Значи да наблюдавам цялата Мрежа? Добре, наблюдавам я. Така отдалече изглеждаше още по-плашещо огромна. Пулсации засега не усещах. Явно просто имах десет минути време, за да намеря игла в купа сено. Как се намира най-лесно игла в купа сено? Търкаляш се из сеното, докато не ти се забие в задника, може би. Огледах Мрежата няколко пъти, от всички страни. Не виждах нито пулсации, нито нищо. Замислих се сериозно, дали да не се попързалям десетина минути, а после най-невинно да заявя на Йохан, че не съм успяла да го намеря. “Знаех си, че сканирането ще е скучно”, казах си аз.

На поредната обиколка улових нещо странно в един поток. Втурнах се натам, преди да съм забравила, къде точно беше. Докато докопам нужния ми приток по стъблото, пак усетих нещо. “Пулсации” не беше много точна дума... По-скоро вибрации. Продължих да проучвам притока, докато не включих най-сетне, че вибрациите са се концентрирали в края му. Надникнах произволно някъде по-назад и се насладих на замръзналата картинка на едно оживено кръстовище. Чудесно, май тук се криеше пакостникът...

Поразмислих и реших, че най-вероятно се мотае някъде из края на потока. Там вибрациите наистина се усещаха доста ясно. Значи оставаше само да го намеря из пространството, което се крие във времето. И т.н. от сферата на китайската граматика. Взех да се въртя около края на потока, надничайки наслуки където ми падне. Нямаше резултат, освен че се нагледах на най-различни места от земното кълбо. Отдръпнах се и реших да помисля още малко, преди да продължа с търсенето. Тия вибрации би трябвало да са предизвикани от Йохан. Как обаче да го намеря по тях, при положение че целият финален момент от тази реалност трептеше в унисон с тях? Трябваше да има някакъв акцент, нещо, за което да се хвана. Продължих да се въртя около притока, концентрирайки се върху усещанията си.

Вече беше минало известно време и се зачудих, дали Йохан не се е върнал вече в стаята и не ми се хили безшумно, гледайки напъните ми. Вибрации, вибрации... Нещо покрай тях? Звуци? Глупости. В Мрежата на практика нямаше нито звук, нито картина. Само филми за третото око. Или за седмото сетиво. Въпреки че индийците май твърдяха, че седмото сетиво е “добрият секс”... Чакай малко. Май имаше някаква връзка. Или поне идея. От опит глава не боли. Опитах се да получа удоволствие от вибрациите. Наобикалях потока, заигравайки се с усещането, оставяйки “белега за темпорална аномалия” да гъделичка приятно съзнанието ми там, където ми харесваше. Беше по-хубаво дори от пързалянето. Постепенно се намерих над една точка от потока, където усещането от вибрациите се доближаваше до неземно блаженство. Преборих се с изкушението да продължа с “добрия секс” и надникнах.

Бинго! Йохан беше кацнал на една пейка и лапаше сладолед от една пластмасова кутия. Изглеждаше доста забавно в обкръжението на застиналите около него минувачи. Него обаче явно не го притесняваше присъствието им. Беше се разположил насред някакъв доста китен парк, до един фонтан. Фонтанът, разбира се, не работеше. Водата може и да беше извън времето, но се изхвърляше нагоре от помпи, задвижвани от ток. Зачудих се, какъв ли е кефът от това, да седнеш до “спрян” фонтан.

            Значи сега се очакваше да “скоча” в потока... Не бях “скачала” досега и нямах представа, как става това. Едно е да наблюдаваш всичко в главата си и съвсем друго, да се пренесеш физически в друго място и друго време. Зачудих се, дали няма да се изтърбуша като чувал с картофи в дадената реалност, натъртвайки си задника о паважа. Но както и да е, сега или никога... Напънах се да вляза физически в тази реалност. Как по дяволите се прави това? Сега, когато бях намерила Йохан, просто държах да му се похваля, колко съм схватлива. Но ако не мога да скоча...

            Хрумна ми гениалната идея да го стресна, както си хапва безгрижно сладолед сред застиналия свят. Ега ти и идилията. Бас ловях, че щеше да си изкара ангелите, стига да успеех да го направя достатъчно тихо. Напуши ме смях и си се представих, как се промъквам тихо зад гърба му. И докато възторжено се канех да си представя резултата от това промъкване, внезапно наистина се озовах зад гърба му. А така, който копае гроб другиму, сам пада в него. Стреснах се не на шега.

            Толкова ли беше лесно всичко? Сканирането – като една доста приятна чекия, а скачането – като естествен резултат от силното желание да влезеш в потока?  Фасулска работа. Йохан така и не се беше обърнал към мен, така че реших да изпълня пъкления си план и да му изкарам акъла. Но още преди да направя първата крачка, той се обади, без да се обръща:

            - Хайде де, докога ще те чакам.

