмът ми да реши да се свести с подобен гнусен главобол. Вечерта и Йохан беше попрекалил доста с алкохола, сигурно беше решил да се напие от мъка, че съм такова неразбрано говедо. Заслужаваше да му простя за хъркането. Захванах се да разчиствам кочината на масата, когато той се размърда и отвори едно гуреливо око.

            - Ужас... – изсъска той.

            - Какво, главицата ли те боли? – попитах го аз с известна доза злорадство. Той се сви в канапето и се обърна на другата страна, придърпвайки якето си да се завие през глава. Успя, разбира се, при което обаче отви кльощавите си задни части.

            - Мирна, ще отидеш ли за кафе, моля те? – избоботи той изпод якето. - Няма да имам нищо против и нещо безалкохолно... И хапче за главобол, може би.

            Отначало се подсмихнах вътрешно, после се усъмних, че се е събудил изобщо.

            - Я повтори какво каза?

            Той се отви, оцъкли към мен кръвясал поглед и въздъхна с досада.

            - Спри да се изживяваш като великата победителка в спора и изчезвай.

            - Тъй вярно, шефе. – ухилих му се аз. Предчувствах размразяване на потока в най-близко време и вътрешно потривах доволно ръце.

            С неочакваната си сговорчивост Йохан спечели не само кафе, безалкохолно и разтворим аспирин, но и пакет топли кроасани. Както се и очакваше, прие ги с благодарност.

            - Ще минаваш ли на качествен контрол? – измънках аз, натъпкала един кроасан в устата си. Йохан зашари по масата в търсене на цигари, смачквайки няколко вече празни кутии.

            - Никъде няма да минавам. – махна той с ръка, сграбчвайки с другата последния оцелял пакет цигари.

            - Брей че невиждано доверие... Давай да планираме размразяването тогава.

            Той се пльосна обратно в канапето, на което доскоро спеше и запали цигара.

            - Ще следваме твоя малоумен план. Но ще го разширим малко като концепция първо.

            - Най-сетне те осени мисълта, че е добър, а?

            - Не, просто ме мързи да измисля нещо друго. А сега млъкни и слушай.

            Наместих се по-удобно на дивана и за всеки случай си натъпках още един кроасан в устата, за да не взема да изръся пак нещо.

            - Това с бутоните за отваряне е чудесна идея. С това ще се заемем на първо място, няма да ни отнеме повече от час. Аз ще поема западното крило, а ти източното.

            - Нямам никаква представа накъде е изток в това спряло време. – обадих се аз с пълна уста. - Поне един изгрев да бях видяла.

            - Ще се разпределим по-късно, това не е проблем. Относно онази глупост с бележките – ти си ги измисли, ти ще ги пишеш. За хартия няма нужда да се разкарваш по потоците, тук в сградата има предостатъчно. Друго – нали каза, че си преводач?

            - Бях. Сега съм редови темпорален крадец. – Йохан не обърна внимание на плоските ми майтапи.

            - Ще напишеш текста на няколко езика. На колко можеш?

            - Английски, руски, български и персийски. – почесах се аз по главата. – Мога да докарам нещо най-вероятно граматически неправилно, но разбираемо на сръбски и нещо много непълно и грешно, но обнадеждаващо на японски.

            - От сорта на? – попита озадачено Йохан.

            - От сорта на “Здрасти, всичко е наред, елате в голямата стая”... – замислих се аз, какво бих могла да скалъпя. – Не стигнах много далеч с японския.

            - Както и да е. – махна той с ръка на оправданията ми. – Аз ще ти направя още два превода на френски и немски.

            - После все пак ще се разходя по потоците. – вметнах аз. – Да направя копия на готовия текст и да взема някоя по-голяма уредба.

            - Каква уредба? – изцеди той кисело.

            - Музикална. Да отбележим с гръм и трясък голямото откриване. – погледът му ставаше все по-заплашителен. – Помисли малко, хората няма да очакват да ги застреляме, щом излязат, ако сме вдигнали купон до дупка в цялата сграда. Всъщност, дори по един сандвич и една бира бих им оставила...

            - А сега вече се спри! – вдигна той длани успокоително, все едно съм някоя невменяема. – Става въпрос за доста хора, само това липсва, да се правиш на сервитьорка за всичките.

            - Добре де, ама все пак ще подготвя това-онова. Не очакваш тези умрели от глад хора да седят и да те слушат, вместо да се разбягат по потоците да ядат, нали?

            - Добре, прави каквото искаш. Ако щеш и шведска маса спретни.

            - Чудесна идея. – той пропусна това покрай ушите си.

            - Ще се съберем в залата за презентации. Знаеш я, голямото чудо на долния етаж. – кимнах утвърдително. – Няма да е зле да занесем повечко столове там.

            - Ти какво всъщност искаш да ги правиш тези хора, лекция ли ще им изнасяш? – попитах аз недоумяващо.

