Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.05.2009 02:25 - Времената сигурно са полудели - 32 глава
Автор: kcekce Категория: Изкуство   
Прочетен: 1235 Коментари: 3 Гласове:
0

Последна промяна: 20.05.2009 15:49


32.

 

            Второ денонощие – жива съм”, отбелязах си аз доволно, събуждайки се на сутринта. Двадесети септември. Опитах се да се надъхам с оптимизъм, пресмятайки изминалото време в проценти, десетични дроби и т.н. Нещо като надъхване за работната седмица – ето, вече е вторник, значи като мине утре, т.е. сряда, остава само четвъртък, а петък е вече последният ден. Сетих се за вица с “Ама всяка сряда ли ще работим?!”. Символично погледнато щях да се намирам във въпросната “сряда” още доста дни...

            Поне условията се бяха подобрили. Не, белезниците не ги свалиха, в светлината на последните събития ме смятаха само за по-опасна, а не обратното. Но пък преди лягане ме нахраниха за вечеря. И то добре ме нахраниха – за първо ястие пилешка супа, за второ – шницел с пържени картофи и салата, че дори и плодов йогурт за финал. И не ме закачаха за нищо. Касим сякаш беше потънал вдън земя, сигурно разследваше атаката. Която за него може би щеше да е доказателство на думите ми, но за мен си оставаше пълна загадка. Аз обаче до голяма степен бях позагубила способност да се изненадвам и шокирам от събитията вече. Изглежда бях прекрачила прага на очакванията си отдавна. “Тъпа спокойна крава такава, стегни се малко и мисли!”, откликна ядно Смърделин на тези ми размишления, докато аз се чудех, дали да не изнахалствам да ми дадат някоя книга за четене. “Уфф, писна ми, мързи ме”, оплаках се аз в отговор. “Изобщо не ми пука, размърдай си мозъка!”.

            Седнах в леглото и разтърках очи. После станах с неохота и се упътих към банята да оплакна гурелите. Тази стаичка изглежда беше наистина добре наблюдавана, защото ме оставяха насаме през цялото време. Явно и тоалетната и банята се наблюдаваха стриктно... Изпърдях се шумно пред мивката във връзка с последния факт. Представих си какъв смях пада при онези, които следят камерите. Шоу да става... “Ти ще си вкараш ли кокошия мозък в релси най-сетне или не?!”.

            Кокошият ми мозък не само не беше в релси, ами и беше в пълен пат. Още вечерта на заспиване бях обмисляла цялата ситуация, гледайки я от различни ъгли. Не намирах смислено обяснение за вчерашния взрив, колкото и дълбоко да ровех из логическите нишки. Вече дори и за мен най-вероятното решение беше, че атаката е дело на “моите хора”, колкото и нелепо да ми звучеше това. Тим да е предупредил останалите... И те да са заформили някакъв безумен план... “Хора, за Бога, не се месете в моите каши, моля ви!”, простенах аз наум. Не исках някой да пострада заради моите простотии. Нито пък да си напасвам легендата към някакви абсолютно непредсказуеми събития. “И е недоволна на всичкото отгоре! С какво заслужих да съм затворен в тая куха лейка?!”, изруга Смърделин. “МЛЪКВАЙ!”.

            Както и да е, с мислене нямаше да стига по-далеч в заключенията си, отколкото предната вечер. Така че – дай да мислим за бъдещето. Тертип на поведение – все същия - нагъл и самоуверен. Искания... Ако съм нагла и самоуверена, трябва да имам и изисквания, нали? С белезниците явно нямаше да мине номерът, въпреки че наистина исках да ми ги махнат заради самото неудобство от тях. Нямах никакво намерение да превземам цялата сграда с ръкопашен бой, липсата на белезници би ми била от полза, само ако търсех начин да се самоубия по-бързо. Засега това не ми беше приоритет. Да искам да се срещна с Ленц на четири очи... Това го поисках вече достатъчно много пъти. Пък трябваше да издеяня някак още една седмица време. Значи и с това не бързаме чак толкова... А защо да не поискам почивка? Нали им твърдях “само ми посегнете още веднъж и ще видите”. И разправях, че имам вътрешен човек тук. Значи ако ме оставят на мира и се държат цивилизовано с мен, мога да им гарантирам временно примирие... Стига да разчитах на късмета си, който отдавна вече не смятах за достатъчно стабилен, за да се подпирам на него. Ами ако гръмне още нещо междувременно? “Да го обясним с припряността на по-младите от нашата щура групировка, а?”, допитах се аз до Смърделин. “Разбира се, какво му мислиш толкова!”, отсече той. Гласувахме единодушно – два гласа от два “за”. Значи е решено. Приключих спокойно и бавно с миенето на зъбите си. Вечерта ми бяха дали четка и паста, дори ми асистираха за събличането за душ, като ми разкопчаха белезниците за малко. След като тръгнах да късам облечения лекарски халат в банята де... Но пък после ми дадоха потник с гол гръб, който се нахлузваше през краката и врата без сваляне на белезници. Опитваха се да ми направят живота по-удобен.

            Върнах се в леглото да доизгриза позарасналите корички по устните си. Бях поогледала състоянието на муцуната си в огледалото в банята, определено не бях в най-добрия си вид за снимка. Още един чудесен повод да поискам един-два дни почивчица с възмутен тон. “Вижте на какво ме направихте! Счупихте ми нокът! Тоя маникюр да не е без пари?! Как ще се покажа така пред хората?!”. Само ролки в косата ми липсваха за едно хубаво бабешко конско в селски български стил. Зачаках търпеливо появата на слушател. Щях откровено да се направя на луда, и без това за разнообразие фактите говореха в моя полза, пък аз нямах представа защо са се случили.

            Сигурно за пръв път в живота ми ми доставяше удоволствие да гледам стрелката на часовника. Всяка загубена секундичка ме радваше от дън душа. В десет без петнадесет ми донесоха закуска. Още един признак за това, че ми бяха хванали вяра. Съдържанието на закуската намекваше за същото – топли кифлички с масло и мармалад, чай и мляко в отделни чаши. Също топли. Ядох бавно, преживяйки с наслаждение всяка хапка. Свърших с яденето към единадесет часа, няколко минути по-късно мина един бабаит да прибере подноса. Усмихнах му се мило и му благодарих учтиво като на “рум-сървис” служител. Той май не го оцени.

            Стрелката на часовника взе да наближава дванадесет часа, докато аз вече бях изгризала всичко що-годе позаздравяло по устните и пръстите си. “Много се бавят нещо”, помислих си. “Изчакват, копеле!”, провикна се осенен от прозрение Смърделин, все едно каза “Еврика!”. Ами да, как пък не се досетих досега? Искаха да пробват на практика, дали с добро отношение към мен ще си спестят терористичните атаки из сградата. Значи ако гръмне пак... Мога да тропна с крак и да поискам още нещо. Точно така, нещата гърмят, защото на мен не ми е достатъчно удобно! Чудесно обяснение, може да влезе в употреба по всяко време и не изисква предупреждения. Все пак вече го бях казала – нещата не зависят от мен. Само дето останалата част от легендата я пазех изцяло за Ленц... Вече започвах да се чувствам, все едно наистина крия нещо от останалите. Нищо че беше пълна измислица от-до.

            В два и десет най-сетне дочаках посетител. Този път не беше Касим, познах появилата се в открехващата се врата муцуна още с влизането й. Първия секретар на Ленц. “Издигаме се в йерархията”, констатира миролюбиво Смърделин. Май яденето и спокойствието го бяха умилостивили тоя лайнар. Започнах бързо да преговарям наум. “Ерик Хемер, шестдесет и две-три годишен, приятел на Ленц от университета, неженен, инженер-химик”. Лъжех ли се, или май той беше разработил “зелената мъгла”? Май все пак той беше.

            - Здрасти, Ерик. – махнах му свойски с ръка. – Какво те води насам?

            - Чисто любопитство. – усмихна ми се той мазно. Веднага ми влезе в тона. – Как си днес? Закуската стигна ли ти?

            - Бих хапнала още, но това вече ще е лакомия. – той кимна с разбиране и седна в канапето, към което ме бяха вързали предния ден. За разлика от Касим имаше меки и заоблени черти на мил чичка. И пухкава бяла коса, пооредяла в горната си част. И видимо шкембенце. Перфектното деде, с което да си поприказвате за закуската.

            - Какво ще кажеш да си поговорим? – откликна той гостоприемно на мислите ми. Ухилих се доволно в отговор.

            - Разбира се, тъкмо беше започнало да ми става скучно. С какво ще започнем – с моите изисквания или с вашите съмнения?

            Хемер позагуби малко от натуралността на усмивката си.

            - Нека все пак започнем от нашите съмнения, ако нямаш нищо против.

            - Все ми е тая. – извъртях аз очи с досада. – За какво се съмнявате все още?

            - Колебаем се, дали си заслужава да те убием още сега. – заяви той мило. Свих рамене.

            - Ами убийте ме, какво се чудите?

            - Малко ни притеснява това, че нямаш нищо против нито да бъдеш убита, нито да бъдеш измъчвана. – призна си той искрено. – Мислим си, че имаш и нещо друго на ум. Нещо, което не знаем.

            - Че как да не знаете? Нали ви казах, ще ви вдигнат всичките във въздуха. Всичко е кристално ясно.

            - Мен лично ме гложди едно шесто чувство, че лъжеш. – погледна ме той изпитателно в очите. – Касим също остана с такова впечатление.

            - Касим остана и с впечатление, че може да ме поизтезава малко, докато не пропея. Но сбърка.

            - Аз бъркам много рядко в преценката си. – поклати глава Хемер.

            - Но междувременно в сградата гърмят експлозиви всеки път, когато ме настъпите по мазола. – констатирах аз иронично. – Каквито и шести чувства да имате, не може да сте слепи или глухи. Или просто сте глупави?

            - Интуицията ми подсказва, че се възползваш от ситуацията. – устните му трепнаха в снизходителна усмивка. Продължаваше да ме зяпа пронизващо.

            - Разбира се, нали затова е създадена тази ситуация, за да се възползвам от нея. Искаш да излъжа и да кажа, че не съм аз причината за всичко ли? Ако това ще те успокои - добре. – облещих се сговорчиво насреща му. – Аз съвсем случайно съм тук. И всъщност съм съвсем сама. И нямам никаква представа, защо сградата ви гърми през няколко часа, откак аз съм тук. Това ли искаше да чуеш?

            - Искам да чуя защо си тук, като за начало. – каза той, вече със сериозен тон. Извъртях очи към небесата с възмущение.

            - Не съм тук по собствено желание, ако не си забелязал.

            - Забелязах, как тичаш из коридорите ни с пистолет в ръка. Дори рани един от хората ни.

            - И това ви казах вече – дойдох тук, за да взема един портативен зумер. И нищо повече.

            - Хич не ми се вярва... – започна той, но аз го прекъснах. Веднъж да му кажа истината, пък той не ми вярва! Това наистина започваше да става смешно.

            - И още нещо казах – писна ми да се занимавам с това да ви убеждавам, че очевадната истина е истина! И не ми пука колко взрива поред ще са нужни, за да спрете да ми задавате тъпи въпроси! Не по-зле от мен знаете, че си тръгнах оттук с един комплект портативен зумер! И сте абсолютно наясно, че не се върнах тук доброволно!

            Смърделин понечи да възрази срещу твърде скандалджийския ми тон, но аз му шътнах мислено да мълчи. “Знам какво правя”.

            - Какво искаш? – запита Хемер многозначително.

            - И това ли трябва да го повтарям за стотен път?! Искам да си тръгна, ето какво искам! Виж ми лицето, не съм тук на увеселителна екскурзия! Само дето не разбирам вие какво искате от мен!

            - Нали уж знаеш толкова много за нас? – запита първият секретар риторично. – Тогава би трябвало да си наясно, че няма да пуснем току-така никой, който е темпорален медиум, който знае толкова подробности за нас и на всичкото отгоре не е вътрешен човек.

            Изсмях се.

            - Казах ви вече, че имам и вътрешен човек тук. Не виждам каква е разликата между това аз да знам подробности за вас или той. – приведох се напред, за да добия по-убедителен вид. – Разбираш ли, вие отдавна вече сте ни в ръчичките. Ако го искахме, щяхме да сме ви заличили от лицето на Мрежата отдавна. Но освен това за нас сте минало. Ходи ме виж в петдесет и трета килия, за Бога! За мен всичко тук е просто далечен спомен! Абсолютно нищо не ми е притрябвало от вас!

            - Кой е човекът ти тук? – ха така, първи признаци, че ми вярва. И то на най-опашатата лъжа.

            - Ти за глупаци ли ни мислиш? Идея си нямам, кой е вътрешният човек тук. Всъщност, надявах се да си ти.

            Хемер повдигна вежди учудено.

            - Аз?

            - Не си ли ти? – загледах го изпитателно с няма надежда в очите. Него това май го притесни леко. Все пак ни наблюдаваха с камери.

            - Хайде вече да спрем с глупостите и да говорим като разумни хора. – скастри ме той строго. – Кой е човекът?

            - Значи наистина не си ти. – отпуснах се аз назад с разочарована физиономия. – Мислех, че са вкарали някой на по-високите постове. Но и Касим не беше...

            - Престани да ме баламосваш и кажи името.

            - Нямам представа кой е. – изгледах го с най-открития си поглед, и без това казвах истината. – Ако искаш да метна един боб да позная?

            - Има и други начини да “познаеш”. – предупреди Хемер.

            - Малко ви се поизтъркаха заплахите, не мислиш ли? – предизвиках го аз. – Май по-скоро аз съм в позиция да ви заплашвам в момента.

            - Не бих казал.

            - Защо тогава не пробвате пак да ме помъкнете нанякъде за изтезания? – предложих аз с готовност. “Не му давай идеи!”, кресна ми Смърделин.

            - Засега ще пробваме друго... – почеса се замислено Хемер и стана с пъшкане от мястото си. – Но после може и дотам да опрем.

            Той ме изгледа тъжно, сякаш ми съчувстваше за болката, която очакваше да ми причинят. “Свиня тъпа!”, изругах аз мислено.

            - Може и да не доживеете до “после”. – усмихнах му се кръвожадно. Той тръгна към вратата, а мен ме осени една палава мисъл.

            - Ерик? – повиках го аз. Той се обърна към мен, въпросително повдигнал вежда.

            - Времето е изключително субективна величина. – заявих с възможно най-многозначителния тон и добавих – А агнетата се броят напролет.

            - Нищо по-умно ли не намери да кажеш? – изсумтя той критично. Аз се усмихнах и му намигнах съзаклятнически.

            - Разбрахме се.

            Възпълничкото му лице внезапно порозовя. Той се върна обратно и се спря на една крачка от мен, леко приведен.

            - Кучко, не се опитвай да натопиш мен, защото не знаеш какво ще ти се случи! – просъска той. “Дедето се оказа по-избухлив от Касим”, помислих си аз.

            - За какво говориш? – примигах невинно.

            - Ясно ти е за какво говоря!

            - И аз това казах – разбрахме се. – кимнах аз с готовност. Лицето на Хемер доби съвсем морав оттенък. “Да не вземе пък да получи удар сега!”. Той обаче се въздържа от по-нататъшни коментари, завъртя се и излезе бързо.  Изпънах се на леглото и разкърших врат наляво-надясно с прозявка.

            - Ехо, в колко часа ще е обядът?
 

линк към 33 глава




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. bubachko - !?
08.05.2009 03:52
Смърделин е нагаждач и гъзеблизец! Липсва му провокативност ... !!! Нямаше педерасти да внесат емоционалност , но въпреки това - аплодисменти ! :о)))
цитирай
2. kcekce - Хаха:)
08.05.2009 10:41
Що ми обиждаш второто Аз:)
Малко не разбирам педерасите как ще внесат емоционалност? Би ли пояснил?:)
цитирай
3. zdraveca - хахаха
08.05.2009 18:20
басси коментара, почивните дни явно са ти повлияли продуктивно:) Давай нататък :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kcekce
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1153370
Постинги: 395
Коментари: 1058
Гласове: 1662