            - Не знаех, че си ме надушил. – отвърнах аз разочаровано и отидох до пейката.

- Аз за разлика от теб нямам нужда да затварям очи, за да следя Мрежата. Усетих те, когато скочи.

Той доизгреба останките сладолед от кутията и я метна в близкото кошче.

- Ще ходим ли на кафе? Може и да хапнем нещо топло най-сетне.

- На твое място не бих разчитала някоя от тези статуи да ти сготви. – кимнах скептично с глава към застиналите минувачи.

- Преди това ще размразя потока, естествено. Вече щипнах по малко парици от най-солидно заредените с пачки “статуи”.

Не можех да повярвам на щастието си.

- Наистина ли ще размразиш потока? – попитах възторжено. – Божичко, не знаеш, колко ми е дошло до гуша от разни замразени светове! Ще ми се да видя нещо освен мен да мърда най-сетне.

- Нямаш грижи, ей-сега ще го размърдам.

- Чакай! – спрях го аз. – Преди да си го размразил, искам и аз да си гепя нещо.

- Какво? – попита той, докато аз се озъртах за подходящ магазин.

- Тия дрехи на мен първо, че не знам изобщо кой ги е носил преди това и второ, че не се знае колко още им остава, преди да се вмиришат непоносимо. А пък долно бельо изобщо нямам. А, ето! – най-сетне успях да визирам някакъв магазин за парцалки в близката далечина и се потътрих натам. С периферния си слух (ако изобщо съществува такова понятие) чух Йохан да въздиша в стил “Айде пак, ново двайсет”. Не му обърнах внимание.

            Никога не съм си падала особено по кражбите. Може би защото бях наясно, че в повечето случаи от тях си патят разни невинни продавачи, на които после им режат от заплатата за това, че са били приятно разсеяни. В случая обаче нямах никакви скрупули. Първо – наистина ми беше писнало да ходя с чужди вмирисани на какво ли не парцали и без бельо. Второ – в момента без друго не разполагах с легален начин да си набавя пари. Изводът се натрапваше от само себе си. Всеки има право на малко безогледен егоизъм от време на време, за да се почувства истинско копеле, което само си прави кефа. И тъй нататък с философиите...

            Магазинчето се оказа доста прилично като богатство на асортимента, всички надписи бяха на френски. Спомних си, как веднъж прекосих Франция на стоп и колко чакане видях по магистралите. Сега беше моментът някой да ми плати за изгубеното време. Йохан явно очакваше да се завъртя по женски из магазина за около два-три часа и да се колебая в какъв чувал да събера торбата кокали, която беше останала от мен след престоя в килията. На лицето му беше изписана досада, още в момента, в който влязохме. Усмихнах се под мустак, прибрах набързо едни дънки и два панталона, две тениски, потник, един суичър, внушителен брой дамски боксерки и едно леко яке. Връхлетях в съблекалнята да пробвам панталоните, да не излезе после, че не мога да се вмъкна в тях... или по-скоро че изпадам от тях? Все забравях, че толкова удобното ми за седене дупе остана в миналото. Наистина, оказа се, че съм се надценила за едните гащи и ги смених с по-малък размер. После разкарах магнитните маркери от парцалките и за пръв път от месеци се облякох нормално.

            Застаряващите чужди маратонки на краката ми не бяха мечтата ми за обувка, но поне ми бяха помярка, така че се отказах от мисълта да заведа Йохан на магазин за обувки и просто си гепих няколко чифта чорапи. Омръзналите ми парцали метнах в кофата за боклук зад щанда, където се кипреше една замръзнала продавачка. Колана обаче си го прибрах.

            - Вземи това поне, да не ме излагаш пред хората. – подвикнах аз и метнах на Йохан една карирана риза. Той ме изгледа кисело и я облече.

            - Свърши ли?

            - Не разбирам, от какво си недоволен. Някога да си виждал жена да си събере толкова партакеши за десет минути?

            - Времето е изключително...

- ...субективно понятие, знам. – прекъснах го аз. – Хайде да тръгваме.

Най-сетне дойде и моят час да видя чудо. След като се отдалечихме достатъчно от магазина (нищо чудно някой да забележеше загубите скоро) Йохан ме придърпа в едно по-скришно кьоше и активира пак потока. Отначало направо ми се зави свят. Не бях чувала толкова много звуци накуп от месеци. Нито бях виждала толкова много движещи се обекти. Може да се каже, че в онзи момент осъзнах за пореден път чудото на живота. Вятър! Колко ми беше домъчняло за това рошене из косите! И слънце – истинско, живо слънце, затуляно чат-пат от пухкави облачета. На този фон бялата килия започваше да изглежда като един твърде продължителен кошмар, от който просто се събуждаш с усмивка и отиваш на кафенце с приятели. Дали и моят поток някога щеше да се превърне за мен просто в един кошмар? Бях го изтрила, в крайна сметка...