            - Искам да възстановя Центъра. Да продължим с изследванията и да обучаваме новаците, да не направят някоя беля. А за това се искат хора. Освен това самият Център трябва да бъде преместен. Тия тук сто на сто са имали взимане-даване с местните кримки, за да построят подобни стаи. Обикновен работник би се усъмнил, за какво им е високотехнологичен концлагер. Че и онзи багер...

            - Какво за багера?

            - Как какво? Работи в спрял времеви поток. – най-сетне ме осени, че той наистина използва багера, след като бях спряла потока. – Кой знае колко пари са хвърлили, за да сведат всички процеси в двигателя до проста механика и горене.

            - Да бяха измислили и касетофон за спрял времеви поток. – изсумтях аз. – Побърках се в тая тишина тук вече. Друго?

            - Това е. Другото ще го дообмисляме в крачка.

            Направих си бърза равносметка.

            - Значи аз търча напред-назад по потоците, пиша бележки и какво ли не, а ти си подготвяш речта?

            - Аз от теб само бележки искам, “какво ли не” сама си го измисли.

            - Не знам, ама столовете към залата ти ще си ги носиш. – отрязах аз.

            - Добре, мир да има. – въздъхна той. – Почвай с писането.

 

            През следващите няколко часа (чисто субективни) бях доста заета. Първо съставих текста. На български, английски и руски звучеше така:

 

“Здравей! Ако четеш това, значи вече си свободен, защото сменихме властта:) Край на робството, подготви си стомаха за свястна храна. Чакаме те в залата (партера на сградата, срещу централния вход).”

 

            Йохан с леко скептично изражение преведе това и на немски и френски (май буквално, или може би не). Кой знае, откъде бяха домъкнали последните си попълнения тук? Медиуми можеха да се активират навсякъде. Спокойно можеше и да са неграмотни дори. Поради нулева употреба на получените в университета знания, на персийски текстът звучеше по-простичко:

 

“Здравей! Ако четеш това, значи вече си свободен:) Лошите ги няма и няма да се върнат, ела да хапнеш в стаята срещу централния вход.”

 

            На японски всичко се сведе до “Здравей! Всичко е наред, ние не сме лоши. В голямата стая има храна”. За всеки случай нарисувах и груба схема на сградата и отбелязах залата с “Х”. Нарисувах и грозно смайлче, разбира се.

            - Хората ще си кажат, че ги залъгваме с храна като улични псета. – обади се Йохан.

            - Да бе, а ти изобщо не беше гладен, когато излезе. – смъмрих го аз.

            После се защурах из потоците по различни задачки. Ако мислите, че бързо се намира празен офис с работещ ксерокс из необятната Мрежа – лъжете се. Голямо търсене падна. В крайна сметка открих един такъв в “нощната програма” на един поток и направих копията там. Вече в “Диспансера” стоварих топа хартия на Йохан и пак изчезнах, с твърдото намерение да го оставя да разпространява сам листовките. Знаех, че колкото и пъти да се връщам, той все още няма да е помръднал от мястото си... Много са дразнещи тия спрени времена. Обиколих още доста потоци, набавяйки храна, напитки и други неща от първа необходимост. Опитвах се да не нанасям сериозни загуби на никой магазин, което превърна цялото упражнение в продължително и уморително занятие. Последния си куриерски курс посветих на музиката. Намерих това, което ми трябваше, в един нощен склад. Как намерих самия склад – не питайте... Свих уредбата и внушителния наръч колони без капка угризение. Наложи се да направя два курса.

            В “диспансера” също ме очакваше доста работа, но преди да се захвана с нея, седнах да си поема дъх (или по-скоро дима на две-три цигари). Йохан, разбира се, не беше и помръднал още, следейки, как в един и същи миг се дематериализирам и материализирам с разнообразна по род крадена стока в ръце. На втората цигара го смъмрих:

            - Изчезвай да разнасяш посланията, направо не мога да те гледам как си мързелуваш тук.

            - Не съм седял без работа и десет минути. – намръщи се той, сърбайки от кафето си.

            - Така ти се струва чисто субективно. – заядох се аз. – Всъщност си клатиш краката от два часа. Хайде!

            Той изненадващо сговорчиво ме послуша и ме заряза сама насред втръсналата ми тишина на спрения поток. Това ми подейства дори по-дразнещо от мълчаливото му мързеланско присъствие и след минута-две с въздишка се отправих с наръч хранителни продукти към залата за презентации. Въпросното помещение не беше кой знае колко голямо, но ниският подиум с бял екран в дъното му придаваше по-сериозен вид. Подредих малко столовете, за да се освободи място за още, и струпах пликовете със сандвичи, напитки и вафлички в най-близкия до вратата ъгъл. После се качих пак горе да взема останалата част от храната, а на следващия курс и уредбата с колоните. Последната я оставих пред вратата на залата, свързах всички колони и щракнах щепсела в близкия контакт. Зорлем намерения из потоците диск бях заредила вътре още в склада, откъдето свих самата уредба. Оставаше само да щракна копчето “Play”. Предполагах, че голямото антре ще осигури достатъчно добра акустика, за да може музиката да се чува поне слабо и в най-отдалечените кътчета от сградата.

            Потърсих Йохан, за да уточня, кое точно се пада “източното” крило. Друсна ми в ръцете куп листовки и ми каза, да не задавам кретенски въпроси и да изчезвам в това крило, където него го няма. Не много мило, но логично... Отне ми още близо час да обиколя всички килийки в крилото и да “отворя” вратите. След като приключих с това и видях Йохан да се носи достолепно насам-натам със столове в ръце, изтичах тихомълком да оставя по една вафла на всяка бележка. В крайна сметка се върнах в залата, където Йохан си подготвяше някакъв куп хартия. Беше се сресал и вързал на опашка. Дори и брадата си беше обръснал.

            - Същински професор. – похвалих го аз. – Липсват ти едни очила десети диоптер.

            - А на теб малко възпитание. – скастри ме той. – Предлагам да започваме шоуто след малко.

            - След колко малко?

            - Веднага, например.

            - Щом си казал. – ухилих се аз. – Сядай там и гледай.

            Гмурнах се в Мрежата с удоволствие. В началото цялата тази необятност ме плашеше, но сега се чувствах в нея като в единственото пространство, където има достатъчно въздух за ненаситните ми дробове. Вече можех да “сърфирам” и с отворени очи. Мрежата просто беше навсякъде – вътре в мен, около мен, трепкаща на върха на пръстите ми. Играчка за седмото сетиво. Намерих без проблем нашия поток сред общия куп, за да му вдъхна живот. И му креснах наум най-приятната на света команда – “Живей!”. Потокът трепна и запълзя бавно към бъдещето, гонейки събратята си, които бяха взели завидна преднина.

Йохан също трепна, и то доста по-силно. Защото от антрето на сградата гръмна с луда сила безмилостно режещ тъпанчетата звук на електрическа китара, примесен с навалица от ударни инструменти.

- Какво за Бога е това?! – опита се Йохан да надвика шумотевицата.

- Японски рок! – креснах му аз в отговор, свивайки рамене. – Да излезем да посрещнем гостите!

Той бясно заклати глава.

- За нищо на света няма да се доближа повече от това до тези колони!

Свих пак рамене мълчаливо, и без това едвам се чувахме. За сметка на това данданията несъмнено щеше да послужи като маяк дори и за най-неграмотните... или най-глухите медиуми. Застанах в рамката на отворената врата, за да имам видимост към антрето. Дълго време никой не се появяваше, дори първата песен успя да свърши и започна следващата. Времето сякаш се точеше като прегрял на слънцето маджун. А уж го бях пуснала...

Посрещнах първата поклащаща се фигура с бяла нощница, прихващайки я под рамото. Измежду дългите тъмни коси пък ме посрещна леко безумен поглед. Майчице, тоя изглеждаше пълен хлапак. Дори брада като брада не му беше покълнала още.

- Как си? Говориш ли английски? – попитах го аз, надвиквайки се с китарената глъчка в антрето.

- Ты кто? – смотолеви ми той объркано, ако не се бях надвесила току до физиономията му, нямаше и да го чуя. Ухилих се и го потупах ободряващо.

- А така, с теб ще се разберем лесно. Пошли. – завърших аз на явно родния му език и го поведох към залата. Вече на влизане мернах с периферното си зрение прииждащия парад на зомбитата и махнах на Йохан, да дойде да помага.

В крайна сметка събрахме в залата близо шейсетина човека, кои повече, кои по-малко объркани или адекватни. Със съвместни усилия ги убедихме да си харесат по един стол и да седнат, след което се разтичах да набутам на всеки в ръцете по нещо за пиене и нещо за дъвчене. Като съм казала, че ще има храна, ще има, аз си държа на думата. По едно време се сетих да намаля музиката, за да не се надвикваме. Като ме видя до вратата, Йохан ми махна с ръка красноречиво, намеквайки да огледам за заблудени овце из сградата. Кимнах му и се отправих на оглед, в резултат на който намерих още петима души, пръснати из различните ъгълчета на сградата. Единият от тях се изпари в Мрежата, още щом ме видя. Брей, не знаех, че съм толкова страшна. Останалите четирима успях да заведа в залата, въпреки че явно не разбираха нищо от приказките ми на който и да било език. После вече започна голямата бъркотия...

