Прочетен: 2117 Коментари: 10 Гласове:
Последна промяна: 19.04.2009 18:46
27.
Не, нямаше някакъв вълшебен ефект, тип да ме понесат радостно на ръце с викове “Ура!” и да ме пратят на безплатна почивка на Хаваите. Но аз и не разчитах на нещо такова. “Много внимавай, какво и кога казваш!”, пак ме окуражи Смърделин, докато се борех с различни разсейващи фактори като световъртеж, болки и ефекта от зумера. “Пълна концентрация!”, заповядах си сама на себе си.
Засега планът работеше, успях да ги матирам донякъде. То като се замисли човек, сигурно малко хора са виждали дибидюс гола и пребита до грозотия мацка да приказва, все едно владее положението и да знае неща, дето няма как да ги знае. Поне не ми посягаха повече. При все това, все още никой не ми беше казал и дума, а последният ми коз бяха диалозите, а не монолозите. Не съм дошла тук, за да изнасям солови представления! Лекарят започна да пълни някаква спринцовка с нещо, сигурно сметна, че е по-добре те първо да обсъдят въпроса помежду си на спокойствие, а после вече да го разискват с мен. “Няма да я бъде тая, сладурче!”, ядосах се аз. Промених си схемата на мислене, стъпвайки върху три изходни положения – за какво трябва да си мълча, за какво не е задължително да си мълча и какво е крайно необходимо в момента, за да разполагам със следващ момент.
- Нищо няма да спечелите, ако ме приспите. И ще повредите ценен за науката екземпляр така. – поклатих аз бръмчащата си глава, гледайки Бейкър, все едно непрофесионализмът му ме разочарова до крайност. Той се спря замислено, но продължаваше да не ми отговаря. Че кой от тях беше свикнал да си говори с М-тата? За тях ние бяхме просто нещо като природен ресурс. Съпротивляващ се при това, и то със зъби и нокти.
- Виждам, че не сте наясно все още, за какво говоря. – вдигнах ръце да си пригладя кокетно косата, единият от десантния екип трепна в порив да пресече опита ми за съпротива, но после се успокои. “Точно така, като с животните. Покажи им, че си опасна, но и че не ги заплашваш с нищо. Готова си да станете приятели, ако не те хапят”.
- Ще ви обясня. Аз съм единственият бременен медиум в цялата Мрежа. – това би трябвало да прищрака някое копче в главата на лекар, работещ с темпорални медиуми. Или не е достатъчно? - И доколкото е известно на науката – единственият бременен медиум в историята. Но не това ми е най-ценното.
Той продължи да мълчи и започна пак да пълни спринцовката. “Мамка му, говори ми!”. Четиримата “десантчици” стояха по двойки от двете ми страни, впили погледи в мен. “Майната им”.
- Ако имате безвредни за бременни приспивателни, нямам нищо против. Но много добре знам, че марковите ви илачи хич не са безвредни. Ще увредите ембриона на първото дете на света, което ще се роди темпорален медиум. И то напълно ненужно, защото както виждате, съм със зумер и не ви налитам на бой, а си говоря с вас. – за финал го смъмрих наставнически - Използвайте ги малко тези мозъци.
Той най-сетне ме погледна в очите, като да съм вид разумен живот, а не парче месо. “Говори ми, да ти го начукам! С ония дебеловрати дебили няма смисъл да си говоря, те не играят роля!”.
- Сложете ми белезници, ако толкова ви плаша. – подхвърлих подигравателно. – Трябва да имате няколко бройки в двадесет и трета стая. Или сте ги подарили на местната полиция?
Не ми отговори, но поне остави спринцовката с решителен жест. И кимна мълчаливо на единия от десантния екип. “Да отиде да вземе белезници сигурно”. Оня излезе. Видях го Бейкър, как му трепнаха клепачите, като споменах точния номер на складовата стая за оръжие. Чувстваше се несигурен, че как иначе? Знаех името му, знаех семейните проблеми на колегата му Ноаро. Знаех къде съм, което като цяло не се случваше със заловените от тях. Колко ли точно знам, защо го знам и кой освен мен го знае? И дали той ще има полза от него? Това би трябвало да си мисли в момента. Толкова по-добре за мен.