Измъкнахме се от кьошето, където се бяхме сврели, за да не предизвикаме масова истерия с внезапната си поява. Гледах като хипнотизирана, как краката ми правят стъпка след стъпка по плочките на тротоара, хвърляйки сянка. На човек можела да му липсва и собствената му сянка, както се оказа. Като на Питър Пан.

- Къде ще седнем? – окопитих се аз най-сетне да отворя уста.

- Знам едно местенце с добра кухня наблизо. Неведнъж съм бил в това градче.

Не го попитах, как се казва градчето. Можеше да сме в някой незнаен поток, където историята е създала селище, за което дори не съм чувала. Вместо да задавам излишни въпроси се заех жадно да оглеждам света наоколо. Хора... Съсредоточени, лениви, забързани, усмихващи се, влюбени, ядосани... Откога не бях виждала хора! Преди да се появи Йохан, се радвах единствено на компанията на Смърделин. Спомних си шумната и многобройна моя компания от стария ми изтрит поток. Колко вечери бяхме прекарали в приказки и пиене, чудейки се, как точно да се съберем всичките седнали в една-две стаи. Как дружно ревяхме различни песни, заглушавайки китарата, която безуспешно се опитваше да даде верен тон на по-некадърните певци. Колко масовки за пътуване си бяхме правили, тъпчейки се в малкото коли, които успявахме да намерим. Един връз друг, с багажа в скута. С постоянни майтапи и смях на уста... Не, потокът ми май нямаше да се превърне за мен просто в кошмар. Беше се превърнал в кошмар, когато го изтрих. Хубавото сигурно все още го има някъде...

Любимото местенце на Йохан се оказа малко ресторантче, забутано в една тясна уличка. Щом взехме да го наближаваме, ми потекоха лиги при мисълта за топла храна. Започнах да обмислям поръчката си – първо една бира, докато чакаме яденето. После манджата – някоя вкусна супичка за отскок, а после нещо добре залоило и с много мръвка. И зелена салата... Продължих да прехвърлям трескаво из ума си най-вкусните неща в историята на човечеството, докато сядахме на масата. Временцето беше чудесно, така че заехме места на откритата тераска. Йохан пак ме изненада, като поведе разговор със сервитьорката на перфектен френски. Всъщност, знам ли, дали е перфектен, аз френски не говоря. Той услужливо преведе поръчката ми за бира и ме светна, какво ни препоръчва сервитьорката за обяд. Поръчах от много по много и се отпуснах блажено в плетения стол в очакване на бирата.

- Какво си се умълчал? – подхвърлих към Йохан, докато си палех цигара.

- Просто... Ей-така. – рече той и отбягна небрежно погледа ми.

- Кисел ли си за нещо? – заинатих се аз. – Съжалявам, че се забавих толкова с търсенето. Честно казано твоето обяснение за “пулсациите” не ми помогна твърде много.

- Изобщо не си се забавила. Продължаваш да отбелязваш рекордно време за аматьор.

- Какво ти става тогава? От ходенето на пазар ли се изнерви?

- Не. – отсече той кратко и се захвана да прелиства менюто.

- Казвай какво става, или ще си потърся по-весела компания. – заплаших го аз. Той рязко вдигна поглед от менюто и ме изгледа ядосано.

- Ако не си спомняш, съвсем наскоро ми помогна да погреба стотина души. - изсъска той тихо. -  А се държиш, сякаш нищо не е станало.

- Ти също се държеше така доскоро. – свих рамене. – А и каквото е станало, ти си виновен за него. Какво искаш, да скоча и да те заколя с вилицата ли?

- Аз се държа така, защото съм видял доста повече от теб. Преживял съм война и още какво ли не. А ти си средностатистична хлапачка на двадесет и пет години.

- И какво от това? – сопнах му се аз. В този момент дойде сервитьорката с бирите ни и ги остави на масата с любезна усмивка. Усмихнах й се в отговор и отпих една голяма глътка, докато си тръгваше.

- Човек би очаквал от момиче на твоята възраст да бъде шокирано. Или поне потиснато. А ти... Пренасяш трупове, без да ти мигне окото, пиеш с убиец, крадеш... И всичко това с най-щастливата усмивка на света. Нямаш елементарни морални стопери в съзнанието си. А това, съчетано със силата, която имаш, те прави много опасна.

Започвах да побеснявам. Наистина ми се прищя да го зяколя с вилицата, или поне да му се навикам. Вместо това обаче се овладях и го дарих с “най-щастливата усмивка на света”.