Йохан помоли всички, които могат да говорят с нас на какъвто и да било от известните ни езици да помагат да разпределим присъстващите на езикови групи. Вавилонското сборище се засуети трескаво, докато някои дву- или повече езични екземляри се чудеха, към коя група спадат, а други изобщо не разбираха, какво става. Наложи се да давам обяснения на такава смесица от езици, че накрая и аз се обърках и започнах да вплитам в едно и също изречение каквото ми падне. В крайна сметка Йохан бясно се размаха с ръце, привличайки внимание, и предложи за начало да сгрупираме англоговорящите. Това подейства и скоро имахме една спретната банда двадесетина космати разбойници от различни раси, които поне ни разбираха. За следващи приоритети обявихме френско-, немско- и рускоговорящите, като уточнихме изрично никой да не се измъква от англоговорящата група за да се покаже като полиглот. Образуваха се групи съответно от дванадесет, четиринадесет и осем човека, хлапето, което даде старт на парада, разбира се беше в последната. Останаха двадесет и трима неопределени елемента. Успяхме да изцедим по някоя дума от всеки поотделно, след което деветнадесет от тях си намериха преводачи във вече сформираните групи. На четиримата останали набутах в ръцете по още един сандвич за утеха, макар и слаба. Всъщност, доколкото можеше да се съди по гладните погледи на лингвистично определилите се, сякаш бяха ударили шестица от тотото. Накарахме хората пак да седнат, този път в зависимост от езиковата група. Когато положението се поукроти, въздъхнах с облекчение.

- Можеш да започваш с лекцията си. – заявих на Йохан с отмъстителна нотка. Каквато и да било реч пред тази разнородна аудитория не предвещаваше да е нещо приятно.

- Май ще отложим по-сериозната лекция за утре. – смръщи се той. – Засега ще се ограничим с основни неща.

После повиши глас и попита:

- Кои от присъстващите знаят, че имат власт над времето?

От англоезичната групичка обнадеждаващо се вдигнаха шест ръце. Йохан повтори въпроса си на френски и немски, за руския му помогнах аз. Намериха се още девет просветени.

- Кои от присъстващите нямат никаква представа какво става? – този път направо повторихме въпроса на всички езици.

Гора от ръце. Дори не ги броих. Йохан въздъхна обречено.

- Чудесно. Имаме си цяла детска градина.

- Забрави яслата. – кимнах аз към четиримата, които говореха само джигитайски. Йохан се вкисели още повече.

- Добре, нека тогава онези, които знаят нещо, го кажат, на онези които не знаят нищо, докато измислим, къде да ви настаним. – заяви той безнадеждно накрая. Пак в полиглотен вариант. После ме дръпна настрана.

- Преброи ли, колко души имаме тук? – попита ме той. Проточих шия да сметна главите добитък, но тълпата пак се беше разбуйствала, докато знаещите обясняваха на незнаещите, колко малко всъщност знаят.

- Не. Шейсетина души някъде.

- Това и аз можех да ти го кажа. Горе по стаите има... тридесет легла. И четири дивана.

- И осем канапета. – добавих аз. – И само осем санитарни възела. И нищо за ядене...

Йохан ме спря, преди да съм продължила с мрачната картина.

- Изчезваме по потоците за спални чували. И храна. Бойлерите включени ли са?

- Те си бяха спрени включени.

- Добре. Няма да се цепим в Мрежата, ще се движим заедно.

Излязохме от залата, тъй като с внезапното си изчезване можеше да шокираме хората, които нямаха никаква представа, защо са тук. После се гмурнахме в Мрежата, където се впуснах да гоня пулсиращото присъствие на Йохан. Дългогодишният му опит си каза думата и той доста бързо успя да намери някакъв склад, където имаше и спални чували. “Скочихме” в склада заедно.

- Все едно организираме бежански лагер. – изнедоволства учителят ми, опитвайки се да награби възможно най-много спални чували.

- Или разтуряме военнопленнически. – додадох аз. – Поне потокът пак е активен. Ще можем да използваме доста повече неща в сградата.

Направихме близо десетина курса, носейки различни неща и скачайки директно в апартаментите на последния етаж. Между всеки два курса някой от нас изтичваше до залата, да види как я карат “бежанците”. Те се бяха поосъзнали малко, “незнаещите” любопитно задаваха въпроси на “знаещите”, изслушвайки всеки отговор докрай, без да се прекъсват. Т.е., имаше зараждащи се признаци на организация, което можеше само да ни радва. За сметка на това ние двамата просто се скапахме. Обиколихме всички възможни потоци от Мрежата (чисто субективно „всички”) за храна, дрехи, неща от първа необходимост... На всичкото отгоре след като приключихме със снабдяването ни се наложи да организираме настаняването на цялата група. Като инструктор по скално катерене бях работила с големи групи, но не толкова многобройни, нито толкова разнородни по говорим език. За щастие се намериха ентусиасти да помагат при резпространяването на наличната информация от рода на „Вие отидете в онази стая, спалните чували са в някой-си ъгъл”. И за миг не ни хрумна, че някой би пожелал да се върне в една от белите килийки за да се наспи. И двамата бяхме наясно, какво е отношението на темпорален пленник към бяла стая 3 х 3 метра. С други думи – по-добре да спя гол в полето, отколкото в една от онези килии. В крайна сметка двамата с Йохан си легнахме последни, казвайки „сбогом” на удобните легла, които бяхме ползвали последните дни. Нямахме вече сили нито за обсъждане на по-нататъшните ни действия в създалата се ситуация, нито за разговори изобщо. Минута преди да заспя се напсувах за пореден път, че все попадам в положението на човека, на когото разчитат всички. После заспах като труп.

 

10.

 

Дотук с надеждите ми, че ще имам време да се захвана с отдавнашните ми планове, след като активираме потока. Вместо това – ей ме на, за пореден път, занимаваща се с организацията и координацията на неща, които всъщност не ме касят пряко. Всичко мое и наболяло – пак на заден план... С Йохан се впуснахме да гоним две цели – първа, да организираме така хората, че да възстановим центъра за изследване на темпоралните явления и втора, да преместим базата възможно най-бързо, защото нямахме представа, в какви контакти с околния свят е тази база в дадения поток. Междувременно организацията се оплиташе в спънки като чисто лингвистично неразбирателство, липса на площ за настаняване на цялата навалица и тотално темпорално невежество сред повечето освободени пленници. Което ще рече, че основно двамата с Йохан бяхме ангажирани с повечето битови въпроси и със снабдяването с храна. Прибавете към цялата картина и това, че повечето от хората бяха полуумрели от глад и силно афектирани от престоя си в белите килийки. Общо взето положението можеше да се определи като едно огромно и ужасно объркване.

Човек, имащ власт на времето, съвсем спокойно може да се помисли за Бог. Да се заблуди, че има цялото време на света, че е вечен и че е способен да изтрие всичко, което не му изнася. Но всъщност си оставаме просто човешки същества. Само дето сме развили една дарба в повече от останалите. Както се случва в повечето ситуации, ако нямаш акъл и познания да се възползваш от възможностите си, или правиш ужасни грешки, или се мъчиш като грешен дявол. Разполагаш с цялото време на света ли? Само ако имаш място сред потоците, където да се наспиш спокойно. Лично аз си бях изтрила моето такова. Иначе, да, можеш да се върнеш в който момент си поискаш и да довършиш това, което си започнал. Но междувременно в Мрежата се образува ново разклонение на потока, в което теб те е нямало. Малко е объркано, нали? Да речем, докато аз се наспивам, за да се върна после в потока на „Диспансера” и да си свърша работата, от потока се пръква ново поточе, в което хората са стояли без храна или без спални чували. Разбира се, мога да изтрия този поток. Но знае ли се, кой от всички хора на света е осъществил най-съкровените си мечти точно в този поток? И имам ли нужната безскрупулност, за да го изтрия?

Явно я нямам. Вече бях изтрила изключително важни за мен моменти. Може би някои изпълнени с болка, може би някои нежелани. Но в крайна сметка това, което най-много исках да изтрия, а то беше мен самата, каквато ме бяха направили тези обстоятелства, си остана. Изчезна всичко друго. Не сте се сблъсквали с толкова голяма отговорност. Отговорност за цял един свят. Йохан ми беше обяснил, че повечето темпорални медиуми се активират именно при сериозен стрес и изтриват потока си. Аз обаче не можех да оправдая действията си с тази проста статистика. Бях го направила аз и никой друг. Някъде в този поток някой беше изживял щастието на живота си, а аз го бях изтрила. Представете си го като компютър, в който не можеш да изтриеш един-два файла, а само да преформатираш целия харддиск. Заминават си адски много неща. И тук нещата не се измерват в терабайти, а в нещо много по-грандиозно.

Всъщност един тъй наречен темпорален „Бог” чисто и просто не е способен да изтрие само един-два файла. Въпреки че има властта да изтрие почти цялата вселена, стига да е малко по-силен. А ако остави за последно основния поток, където се е родил, може да затрие всичко. Просто да изгори всичко заедно със себе си. Може би затова самата природа на нещата беше направила така, че медиумите да се активират само след като преминат един наистина сериозен и поучителен житейски път. Дори и само от тази гледна точка използването на зумерите е крайно погрешно. Защото дава власт на хора, без натрупан багаж от вселенска съвест. Както и да е, аз лично стигнах до извода, че няма да трия повече. Остана ми свободата да създавам свои потоци. С ясното съзнание, че не съм Бог, нито вездесъща и всезнаеща. Просто да създам поток, в който да има нещо прекрасно. И което го няма в другите потоци. Сигурно ще си кажете, че не съм много права. И няма да сгрешите. Но прекрасното трябва да го има. Или поне да се опитаме да го създадем.

Но, както споменах по-горе, тези мои планове трябваше да почакат. Защото други неща стояха на преден план. Намирането на нова база в Мрежата изискваше набиране на финансови ресурси и лично присъствие. И всичко, което би ви се наложило, ако решите да купите хотел някъде. Като не броим безбройните лъжи, измами и проблеми покрай набавянето на легални документи в дадения поток (сигурно ви е ясно, че никой от нас нямаше дори паспорт), оставаше цялата безкрайна разправия със закупуване и прахвърляне на собственост, както и оборудването й с какво ли не. Междувременно Йохан се беше заел с провеждането на образователни лекции за освободените медиуми, за което изобщо не му заблазявах. Всички не-лекторски въпроси паднаха на моя гръб.

Докато Йохан подготвяше повече или по-малко способните да ми помогнат, аз се щурах напред-назад като обезумяла. Към средата на процеса в набирането на средства се включиха още десетина души, за което бях много благодарна. Такова бързане и такава преумора не бях изпитвала досега. Говорете ми после за власт над времето и всесилност. Чувствах се като най-обикновен смазан от отговорности човек, който не сварва да свърши в една минута пет неща наведнъж. Никога не съм се чувствала, като да имам по-малко време. Вместо да ми помага, то просто ме притискаше.

Междувременно за пръв път в живота си навлизах в дебрите на черния пазар, издирвайки незнайни канали за издаване на паспорти (фалшиви или не). Възползвах се от това, че съм жена, за да се правя на случайно изпратен (тип „набутан”) парламентьор. Моята незапомняща се външност също беше от полза. Среден ръст, средно телосложение, светлокестенява коса, физиономия без особени характерни черти. Различните типове пиърсинг по мен бяха отстранени още при влизането ми в диспансера. От тези чудни дадености човек може да направи всичко, ако иска да заблуди някой. Все пак се стараех да не се набивам между шамарите или пред очите на изпълнителната власт. Склонността ми да дрънкам твърде много също ми свърши страхотна работа. Като снесеш на някого огромен поток информация, не е способен да запомни каквото и да е в подробности. Особено ако можеш да лъжеш като дърт циганин, и то грубо. „Едвам го измъкнахме от затвора, пич, дай да измислим нещо!”. Ако ще е лъжа, да е рошава, като нищо друго не се връзва. Чуждестранен затвор, наркотици и т.н. Иначе следвам правилото, че лъжата трябва да е възможно най-близка до истината. Но тук, къде ти истина... На нужните хора не им пука толкова защо, важното са парите и приемливото обяснение. Йохан се притесняваше ужасно за мен, и то с право. Даде ми поотлежала информация от личния му опит, която не ми свърши много работа. Както и да е, всичко завърши с безусловен успех.

Възнамерявахме да се установим в точно определен поток и да се чувстваме (и да изглеждаме) като легални граждани. В тази връзка изкарвах на хората най-различни по националност и местожителство паспорти. Първо, за да не изглеждат нашите хора подозрително, ако не говорят местния език и второ, за да могат спокойно да се представят за хора от други градове, тъй като никой местен не ги беше виждал. Впрегнах цялата си фантазия да лъжа по какви ли не начини, изкарвайки паспортите по различни канали. Част от тях успях да уредя по легален път – бежанци с изгубени документи и тям подобни глупости. За целта обаче трябваше да се включат и главните действащи лица, разигравайки театро. Плюсът в цялата работа беше, че можеха да се изпарят в Мрежата по всяко време, ако възникнеше проблем. Минусът беше, че трябваше да си изкарат правдоподобно „лице” пред институциите, за да не ги проучват по-късно. Като немскоговорящ Йохан стана основно „легално” лице за всички сделки, свързани с придобивка на недвижимо имущество. Не се разминахме и с рушветите, стига да минаваше този номер. Веднъж започната, цялата организация не трябваше да се проваля. Провалът означаваше да започнем всичко наново в друг поток. Това никой не го искаше, най-малко пък аз. За сметка на това имах до себе си хора, готови да дадат всичко от себе си за каузата. Човек е способен да направи много повече неща, отколкото си мисли, че може. Стига неволята да го пришпори. А ние на практика бяхме една жалка банда бездомници, на които им беше останала една цел в живота.

Веднъж основан, центърът ни можеше да покани специалисти или просто служители откъдето си иска. Основахме се в Берлин, град, в който се сблъскват какви ли не хора от какви ли не националности, без да прави впечатление на никого. В по-краен квартал, пълен с емигранти. Избрахме поток, в който нямаше двойници на нито една личност от останалите сред нас. Това „останалите” ще рече, че някои от хората си заминаха. Голяма част от онези, които бяха прекарали над една-две години в белите килийки останаха. Всички, които бяха „изгорили” собствения си поток също. Но повечето слаби медиуми се изпариха към потоците си още в момента, в който разбраха, как става това. Някои от по-силните също се отидоха. Останахме тридесет и шестима души, от което донякъде ми олекна. Тази бройка доста се доближаваше до онази, с която бях свикнала – алпийски клуб от тридесетина души, от които десетима се нагърбваха с цялата работа.

Руското хлапе (откривателя на парада), с други думи Павел или Паша, остана с нас. Беше откарал в „диспансера” две години и осем месеца (прегледахме картотеките) и беше последен оцелял от семейството си. Чечня. Трябва ли да уточнявам, че беше изгорил потока си? Май няма нужда. Хлапето беше изкарало най-дивите си пубертетски години в килия три на три метра, отчаяно от живота. Сега държеше да го посвети на нещо смислено и се захвана да учи английски и физика. В същото време правеше всичко възможно, за да навакса с „темпоралния” материал и да ни помага при нашите експедиции из Мрежата. Коефициент 57 метасекунди.

Тим беше най-старото куче от цялата компания. Белгиец на петдесет и две-три „субективни” години, на вид двадесетгодишен. Беше вилнял из Мрежата като медиум много преди да стартира цялата история със зумерите. Всъщност, призна си, че е отказал да се включи в изследванията по „мирно” време, тъй като не му се е занимавало. Двамата с Йохан се познаваха, макар и бегло. Прекарвал си времето, държейки скромен семеен ресторант в едно малко белгийско градче. Тим беше изкарал около двадесет години („женен” не е точната дума) с жена от екипа на „Центъра за неврологични изследвания”, също медиум. Тя обаче вече не беше сред живите. Коефициентът й е бил над 150 метасекунди. Отстранена поради потенциална и много вероятна опасност за проекта. Беше престоял в бяла килия около три години. Сгащили го, когато дошъл да потърси жена си. Дори не са си направили труда да го търсят, знаели са, че ще дойде. Тим беше готов да се бори със зъби и нокти, за да не възникне подобна организация отново. Нямаше никакъв педагогически опит, но се нагърби да обучава новобранците. Справи се чудесно. Коефициент 73 (поредния мързелив талант) метасекунди.

Още една водеща фигура от екипа – Хесусита, родом от Мексико. Преживяла грозни битови перипетии, изтрила потока си, след което обикаляла по другите потоци към два-три месеца (и тя не можа да каже точно колко). Видима и реална възраст – около двадесет и три години. Интелигентен човек, който цял живот е търсил начин да започне да учи, вместо което намерил проституцията като начин да препитава многочленното си семейство. Има две сестри и трима братя  из другите потоци, с двойничка „Хесусита” до тях. Хесусита имаше упоритост и воля за петима, въпреки че изглеждаше крайно спокойна през цялото време. Страхотен самоконтрол, феноменална способност за учене, позитивна нагласа. Един от най-стабилните елементи в цялата архитектура на нещата. Коефициент 67 метасекунди.

Друг ценен елемент – босненецът Слободан. Активирал се като медиум на четиридесет и седем години. Живял в Косово в най-гадните в историческо отношение времена. Гледал жена си да умира от рак на белия дроб, когато е бил на тридесет и шест години. Не могъл да направи нищо по въпроса. Лекар с медицинска практика над двадесет години. Ортопед-травматолог. Оправял ставните болежки на хората и се чувствал полезен, след което единственият му син загинал в размириците. Слободан изтрил потока си на момента, за разлика от мен. За сметка на това се озовал в бялата килийка, без да знае защо, също като мен. Коефициент 53 метасекунди.

Петер, около четиридесет и петгодишен. Фен на хармониките, разказа ни, че имал една кутия от маслени бои, пълна с хармоники във всяка една тоналност. По баща швед, по майка шведо-геманец, живял няколко години във Франция, няколко години във Великобритания, няколко години в Южна Америка. Беше прекарал съзнателния си живот в скитане по света. Всъщност, от него ми дойде идеята за обяснение на нуждата от фалшив паспорт с лежането в затвор за наркотици. Той беше лежал девет месеца, като обясни, че хората, отговорни за цялата работа му уредили много приятен престой в затвора, защото той така и не изпял нито едно име. Стигнал до момент от живота си, в който „улегнал” като обикновен пътешественик, продаващ интернет-домейни на корави цени. После станало нещо, за което той така и не пожела да разкаже. Изпарил се в Мрежата, без да изтрие потока си. Един от малкото такива в екипа ни. Коефициент 72 метасекунди.

Андре. Французин по произход, оказа се един от старите приятели на Йохан. Също като Тим обаче, беше отказал да се занимава с изследванията навремето. Аз лично започвах да смятам, че и двамата са били прави. В крайна сметка точно тези изследвания бяха довели до създаването на „диспансера” като концлагер. Защо хората не желаят да си живеят мирно и спокойно живота, а се занимават с подобни безсмислици? Контролът над времето си беше природна дарба. Не можеш да я имитираш, това ще е все едно да накараш жаба да лае. Нямах нищо против обучаването на новобранците, нито против обединението на медиумите в една обща база, в някакъв център за връзка. Но изследването на причините за цялото явление едва ли щеше да даде каквито и да било плодове, освен много изписана хартия. Андре беше на същото мнение, но държеше да създадем някаква своя структура, способна да защитава правата на лична свобода на всеки един медиум и да помага на новите да се ориентират в пространството/времето. Да не се чувстват сами и да има кой да ги упъти. Андре също като Йохан се беше активирал през Втората световна война (кой знае колко медиуми беше активирала тази гадост, пък все още я имаше в историята). Изключително уравновесен човек, с огромна доза здрав цинизъм и слабо прикриван скептицизъм. Разбирахме се отлично двамата. Не обясни, какво точно го е предизвикало (както и аз, впрочем), но изтрил потока си. Коефициент 89, един от най-близките еквиваленти до моите „феноменални” както се изрази Йохан възможности.

Паша беше толкова задълбал в учебниците, че двамата с Йохан виждахме в него един бъдещ професор, посветил един потенциално много дълъг живот на темпоралните изследвания. Хесусита беше способна да организира тихо и безболезнено цялата пасмина, без междувременно да пренебрегва собствените си задължения. Този талант явно го беше придобила, оправяйки се с многобройните си братя и сестри. Тим беше ненадминат учител, търпелив, умерено строг, способен да привлече вниманието на всички, без да повишава тон. При него хората напредваха дори по-бързо, отколкото при Йохан. Това си е мое лично впечатление де, моят учител се имаше за недостижим.

Слободан беше наш личен лекар. „Извън времето” не се развиваха болестни състояния като рака, нито стареене, но всичко друго си важеше според природните закони. Сигурно ще ви разочаровам, но ние, „безсмъртните”, си страдахме от грипове, травматично износване на стави и всякакви други болести. Законите на Мърфи важат във всяка една ситуация, сигурно и Господ се кахъри с тях от хилядолетия. Слободан се грижеше за здравето на всеки един от нас. Петер пък беше много напред с компютрите, прекарал в бялата килия само два месеца, без да излезе от крачка с новите течения в технологиите. Успяваше да ни издири каква ли не информация и развиваше идеи за изхранване на организацията чрез продажба на интернет-ресурси. Възторжени аплодисменти от моя страна. Андре беше човек на действието и ни помагаше за всички неща, свързани с набавяне на провизии и финанси. Умишлено беше изключен от цялта разправия с паспортите. Първо, беше назад с няколко години от настоящата обстановка (беше прекарал доста време в „диспансера”) и второ, просто не умееше да лъже. Ама изобщо.

Тези шестимата полагаха най-много усилия, за да работи цялата задвижена от нас машина. Останалите се обучаваха или нямаха нужното желание или възможности за да ни помагат пълноценно. Да не останете с впечатлението, че в групата не е имало по-силен медиум от мен. Имаше. Просто едни ги мързеше до болка, докато други се бореха с езиковата бариера. Имам предвид Густаво, който го мързеше ужасно и Папа Лулу, който просто не говореше нито един от езиците, намиращи се в обръщение в екипа ни. Останалите трима, които бяха филологическа загадка за нас, си заминаха към родните потоци. Не знам, какво смятаха да правят там.

Да си „извън времето” сред нормални и познати хора не е лека задача. В един момент всички около теб започват да остаряват, докато ти си оставаш същия. Болезнено преживяване за медиума и феномен за околните. Предполагах, че заминалите си ще ни потърсят пак след години. Не говоря от собствен опит, просто бях обсъдила въпроса с някои от по-старите „колеги”. Но от личен опит мога да кажа, че човек не се чувства удовлетворен, прекарвайки живота си в скитничество сред все по-нови и по-нови лица. Иска да има нещо по-постоянно в живота си. Разбира се, всички онези, които се бяха върнали в собствените си потоци можеха да се състарят с някоя-друга екскурзия, до времето преди тяхното активиране. Едно добре обмислено и постепенно самоубийство. И живот в лъжа. Мен не ме блазнеше мисълта да лъжа цял живот най-близките си, въпреки че нямах и такава възможност вече. Можех да лъжа много добре, но не обичах да го правя. Човек иска да прекара живота си с хора, с които да е искрен. Иначе се товари психически.

За около половин година успяхме да задвижим тази вече смазана машинка да работи в реално време. Смятах това за най-голямото постижение в живота си досега. Когато осъзнах, че сме преминали от етап „съществуване” на етап „развитие” се почувствах наистина добре. Освен това заетостта на ежедневието ми спадна значително, до степен да имам време да прочета някоя книга за удоволствие. Изпитвах страхотна нужда от почивка, за щастие всички наоколо ме разбираха много добре и се стараеха да не ме товарят с нищо. Благословена да е Хесусита, която се опитваше да ме глези като свое по-малко сестриче. Изпаднах в изтощено вегетиране за около три блажени седмици. Мисията приключена, амин и евое...

 

Линк към 11 и 11 глава:

http://kcekce.blog.bg/viewpost.php?id=246541