- В момента приоритет ми е бебето и затова съм склонна да преговаряме. – на бюрото му имаше календар. Опитах се да различа по-едрите цифри и букви, без да привличам внимание. “2007 година? Дотук добре, а месеца?..” Върнах си погледа на място в очите на събеседника. - Но ако плодът бъде увреден или загубен, ще ви оставя да се оправяте сами с останалите като мен. Общо взето е неизгодно и за двете страни.
Той продължаваше да си чака мълчаливо белезниците, гледайки ме подозрително. “Какво ми мълчиш бре, нещастник?!”
- На мен лично не ми пука дали ще умра, повече ме е грижа за бебето. Останалите обаче имат нужда от мен поради причина, различна от бременността ми. И ако стане нещо с мен, ще направят всичко възможно да унищожат вас, това място и присъствието на всеки един от вас в миналото. Не за отмъщение, - на тази реплика се усмихнах, сякаш съм изръсила най-големия майтап. – а за да не се повтори същото, ако някой ден случайно природата създаде втора като мен.
Започвах вече сама да си вярвам, колко съм незаменима. Макар все още да не бях измислила, защо точно... В лъжата има два ключови елемента – зрънцето истина и да си повярваш сам. Оставих се да ме изпълни чувство на лично превъзходство и увереност, че ако на мен ми се случи нещо лошо, на тях ще им се върне в десеторен размер. Лекарят продължаваше да ме зяпа, как се надувам с въздух под налягане. “Говори ми бе, педал!”. Тоя ме вбесяваше просто. Почесах се по врата, за да имам възможността да метна още един неангажиращ поглед към календара. “Септември! Твои са!”.
- Сигурно се чудите колко точно знам. Разбираемо е. Ще ви дам няколко прости примера. – поразрових се пак из спомените си. “Ама че глупости помня!”. – Завършил сте медицина в Лондон. В момента чакате молбата ви за включването на дъщеря ви в екипа да бъде одобрена.
Оня пак си замълча. Да не е глътнал някоя банка кръв накриво, вампира му с вампир?!
- Няма да е лесно, тя нито има квалификация като специалист, нито става за биткаджия. – “Говори ми, изрод недоклатен, истукан такъв!” - Освен това е твърде млада все още... Може би трябваше да поизчакате още десетина годинки с молбата.
- Откъде идваш? – “Ааааааалилуя!”. Най-сетне да му чуя гласа на тоя кретен.
- Едва ли ще ми повярвате, но мога да го докажа. – усмихнах се аз чаровно с подутата си уста. Абстрахирах се от кухото кънтене на главата ми. “Концентрация!”. - Идвам от бъдещето.
- И какво е доказателството? – запита той скептично.
- М 305-67. В момента е в петдесет и трета килия. – “Слава Богу, говорим си! Леле, луд ще го направя тоя.” Бейкър се обърна към компютъра си и си направи справка за номера на медиума и килията.
Четвъртият от охранките се върна с белезници. Отначало понечи да ми закопчее ръцете отзад, но аз го изгледах с досада и му подадох ръцете си отпред. С физиономия тип “достатъчно неудобства ми причинихте вече, стига сте се излагали”. Бейкър помисли една-две секунди и му кимна да ме закопчае в по-удобната поза. После пак се обърна към мен.
- И какво точно доказва това? – говореше ми с професионално спокоен лекарски тон. “Ей-сега ще те поизнервя!”. Извъртях очи и се изсмях.
- Човече, отвори й досието и виж снимката! М 305-67 съм аз! – постарах се от тона ми да проличи, че го смятам за пълен глупак. Той, колкото и да не искаше да ми изпълнява нарежданията, не издържа. “Любопитството погуби котката”, пропях си аз наум. Мислите за прехапаните езици щяха да почакат до по-късно. “Или никога”, изсумтя Смърделин одобрително от дъното на черепната ми кутия. Бейкър седна пак пред компютъра да провери базата данни. Мониторът стоеше под ъгъл към мен, но все пак видях снимката. Ето я добрата стара Мирна. Бейкър откъсна поглед от монитора и се зазяпа изпитателно в мен. “А ето я добрата нова Мирна”. Усмихнах се и му намигнах закачливо.
- Сега разбираш ли? – казах с доволен тон, все едно вече сме постигнали пълно съгласие и сме си стиснали ръцете. – Знам, какво си мислиш. Че може да ми е сестра-близначка или просто да си приличаме като две капки вода... И други подобни глупости. Но виждаш много добре белезите по тялото ми. Това са белезите от резките, които тя – кимнах към монитора – си дълбае всеки ден по ръцете и краката. Лесно можете да ги сверите. Както и кръвната група. И белега от операция на лявото коляно. И с ДНК-анализ да ни сравните, все сме си един и същ човек. Вие сте мое минало.
- Ще го направим. ДНК-анализа. И много други. – той продължаваше да се опитва да изглежда непоколебимо спокоен. Ха, вече се е хванал на хорото, колкото и да се прави на интересен. “Спокоен ли си, копеле? И аз съм спокойна. Повече от теб даже.”.
- Направете ги. – закимах аз ентусиазирано. – За личния ми картон е отговорен Ноаро. Но побързайте, защото нямам представа кога точно ще отреагират моите хора. А не искам излишни кръвопролития. Събитията, на които присъствах, протекоха достатъчно мирно. – “Като изключим факта, че ви избихме всичките”, добавих си аз наум.
- И какво ти е толкова важното, че да реагира някой? – той пак се обърна към монитора. – Коефициентът ти е сравнително висок, но нищо повече.
- Първо, изобщо ли не ви интересува, как съм се измъкнала оттук? Все пак тя е още вътре, а аз съм вече вън. И откъде знам нещата, които знам? Тя не ги знае със сигурност.
- Не ми отговори на въпроса. – отвърна той с безизразен тон. “О-о, ще се заяждаме значи?”.
- Направете си анализите, рано или късно ще ми повярвате. Но на “въпроси” ще отговарям само на четири очи с Карлитос.
- Кой? – попита той озадачено. Аз пак изиграх физиономията “боже, колко си глупав!”.
- Карл Ленц, кой! Тези неща са твърде важни, за да ги обсъждам със всеки срещнат.
Бейкър се подсмихна презрително, първия израз на емоция, който виждах на лицето му.
- Никой няма да те допусне да говориш на четири очи с Карл Ленц. Абсурд.
- Просто му предайте нещо от мен, той сам ще си уреди срещата. Но му го предайте дословно. Пишеш ли? – запитах аз с дразнещ тон. - “Карлитос, датата на смъртта на Мартин всеки я знае. Но да отдадеш такова значение на възрастта, на която си загубил девствеността си... Или има друга причина за тази цифра?”. Точка. След “девствеността си” има многоточие. Не виждам да пишеш.
- Какви са тези безсмислици? – попита Бейкър и се завъртя към мен на стола си. Стискаше подлакътниците твърде силно, сигурно за да не посегне наистина към химикалката или клавиатурата. Леле, много балъшка проява на любопитство! Срина му се цялата зле скроена маска “не ме интересува, какви ги приказваш”. “А така, говори си с мен, задавай въпросчета... Луд ще те направя.”
- Кодът за достъп за личната му лаборатория. – изсмях се аз. – Двамата с него я изпразнихме заедно, след като закрихме цялото това безумно учреждение тук.
Бейкър ме гледаше занемял. “Немей, немей, копеле нещастно”.
- Можеш да добавиш към посланието, че ако не се закачате с мен, след около месец Карл ще си живее спокойно, вместо да държи със зъби и нокти монопола върху производството на зумерите. – трябваше да пусна нещо вкусничко за стръв... Но защо да е само за Ленц? - Както впрочем и всички останали от вас. И че знам, кои от тукашните кроят планове да му разбият системата... За Бога, просто му пратете записа от камерата тук. Знам, че записите ги триете най-рано на другия ден.
“Безсмислици... Ще те накарам да вярваш, че ти си този, който приказва безсмислици. И че на мен ми е скучно и досадно от тях.”.
- Нищо не налага да ти вярвам. – опонира той ненужно.
- Просто нямаш представа, кое го налага. – казах му аз със съчувствие към невежеството му в гласа. – Защо просто не предадеш това, което казах, на Карлитос... извинявай, на Ленц. Простата математика в случая е, че той знае повече от теб, а аз знам повече и от него. Няма смисъл да си играем игрички двамата с теб тук, освен ако не искаш да настина.
Той се обърна пак към компютъра и започна да ровичка из файловете. Нека гледа, всичко, което можеше да види там, щеше само да потвърди думите ми. Да, тя е, прилича досущ на нея. Тя е М 305-67. Със заздравели резки по тялото и доста по-дълга коса. Значи няма начин да не е от бъдещето?.. А дали всичките й безпочвени заплахи са реални?.. Бях му отворила много въпроси без отговори. Като добавим и ситуацията, в каквато не беше изпадал досега, би трябвало да е изпълнен с колебания, какво да ме прави. Да ме приспи все пак, въпреки всичко? Да отложи проблема за по-късно... Но той наистина не беше чувал дори за бременен медиум, пък ролята му тук беше точно да изследва физическите особености на нашия вид... Дали да пропилее тази възможност? Пък може М-чето да лъже и изобщо да не е бременно. Ще му направи изследвания, то се знае. А междувременно? Да докладва ли за случая на Ленц? Ленц би могъл да потвърди или не думите ми, което Бейкър нямаше как да направи. Но ако М-чето знае повече от Ленц, дали не може да се използва по някакъв начин? М-чето върди, че знае дори кода за достъп до личната му лаборатория... Представях си много добре, колко точно е блокирал в размишления Бейкър. “Браво, имаш време за мислене! Тоя е по-объркан и от теб вече”.
Бейкър си сложи слушалки и започна да гледа видеозаписи от килията ми. Виждах ги под същия неудобно тесен ъгъл на монитора, а и нямаше смисъл да ги гледам. Добре, да се заема със собствените си проблеми. Аз с какво съм толкова незаменима наистина? И как точно ще си получат “спокойния живот” всичките? “Само да не се оплета в собствените си измислици!”, примолих се аз. Какво ще ги освободи от цялата желязна дисциплина и наложена йерархия тук? “Да са медиуми и те”, просто и ясно. И да няма кой да ги заплашва със залавяне. Май няма друга схема в случая. Ами аз? Нали съм незаменима, някакъв незнаен природен уникат и цяла армия хора е готова да се бори за мен? Ако всички са медиуми в бъдещето, с какво ще съм толкова по-специална аз? “Я се стегни, стига си се спичала. Вече го грабна, всичко е просто като фасул”. Стягам се, нищо не ме боли, не се паникьосвам – наложих си аз. Свързваме две и две. Всички са темпорални медиуми, аз съм от бъдещето, незаменима съм за голяма група хора, както и за тези тук. Ето ги обстоятелствата. Значи... значи аз ги правя медиуми. Имам тази природна дарба, за пръв път срещана в историята. Това е. “Оттук нататък всичко ще се гради върху това.”. Където е необходимо – недомлъвки, където е необходимо – цялата “истина”.
Само да разбера точната дата! Вече знаех, че датата на “преврата”, който направихме с Йохан, беше двадесет и седми септември. Простата ми цел беше да не се намирам тук като темпорален ресурс в онзи момент. Достатъчно щеше да е, да не съм със зумер. И тогава всичко щеше да си бъде, каквото е било. Без нови разклонения на потока и самоубийства. Ако Бейкър не беше объркал страницата на календара (или не следеше друг поток с него), ми оставаха не повече от двадесет и седем дни оцеляване тук. “Не е чак толкова много, можеш да ги лъжеш един месец без проблем”, успокои ме Смърделин. Бейкър все още си ровичкаше из файловете, вдъхнах си кураж, че данните там само ще го склонят да си говори още с мен. Какво толкова му мисли? Не може да си стои тук с мен цяла нощ. Нито цяла вечност. Трябваше най-малкото да вземе някакво решение, накъде да ме разкара от медицинския кабинет. Или да продължи да си говори с мен. Или да докладва на Ленц...
Умишлено използвах непрекъснато детския прякор на Ленц. Бях чела личния дневник на това копеле. Знаех го, как разсъждава, не би трябвало да е чак толкова трудно да го убедя, че някъде в бъдещето сме приятели. А това, че съм от бъдещето, си беше чистата истина и щеше да се докаже. Никой не знаеше детския му прякор. Дали постъпих правилно, че го използвах? Сигурно и той си представя като всички, че някъде някога го чака човек, с когото той ще сподели всичко. Дали ще повярва, че аз съм била този човек? И дали изобщо ще стигне до Ленц всичко, което казах дотук? Бейкър продължаваше да се вглъбява излишно във видеозаписите от килията ми. “Всичко, което виждате там, ще бъде използвано срещу вас на практика”, обещах си аз. Но да го гледам, как се колебае... Май не ми оставаха достатъчно физически сили за това чакане. И без това изстисквах и последното от себе си, дали щях да съм адекватна за цялата игра на лъженица след час престой, зъзнеща гола на болничната кушетка с белезници?
- Необходимо ли е да присъствам на твоето излишно протакане? – оплаках се аз иронично. – Вземи ми проби поне, или се свържи с Ленц, както би трябвало да направиш. В момента просто се мотаеш. Обясних ти, че времето ни е ограничено. Не искам да ставам причина за касапница.
Той се направи, че не ме чува. “Продължава да се чуди! Май не трябваше да го обърквам чак толкова...”.
- Задържаш и други хора. – кимнах съчувствено към гадовете, които ме биха допреди малко. Не ме погледнаха с благодарност, но аз не го и очаквах. Просто натисках да става нещо, преди да съм рухнала окончателно. И без това ме бяха хванали, точно защото бях много скапана. Иначе щях да се изпаря, преди да се появят. Колко още ще издържа, да съм в час с нещата, които приказвам? Трябваше да го пришпоря по някакъв начин, не можех да си позволя да му отговарям на въпросите след час-два. Просто щях да се оплета, или да не си подредя нещата дотолкова добре, че да си спечеля време занапред. Бейкър стана и започна да си приготвя разни неща от чекмеджетата.
- Добре, ще ти взема проби.
Протакаше ужасно. Ми си ръцете, дълго и внимателно. Подбираше си епруветки, лепеше им етикети. Вадеше си пинсети, памуци и марли. Подбираше си игли. Обади се в лабораторията, че ще им даде проби за изследвания след малко – за кръвна група, ДНК и бременност. Извади фотоапарат и направи поне петдесет снимки на белезите по мен. Обади се на дежурния санитар да вземе ДНК-проба от М 305-67 тази вечер... Най-накрая запретна ръкави и напълни три епруветки от вената ми. Човекът от лабораторията дойде почти веднага, за да вземе пробите. Бейкър го помоли да пратят резултатите веднага, щом станат готови и пак седна пред монитора... “Нямам повече време. Ще изгубя всякаква концентрация.”.
- Сега резултатите ли ще чакаш? – обадих се аз нетърпеливо, все едно ми бавят настаняването в петзвезден хотел. – Заключете ме някъде под наблюдение като разумни хора! Защо държиш четирима души тук безпричинно?
Той пак се направи на ударен, въпросните “четирима” продължаваха да ми хвърлят по едно око, въпреки че им беше писнало отдавна. Какво можеше да им направи една гола жена с белезници? Да ги натръшка и петимата на пода? Нелепо... Но в местната йерархия те бяха подчинени, които спазваха заповедите на по-висшестоящия. В случая – Бейкър. Погледнах часовника, смяната му свършваше след три часа и половина. Абе защо все ми се вижда малко това време, откак то самото ме избра да го използвам?! “Не, тоя не мога да го търпя повече.”.
- Ха, това е онзи ден, когато получих храна за пръв път! – издебнах аз удобен момент от видеото на монитора. – Ще хвърля салфетките вътре с парабола, само гледай. Това защото няколко дни преди това вратичката на тоалетната ми премаза пръстите.