- Първо – ти ли ще ми говориш, че нямам елементарни морални стопери, след като уби над сто души? – попитах го тихо. – И седиш и ми оправдаваш нещо, което наричаш липса на морал, с възрастта си. Какво, човек за осемдесет години задължително трябва да стане кръвожадно и хладнокръвно копеле ли? Второ – да, пренасям трупове, без да ми мигне окото. Пренасяла съм трупове и преди. Трупа на покойния ми дядо, например, след като почина след две седмици мъки. Не се чувствам длъжна да пищя и да си скубя косите, ако видя останките на някой нещастен човечец. Трето – да, крада. Ти не крадеш ли? Преди малко направо ми се похвали как си събрал пари за ресторант от Съюза на анонимните замръзнали дарители. Но чакай, забравих, теб те оправдава възрастта ти! Аз мога да ти се оправдая с това, че ако чакам да се хвана някъде на работа без документи и да получа първата си заплата ще пукна от глад или ще си изпрося белята някъде. Но не ти се оправдавам с нищо. Да оправдаваш “неморалните” си постъпки с разни доводи е къде по-неморално от това да си признаеш, че така ти изнася в момента...

- Случайно и кражбите и убийствата бяха и за твое добро. – прекъсна ме той.

- Пак се оправдаваш!  – тупнах по масата с длан ядосано. - Просто спри с това и млъкни за малко, не съм свършила още. Трето – да, пия с убийци. Хората имат своите причини да убиват, да помагат, да крадат или да жертват живота си за някого. И да живеят в крайна сметка. Понякога причините са добри, друг път не. Предпочитам да приемам хората за добри в общия смисъл на думата, с техните слабости и недостатъци. Докато не се докажат като пълни отрепки. Ще бъда до теб и ще ти пазя гърба, докато не се докажеш като боклук. Защото дотук много ми помогна, а не съм от най-неблагодарните копелета. Не си научил много за годините, в които си живял, ако не си успял да запазиш това. Да имаш вяра в доброто у хората до доказване на противното. Случили са ти се кофти неща и си готов да сложиш в графа “неморален” всеки, който не се вписва в представите ти...

- Аз не съм те...

- Много е лесно да нямаш вяра на никого и да се смяташ за единствения “правилен” човек на света. – прекъснах го аз. – Къде по-трудно е да се научиш да прощаваш и да разбираш, защо хората правят грешки, както и на теб ти се случва да правиш грешки. Да се научиш да не си правиш прибързани изводи.

- Не си правя прибързани изводи. – измърмори той навъсено.

- И четвърто – докато съм жива ще се опитвам да правя нещата с най-щастливата усмивка на света. Не смятам да затъвам в дебрите на мировата скръб. Пък ти както искаш го приемай.

Поех си въздух след дългата реч и пак се съсредоточих върху бирата си. Цигарата ми беше изгоряла и си запалих нова. Над масата ни надвисна мълчание за няколко минути.

- Може би си права. – каза той накрая.

- Безспорно. И за друго съм права – че ми скапваш настроението в най-хубавия ми ден през последните няколко месеца. – изсумтях възмутено. – Как изобщо ти хрумна тая простотия с “елементарните морални стопери”? Нямам думи...

- Думи поне май си имаш в повече. – усмихна се той. – Такова конско от години не са ми чели.

- Заслужи си го. Носят ни салатите. – кимнах с глава към упътилата се към нас сервитьорка.

- Можеш да ме учиш колкото си искаш за времето, но моля те, не ме поучавай, как трябва според теб да се държа “за възрастта си”. – вметнах за финал.

- Добре де, разбрах те! Стига си бесняла.

- Изобщо не беснея. Не си ме виждал бясна. А и как да ме видиш, като изобщо не ме познаваш...

- Стига! – проточи той от другата страна на масата.

- Още една бира, моля. – заявих на сервитьорката, надявайки се да разбира английски. Тя кимна и взе празната чаша, след като остави салатите на масата.

- Сега да не кажеш, че пия твърде много за възрастта си? – запитах аз предизвикателно.

- Престани вече! – възкликна Йохан ядосано. – Цял ден ли за това ще говорим?

- Впрочем, наистина пиеш твърде много за възрастта си. – добави той след малко. Прихнах да се смея.

- Знаех си, че си го мислиш!

Скоро и той се разхили заедно с мен, след което в знак на примирие започнахме да се тъпчем лакомо. В ресторанта сигурно не бяха виждали анорексици като нас двамата да ядат като прасета, но за всичко си има първи път. Разговорът на пълен стомах вече протичаше в доста по-приятелска атмосфера.

След два часа напуснахме ресторанта с издути шкембета. Рестото от откраднатите пари оставихме в шапката на един уличен музикант.

Линк към 8 глава: