8.

            Започнахме уроците насериозно. Този път на трезва глава. Просто вече беше крайно време да активираме потока на  “Диспансера”, ако не за друго, то поне за да пуснем скапаните бойлери да си стоплим вода. Вече се разкарвахме до съседни потоци, за да крадем пари за хотел с баня. Да не говорим за всичко останало...

            Уроците включваха предимно наблюдения на Мрежата. На онези тъй наречени “пулсации”. Просто трябваше да мога да ги разчитам, за да съм сигурна, че съм “отключила” потока изцяло. Като всички неща, изискващи практика, това отнемаше най-много време. Междувременно отренирах “скачането” до съвършенство, както и търсенето. Вече не се налагаше да прибягвам до ментална чекия, за да намеря Йохан в Мрежата. Не че имах нещо против моя тъй приятен метод.

            Сърбяха ме ръцете да потърся другите разклонения на моя поток. Моят ментор обаче не ме оставяше да скитам самоволно, а аз така и не изразих желанието си. Не ми се обясняваше. Не знаех и в какво точно състояние щях се върна, след като видех, какво става в разклоненията на моята реалност. Несъмнено щях да търся един точно определен човек там. Човек, когото бях свикнала да смятам за мъртъв. Иначе, така и не бях свикнала да се чувствам добре с тази мисъл. А мисълта, че той някъде е жив, а аз съм каквото съм, тук и сега, а може би дори съм там, но някоя друга, ме караше да се чувствам още по-странно. Нищо, най-важното беше, че той най-вероятно е някъде там. Желанието да го видя просто трябваше да се обуздае до едно по-подходящо време. А времето беше мое оттук нататък. Запасих се с безгранично търпение.

            Йохан беше преодолял окончателно и двете си неприятни фази, а тоест, фазата да ми набива в главата разни неща за възрастта ми и фазата да ми няма доверие. Явно малоумната ми реч в ресторанта се беше доказала като ефективна. Йохан постепенно влизаше в добре познатата ми графа от мои близки приятели, които отначало изобщо не са могли да ме приемат като форма на живот. Като изключим уроците, по цял ден си приказвахме за какво ли не и учудващо изобщо не се карахме за нищо. Вечер си пожелавахме искрено “Лека нощ” и аз се унасях в спомени за безбройните щастливи моменти от живота си. Сега, когато знаех, че всичко това остава “на запис”, особено много ме плашеше мисълта, че може да съм изтрила най-сполучливите записи. Противно на навиците си, опитвах се да не мечтая за бъдещето. Първо, то всъщност не съществуваше и второ – не беше в моя власт. Само донякъде. А миналото беше в моя власт изцяло.

            Както се оказа обаче, не ми е било писано да се отдам на плановете си след отключването на потока. Йохан ми обясни, че след размразяването от мен се очаква да му помогна да организира хората, които са останали по килиите и да вземем решение, какво да правим оттук нататък. Вече започвах да се чувствам зачислена на щат, само че без заплатата.

            - Вече мога да отключа потока. Повярвай го най-сетне и да почваме. – изюрках аз Йохан. Той измънка нещо неопределено.

            - Нали се сещаш, че мога да го направя и без да те питам? – нахилих му се аз нагло. Бяхме седнали в едно кафененце в избран наслуки поток и сърбахме дълги кафета с неизменните цигари в ръка. От години съдбата все ме събираше в една каручка с непоправими пушачи, явно и “извън времето” щеше да си остане така.

            - Зациклили сме там в най-гадното време от цялата година. – изкоментирах аз втръсналите ми сиви и неподвижни облаци над “диспансера”.

            - Още не съм сигурен, че си готова.

            - Това неведнъж съм го чувала. – въздъхнах замислено. – Виж, аз по природа съм твърде несериозен човек, за да ми проимаш доверие когато и да било. Докога ще чакаш?

            Той ме изгледа критично.

            - Несериозен човек ли? Не бих казал. Само дето се правиш на палячо и си твърде самоуверена.

            - Да бе да, а сега си представи плашещата мисъл, че всъщност не се правя. Както и да е – ако не ме сметнеш за готова до три дни, ще размразя потока без да те питам. Писна ми.

            - Закъде си се разбързала? – намръщи се Йохан и си загаси цигарата в порцелановия пепелник.

            - Огледай се, да му се не види! – сопнах се аз. – Там вече не става за нищо, освен за спане. Храним се, къпем се и пием в други потоци. Докога ще продължава така? Ясно ми е, че на замразените медиуми не им пука, колко време ще са замразени, но какво правим там изобщо? Време е да се размърдаме малко.

            - Не ми се рискува с непълно размразяване.

            - Животът е риск сам по себе си. Безсмъртието те е направило твърде пипкав. – отсякох аз. – Може да имаш цялото време на света пред себе си, това не значи, че трябва да го пилееш в мотаене.

            - Както и да е, само да си посмяла да размразиш потока без мое разрешение. – изгледа ме той кръвнишки и сръбна шумно от кафето.