Въпреки че се правеше, че не ме чува заради слушалките, Бейкър изгледа въпросния момент с хвърлянето на кърпичките и веднага смени видеото със запис от друг ден. Аз пък си внушавах, че се забавлявам да видя всичките гадости, през които бях минала тогава, и то на крив монитор.
- Ха, това е точно в началото! Серията ще е от триста коремни преси.
Мълчание. Смяна на клипа.
- Ауу, този ден пък бях тотално умряла. Едвам мърдах, само ядене ми беше в главата.
Мълчание. Пак смяна.
- А-а, този ден го помня! – провикнах се аз радостно на следващото видео. – Ей-сега ще ми пуснат студен душ, а аз ще се изпикая на пода и ще покажа среден пръст.
Мълчание. Нов клип.
- А тук си прегризвам вените. Ама ме приспаха, преди да успея.
Доглеждане на клипа, мълчание. Пак смяна.
- Леле, махни го това, лазенето към вратата не искам да го гледам!
- Ти няма ли да млъкнеш?! – обърна се той най-сетне към мен.
- Наслаждавам се на миговете си на този свят. Нещо против? – усмихнах се аз. “Ехо, я слез на земята! Явно вече губиш връзка с това, какво трябва да правиш.”. - Продължавам да не разбирам, какво те спира да ме заключиш някъде под наблюдение. Вие как мислите, момчета? – подхвърлих към личната си охрана. Те разбира се нищо не казаха.
- В бяла килия обаче няма да вляза. Да ми заплашвате бременността с незнайни газове – не. Това отсега да го знаете. Ще буйствам до степен да ме застреляте, пък после вие си се оправяйте с цялата каша, изобщо не ме интересува.
“Досаждай му, пречи му. Да поиска да те махне оттук. И без това му пречиш да мисли, пък да ти сложи лепенка на устата и да продължи да те държи тук ще е глупаво.”.
- Леле, тогава как бях оповръщала цялата килия... – заплеснах се аз пак по киното, което си гледахме заедно с Бейкър. – Ще ми ги метнеш ли тези записи на нещо? Дискове или флашка? Ако още си жив, след като дойдат моите хора.
Той не отговори, но аз се изсмях.
- Споко, вече ги имам. Копирахме всички данни от тук, когато си тръгвахме. Та да се върнем на въпроса – какво чакаш? Нямаме безкрайно много време, колкото и да се мислиш за всесилния със зумера. И дори и да не се консултираш с Ленц, в най-скоро време все някой от четиримата тук ще му изпее, какво е ставало тук. Ако не те, ще е някой от онези, които следят охранителната камера тук. Мислиш ли изобщо, какви проблеми можеш да си докараш? Този приемник ще го махнат от врата ти заедно с главата ти.
Оставих последната реплика да потежи многозначително из въздуха. После продължих.
- Криеш си главата в пясъка? Знам, че ме чуваш, не ми се крий зад тези слушалки. – махнах пренебрежително със заключените си в белезници ръце. - Сигурно ме мислиш за нагла и досадна. Да, имам си причина за това. И тя е, че искам да избегна един кървав въоръжен сблъсък в тази сграда. Искаш да го дочакаме заедно? Много романтично! Не предполагах, че съм толкова секси с това коремче.
Не получих отговор, но усещах вълни на раздразнение да бълват към мен от правещия се на непукист Бейкър. “Искаш да помислиш? Да прецениш, дали си струва да ме направиш на пихтия? Ще трябва да ме махнеш оттук първо.”.
- Мога да ти разкажа от първо лице всичко, което гледаш там в момента. Имаш ли време? Отдавна си търся слушател, на никого не му е интересно, какво си правил сам в празна стая няколко месеца. Да ти разкажа ли? Това е ценен опит, заслужава си да чуеш разказа ми, преди да са те убили. Въпреки че бих предпочела да останеш жив, за да го опишеш в книга...
Предаде се. Човекът наистина искаше да помисли, а аз му тровех нервите. Не бях нещо, от което да се абстрахира. Бях основният му належащ проблем, седящ и плещещ глупости в една стая с него. Бейкър спря текущия видеозапис с ядно чукване по спейса на клавиатурата и стана рязко от стола.
- Няма да ви задържам повече. Сложете я в една от малките стаи горе, да има един буден и въоръжен до нея денонощно и постоянно наблюдение с камера. Стаята да е заключена, белезниците да не се свалят. Зумерът да се проверява през три часа. Като я сложите да спи, вържете й и краката. До тоалетна ще ходи с въоръжен придружител. И без глупости. Ясно?
Четиримата от личния ми ескорт кимнаха със зле прикрито облекчение.
- Координирайте се с охраната. Да махнат всички потенциално опасни предмети от стаята, преди да сте я вкарали там. Ще дочакам резултатите от изследванията и ще докладвам на Ленц. – Бейкър се обърна лично към мен. “Поласкана съм!”, помислих си с престорена признателност. – Ако направиш нещо глупаво... Или ако разбера, че лъжеш... Свършено е с теб.
Свих рамене небрежно, двама от охранките ме подхванаха под лактите, за да ме смъкнат най-сетне от кушетката. “Слава Богу!”.
- На всеки идиот му е ясно, че съм абсолютно безсилна в дадената ситуация. Казах ти, за какво се боря. Първо за детето си – което скоро ще разбереш, че е факт; и второ – за мирно разрешаване на ситуацията. Тук съм по своя вина и на своя глава, не искам никой да пострада от това.
Краката ми докоснаха пода, бях се схванала порядъчно. Прехвърлих част от концентрацията си към това, да стъпя стабилно и да не се олюлявам. Не беше лесно за изпълнение, но не исках да знаят, колко съм скапана всъщност.
- Но моля те, не забравяй предупреждението ми. Решението за организирано нападение и планирането му може да отнеме дни, но отделни индивиди могат да цъфнат тук всеки момент. Нека не довеждаме положението до престрелки по коридорите. Нелепо е.
Кимнах му за довиждане с колегиална учтивост, когато “ескортът” ми ме помъкна към вратата. Дали ще ми дадат легло? Или ще си направят гаврата да ме проснат на пода без завивка? Едва ли биха посмели, Бейкър им каза “без глупости”... Изобщо не ми пукаше, колко ще съм наблюдавана, просто исках да се измия и да си почина. “Копеле, измъкна се засега”, поздрави ме уморено Смърделин... Като говорим за шизофренични наклонности, какво ли прави моята приятелка Мирна? Сигурно тръпне в очакване на новини. Наистина много исках да имам някога възможността да отида при нея и да й кажа, че Мирна 3 и Наум 3 са успешно доставени в нужния поток... Тътрех крака по коридора, всичко ме болеше, главата ми дрънчеше на кухо, двамата кретени продължаваха да ме подпират от двете страни, докато един от другите двама говореше с някого по радиоточката да разчисти стаята... Стая. Легло. Господи, имам нужда от легло. Замислих се пак за момент, каква ужасна каша съм забъркала, но пропъдих тази мисъл набързо. Самообвиненията и самосъжаленията трябва да се пазят за по-спокойни моменти от живота. А сега – легло. Приоритет за успешен завършек на мисията – легло. И дано не ме убият насън, копелетата гадни...
26.03.2009 02:29
Свиркай, ако прочетеш нещо недомислено или нелепо, моля те.
Ей, много ме надъхваш с тия коментари, за което ти благодаря:) Че от коментиращите общо взето сте двама зарибени - ти и един "Драгобир" в откровенията:) И chris де, ама той още от началото мина в графа "лични приятели".
Та всъщност мисълта ми беше - в момента е една кризааааа и малко трудно стигам до писането, но пък си го мисля всяка вечер преди заспиване, т.е. главата ще е готова около 5 часа след като почна изобщо да я пиша. Но нямам гаранции, кога ще я подхвана, чакам Мирна да дойде да докладва:)))
кога ще ме водиш на планина исках да питам всъщност...
не че в момента имам готовност де - от няколко дни си поддържам Т > 39 С и имам чувството, че в гърлото ми са заседнали няколко борчета... ъъъх..
да не остана по назад де, да се похваля