            - Ще го направя. Съвсем честно те предупреждавам. Как точно ще организираме хората след това, имаш ли блестящи идеи?

            - Няма да ти кажа. Стой мирна и се учи.

            - Абсурд. Просто забрави за това.

            Йохан ми се ухили мазно.

            - Много ми е любопитно как ще организираш нещата без моя помощ.

            - Имаш твърде бегла представа за организаторските ми умения.

            - Добре, светни ме, какво точно би направила. – подкани ме той скептично.

            - Като идея на прима виста... – замислих се аз. – Бих натиснала всички бутони за отваряне на килиите. Може техниката да не работи в спрян поток, но механиката работи. Щом се размрази потока, вратите ще се отворят.

            - Дотук добре. А после?

            - Не после. Преди това. – взех да се надъхвам в генерирането на идеи. – Оставям пред всяка врата на килия с медиум вътре по една бележка с указания. Какво е станало и как и къде да се съберем всичките.

            - Ами ако някои офейкат в други потоци преди да прочетат бележката?

            - Да си офейкват, проблемът си е техен. Ще ги засечем къде са по-късно. Да не са ти личната гвардия?

            - А какво те кара да мислиш, че ще повярват на бележките ти?

            - Ще ги напиша на ръка и ще нарисувам смайлче накрая. Голямо и грозно.

            Йохан ме погледна с недоумение.

            - Какво си ме зяпнал? Ти би ли си представил, че някой, който ти готви капан ще направи нещо толкова балъшко?

            - Ти май наистина си несериозна от душа и сърце.

            - Да, ама несериозните ми методи много често действат. Всичко гениално е просто, животът е фарс и т.н. И изобщо – свиркай си и нещата стават.

            - Може пък и да проработи. – почеса се Йохан по наболата брада.

            - Със сигурност ще проработи. Стига да не очакваш стопроцентова успеваемост, което така или иначе не е възможно. И хич не ми се муси, виждам те, че ти харесва идеята. Дразни те само, че и сама мога да я осъществя.

            - Сто на сто има и по-добър начин.

            - Разбира се. – свих рамене и си запалих цигара. – И какво от това?

            - Как какво?

            - Ами не сме съвършени, какво да се прави. Давай да мърдаме напред и да стават нещата. Колкото и да е малоумен начинът, няма да доведе до нищо фатално, нали?

            - Има нещо в начина ти на мислене, което понякога доста ме притеснява.

            - Добре тогава, оставям те да се притесняваш и да платиш сметката. – усмихнах му се псевдо-чаровно и се изнесох от сепарето на кафенето директно в Мрежата. Вече оттам хвърлих един злорад поглед на оцъклената физиономия на Йохан. Щеше да мине известно време, докато ме подгони из Мрежата. Все пак трябва да плати сметката, нали? Щях и да му създам малко работа за качествен контрол по пътя. А и току-виж направил грешката да си допие кафето...

            - Какви ги вършиш? – изцеди той задъхан, вече в “психодиспансера”. На няколко пъти ме подгони из потоците, а после явно беше пообикалял из сградата да ме търси. Междувременно аз опъвах една китна софричка в трапезарията на “президентския апартамент” на горния етаж.

            - Познай от три пъти. – изгледах го аз кисело и разопаковах една кутия със салата от миди.

            - Пълни глупости вършиш!.. – започна той, но аз го прекъснах с имитация на онези гадни звуци, които ги пускат в популярните шоута при грешен отговор.

            - Не позна. Пробвай пак.

            - Опитваш се да ми докажеш нещо ли? – попита той саркастично.

            - Донякъде... Може би. Но пак не позна. – масата вече беше добила съвсем приличен вид и върху нея се мъдреха достатъчно от апетитните неща, които бих почнала да консумирам на момента. Респективно – червено винце със синьо сиренце, отлежал коняк със сушени плодове и хубава бира с различен вид мезета с високо белтъчинно съдържание. А, забравих да спомена ядките. Йохан посегна към купата с бадемите, но аз го плеснах през ръката.

            - Не пипай, рано е още. Имаш трети опит да отговориш на въпроса си.

            - Наваксваш телесна маса по най-тъпия начин на света? – сопна се той. Въздъхнах обезсърчено.

            - Край, не печелиш голямата награда. Пак не позна.

            - Ще ми обясниш ли най-сетне защо се щураш из потоците и замразяваш и размразяваш наляво-надясно, без дори да ме попиташ?! – Йохан неизвестно защо рязко ме хвана за ушите и обърна лицето ми към себе си. Интересен начин за привличане на внимание. Без малко да изтърва пакета с пиле на грил.

            - Този захват може да ти свърши работа, ако се снимаш в някой порнофилм. Пусни ми ушите, моля. – изцедих аз кисело.

            - Първо ще ми отговориш на въпроса. – отсече той. Прихнах да се смея.

            - Ама че изнудване! – поех си малко дъх от хилежа и добавих – Кажи първо, как мина качественият контрол.

            Тази реплика все пак го накара да ми пусне ушите. Физиономията му изглеждаше, като че ли иска да ме преметне през коляно и да ме напердаши едно хубаво.

            - Всичко изглежда наред. Не намерих никакви признаци на непълно размразяване.

            Щракнах разочаровано с пръсти.

            - Трябваше да си вържа един бас с теб преди това.

            - Да те задърпам ли пак за ушите, или все пак ще ми кажеш, каква ти е идеята, ако изобщо имаш такава?

            - Престоят в тая килия съвсем ти е изпил мозъка. Не виждаш ли, каня се да празнувам.

            - Какво, ако смея да попитам? – моят “даскал” изглеждаше все по-ядосан.

            - Рожден ден, разбира се.

            Това го накара да млъкне замислен за известно време. Но не задълго.

            - За какъв рожден ден говориш? Потокът е замразен!

            - Да не ми е хвърлен пъпът в тоя поток? Нищо общо нямам с него. Ръководя се от текущата дата в крайната част на незамразените потоци.

            - Дори не знам, коя е тя.

            - Първи февруари. Днес правя още една крачка към това, да спреш да ми мрънкаш, колко съм млада още.

            - Изобщо не ми харесва, как подхождаш към нещата.

            - Важното е резултатите да ти изнасят.

            - Не, важното е, че методите ти не ми изнасят.

            - А резултатите? – упорствах аз нагло.

            - Резултатите могат да бъдат плачевни при следващия ти експеримент.

            - Пробвай пак, когато имаш поне един и поне близък до плачевен резултат от действията ми. Засега нямаш никакво реално основание да се съмняваш в методите ми.

            - Трябва ли да се стига дотам, за да зарежеш шибания си инат?

            - Не, с логични доводи също можеш да постигнеш нещо. – вметнах аз невинно. – Хайде сега, ще ми проваляш празника ли? Не всеки ден имам рожден ден.

            - Можеш да се разходиш до милион и едно места, където имаш рожден ден. По всяко време. – измърмори той и загреба от фъстъците.

            - Но реално датата е днес.

            - Ти изобщо не си в “днес” в момента! – измънка той с пълна уста.

            - Хубаво тогава, ще отида да се напия в някой поток, където днес е “днес”. В някое хубаво рок-клубче...

            - Никъде няма да мърдаш оттук!

            - Добре бе, тате. Какво ще пиеш?

            - Нищо няма да пия, още не сме се разбрали с теб.

            - Няма и да се разберем по този начин.

            - Точно по този начин ще се разберем, защото... – секнах му словестния поток, като го хванах за ушите. Напушваше ме смях.

            - Просто проумей, че съм колкото тъпа, толкова и упорита. И преди всичко – свободна. И изобщо – свиркай си. Нищо лошо не е станало, даже напротив.

            - Твърде силен медиум си, за да си позволяваш подобни волности. – той разтръска глава и измъкна ушите си от ръцете ми.

            - Добре де, а ако изобщо не те бях срещнала, все едно щеше да настъпи краят на света. Нали затова ме обучаваш? Или очакваш да си преговарям наум знанията и да стоя кротко в ъгъла?

            - Ти какво беше казала, че името ти означавало мирна? – изхъмках утвърдително. – Кой идиот те е кръстил така?

            - Просто ме напсувай на майка, няма нужда да обиждаш интелекта й. – събрах от масата всякаквите му там останки от кутии и пакетчета и ги стоварих в един плик. – И кажи какво ще пиеш, че вече ми се повръща от даскалския ти тон.

            Йохан се стовари в едно от канапетата край масата.

            - Искаш да го пишем ден за разпускане?

            Отворих си ядно една бира.

            - Абе човек, ти не разбра ли? Имам рожден ден! Набий си го в главата. Учебната програма да върви по  дяволите. И без това съм напред с материала.

            Отправих се към последния непокътнат плик, захапала цигара и с бирата в ръка. В плика се мъдреше МР3-плейърче и комплект слушалки. Метнах ги на Йохан.

            - Подарък. По случай рождения ми ден.

            Той успя да хване плейъра в последния момент.

            - Знаеш, че това няма да работи тук.

            - Утре току-виж проработило. – нахилих се аз заплашително.

            - Никакво размразяване без мое съгласие, ясно ли е? – натърти той. Направих си оглушки.

            - Записах ти малко кретенска музичка в едно интернет-клубче. Да се вкараш в крак с времето. – на последната реплика не се сдържах и се засмях, давейки се с дима от цигарата.

            - Ти да не си се напила междувременно из потоците, а? – изгледа ме той със съмнение. Поклатих глава, все още кашляйки.

            - Предлагам да размразим потока утре-вдругиден. – изцедих аз, след като си поех дъх. - Както и да тълкуваш тези понятия в дадените обстоятелства. Но за това ще говорим, след като се наспим. Че ни чака тежка вечер.

            Той за разнообразие запази мълчание.

            - За последен път те питам, какво ще пиеш? Знаеш ли, неучтиво е да оставяш една дама да кърка сама...

Линк към 9 и 10 глава:

http://kcekce.blog.bg/viewpost.php?id=246539