Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.01.2010 02:13 - Времената сигурно са полудели - 40 глава
Автор: kcekce Категория: Изкуство   
Прочетен: 1104 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 20.01.2010 07:27


40.

 

            Оставиха ме лепната за стола все пак. Явно не бях заслужила достатъчно уважение като дипломатически пратеник. Въпреки това се чувствах горе-долу удобно... спокойно по-скоро. Йохан, Тим и останалите се справяха страхотно. Ленц нямаше какво да възрази срещу “аргументите” им. Или по-точно нямаше да посмее да възрази.

            Бях се схванала ужасно, вече бяха минали около 45 минути, откак Ленц излезе. А единственото, което можех да направя за кръвообращението си, беше да прехвърлям леко натоварването от лявата буза на задника си към дясната и обратно. Тъпо занимание, уверявам ви. Очаквах с известна доза нервност Карлитос да се върне... Гадно копеле е той, ще се опита да се измъкне. Не обича да е притиснат в ъгъла и да му викат “Падни за десет!”. Т.е. – не биваше да се отпускам. Твърде рано беше за това. И твърде късно.

            Браточка, какви са ни плановете?”, допитах се аз до Смърделин. “Не знам вече, оправяй се”, отвърна той с уморена досада. “Как така да се оправям, нали ти си в главната роля?!” – “Ти си я играй, сантиментите с Ленц вече не са жизненоважни.” – “Важни са, той трябва да ми вярва!” – “Нали го заплашвате?” – “Ние ли?! А ти къде се отцепи?!” – “Пак там, залягам на дъното. Уморих се. Не мога да го обичам тоя над два часа.” – “Ама че си гадна огъвка!..” – “Сама се набута тук, не го забравяй.

            Млъкнахме за няколко секунди. “Да кажем, че се оттеглям за антракта в гримьорната. Имам нужда от малко почивка.” – “Иначе на линия ли си?” – “Да-а-а, тук съм, ще помагам, с каквото мога! Но не точно сега. Остави ме на мира за малко.” – “ОК, почивай”, съгласих се аз.

            Добре. И какво мога да направя все пак? Нищо. Моите хора се бяха погрижили за всичко. Смешно, но за момент се почувствах нещастно-ненужна. Като някакво детенце, дето някой му бърше задника... Тъпите чувства настрана, щях да поддържам Ленц в нужното настроение. И в нужната посока на мислене. Сега вече нямаше безброй варианти, имаше написани правила, по които да се играе играта. “Мамка му, той ще се опита да се измъкне! Как?..”. Не биваше да му оставям вратички. Зарязах цялото безплодно мислене и просто се подготвих психически за всичко. За всякакви мозъчни атаки, налагащи мигновена реакция. По-неподготвените ми задни части с болежки от чупене на опашна кост пропищяха при поредното прехвърляне от дясно полукълбо на ляво.

            Вратата се открехна. “Ти си на ред, нали знаеш?” – “Да, разбрах.”. Ленц влезе, фиксирайки ме с поглед още от вратата. Аз си мълчах хрисимо, извила врат към него.

            - Започнахме ремонтите.

            - Не ме попита откъде да започнете. А трябваше. – атакувах аз.

            - Защо?

            - Защото утре ще имате нови пациенти. Започнете от сто и втора и сто и трета килия. - Не можеше да са гръмнали други килии, тези бяха последните свободни. -

Без да пипате водопровода. Каквото е останало от него...

            - Поясни мисълта си. – каза Ленц сухо и седна пак на канапето отсреща. Тъкмо ме беше заболял вратът да го гледам с гъза си.

            - В рамките на 48 часа ще заловите трима медиуми. Рекорд в кариерата ви. – ухилих се, от нахална по-нахална. – Лошото е, че си спомням точния час само за третия. Двадесет и шести септември в 17:13 часа. За другите не знам. Добре ще е да имате подготвени килии за тях. Така че оставете антрето на заден план и се погрижете за килиите. А водопроводът трябва да се повреди на двадесет и седми. Но повредата ще е извън килиите, иначе нямаше да важи за 102 и 103 стая едновременно. Просто не пипайте извън килиите. Спретнете ги, както си бяха.

            - Добре. – кимна той неочаквано миролюбиво и изкара от джоба си мобилен телефон. “Бързо набиране... Касим или Хемер.”, отбелязах аз, наблюдавайки оскъдните му команди по клавиатурата. – Ускорете максимално ремонта на килиите... Да. Антрето не ни е приоритет. И десантните екипи да са в пълна готовност. Все едно нищо не е станало... Да, никой от десантните екипи да не се ангажира с нищо извън стандартните си задължения. Дори и с атаките тук вътре. Водопроводът към 102 и 103 да не се пипа. Просто свържете тръбите към килиите... Чудесно.

            Той затвори. Аз въздъхнах вътрешно с облекчение. “Свършихме половината работа поне...”. А и вече нямах нужда от маски. Да сме приятели с Ленц ли?! Аз си имам приятели. Не ми е притрябвал тоя...

            - Дали ще е възможно да се срещна със себе си? – обърна се Ленц към мен.

            - Едва ли. – външно скептично, вътрешно – предпазливо.

            - Това би изяснило всичко. – подхвърли той стръвта. - И би разрешило всички съмнения и конфликти.

            - Ти си нямаш доверие на себе си. – включи се Смърделин със скептичен тон. “Точно навреме! Аплодисменти!”. – Знаеш, че би навредил на бъдещия себе си в своя полза, нали така или иначе ще му живееш живота след това... Не мисля, че ще се навиеш за нещо такова. Ако наистина беше готов да го направиш, вече щеше да си тук... той щеше да е тук. Бъдещият Карлитос. Щом все още не се е появил, значи не иска. Много добре знаеш защо. Защото играеш на сигурно.

            Ленц кимна в знак на съгласие. “Какво ли му се върти из ума на копелето?!”.

            - Да, обичам да играя на сигурно. На сигурно място и с четири аса в ръката. – той ми се усмихна. Само с устата, без очите. Просто жест. Победен жест?..

            Проследих палеца му как натиска още едно бутонче на телефона, който все още беше в ръката му. “Това пък защо?!.. Мамка му, сетих се...”. В стаята влязоха двама “телохранители“, въоръжени с отвертки. Махнаха бързешком болтовете, които захващаха стола ми за пода. “Да не се скъсам при влаченето, а?!”. Карлитос беше ангажирал само двама души за тази задача. И то само за да развият болтовете по-бързо, иначе и с един щеше да се ограничи. Той не беше параноик. Беше реалист. Вързана за този стол можех да ударя някого и после да се отъркалям по нос. Нищо повече.

            Столът поддаде под напрегната ми стойка и залитна напред на предните си крака. Ленц, вече станал от мястото си, се приближи към мен, наведе се и ме гушна със все стола. Миришеше на чичка… ако това определение ви говори нещо. Смеска от скъп одеколон и мирис на застаряваща плът.

            - Това не са го забранили изрично в условията си, нали? – прошепна ми той злорадо на ушенце, изтръгвайки ме от обонятелните ми анализи.

            Пак сетивно затъмнение. Поне спрях да усещам болката от схващане в задника си за момент... Но само за момент. После тупнах в нова реалност, овързана за същия стол и прегърната от същия най-омразен тип във Вселената. В някакво луксозно жилище. Лъскаво едно такова. Изпипано с вкус и без грам душица и лично участие. Бих му повърнала по скъпите тапети ей така, за удоволствие. Бих му повърнала и във врата на ризата на тоя... той се отдръпна.

            - Там беше твърде взривоопасно. Тук ще сме на по-сигурно място. – “Да ти пикая на иронията, нещастник, ще ни намерят!”, помислих си аз с омраза. Успях да спра отраженията по лицето си до ниво “презрение”. Това би трябвало да е една от личните му резиденции в други потоци. За тях знаехме само от най-поверителните му архиви. Но все пак знаехме. “Така че да го духаш!!!” – “За к`ъв се мислиш бе, червей!!!”. Веднъж да сме на едно мнение със Смърделин...

            - Сигурното е там, където правиш ремонти и градиш светлото си бъдеще. – отсякох аз. “Дали не мога да го убия някак с тоя стол?.. Това ще промени ли непоправимо събитията?..”. Опитите ми да мръдна незабележимо със стола доказаха обратното. “Да, не си супергерой, добро утро!”, заяде се Смърделин.

            - Колко точно минути очакваш да минат, докато ни намерят? – продължих аз. – Две? И какво очакваш да постигнеш за това време?

            - Всъщност не очаквам да ни намерят. – той извади друг мобилен телефон. Резервен за този поток. Аз пак разместих уж незабележимо краката на стола – не, не ставаше нищо смислено... Освен може би да го съборя? Да не може да звъни. Беше се поотдръпнал на дистанция от около два метра. “Може ли със замах от глава и рамене да се засили стол с човек да се търкаля??.. Ей сега ще видим....”.

            Стана. Едвам го закачих, но го сепнах и сам се препъна, когато се дръпна по условен рефлекс от моята атака. Не че падна възнак или нещо такова, просто се чукна с рамо в секцията до него и изтърва телефона. Жив късмет. “Деус екс махина!”, похвали ме Смърделин. Дори и аз си мразя чувството за хумор понякога...

            Залепена за стол и легнала бях още по-неспособна да се движа, отколкото седнала и залепена за стол. Изгледах тъжно телефона, който беше извън обсега на зъбките ми. Само това липсваше, да ме помъкне нанякъде физически, за да не могат нашите да ни засекат по мястото на скока! “Не, копеле, сам ще си ме носиш!”. Пробвах да се превъртя в нужната посока, подпряна на чело о пода и помагайки си с пръстите на крака. Тая схема не работеше, или поне не работеше достатъчно бързо. Добре ме бяха омотали, професионално, направо шапка да им свалиш...

            - Не прави глупости. – посъветвах аз Ленц от неизгодната си позиция в партера. – Това до нищо добро няма да ни доведе.

            Той си вдигна телефона, от който вече смътно се дочуваше някакъв глас.

            - Идвайте. И по-бързичко!

            - Нямаш повече аса в ръкава си, повярвай ми. – обадих аз с отегчен тон. – Просто следвай инструкциите. Не си в изгодна позиция...

            - Виж кой го казва! – прекъсна ме Ленц. “Ха, вече и емоции проявяваме! Мислех го за по-железен...”. Иначе погледнато “виж кой го казва” си беше съвсем резонна забележка. Овързана за стол бременна жена, паднала на пода. Медиум със зумер. Освен това скобите за винтове на краката на стола ми пречеха да изхлузя намотките дъгтейп. Иначе поне щях да се разтичам из стаята като подгонена кокошка, да им затрудня още малко задачката и да ги забавя. Представих си картинката... “Няма спор, комична гледка”, коментира Смърделин шоупрограмата.

            - Какво очакваш да постигнеш с това, ако не е тайна? – запитах аз любопитно.

            - Да съм далеч от “бойните действия” с ценен заложник в ръцете. Твоите хора нямат от какво да се оплачат. Това не променя събитията в нашия поток.

            - Според зависи. – поклатих висяща над пода глава. Столът се беше подпрял на десния подлакътник. – Ако те няма в потока на двадесет и седми, това може да промени събитията. Защото ти беше там. За хората ми онзи момент е крайно важен. Ще се постараят възстановката да е идеална...

            “По-бързичките” подчинени на Ленц от този поток най-сетне дойдоха. Двама. Изсъсках ядно наум.

            - Ще се върнат назад и ще видят къде сте ме отвели. Знаеш го. – опитах се да звуча като гласа на разума. Ленц просто махна на двамата към мен в недвусмислен команден жест.

            - Тръгваме си с нея. И внимавайте, трябва ми жива и невредима. – после се обърна към мен. – Търсенето ще им отнеме време. Проследяването също. А ние няма да спираме да се движим.

            Стаята се преобърна на 90 градуса, когато ме вдигнаха със стола от земята и ме изправиха. Упътиха се към изхода, държейки стола за подлакътниците, чувствах се като в много неудобен паланкин. Надявах се да има повечко стълби на излизане от сградата. И да няма асансьор. И изобщо – бавене да има... Случих изгоден момент и захапах единия от носачите за ръката, малко над лакътя. Беше с дебели дрехи, но аз наистина се постарах да сръфам повечко месце между челюстите си, и то със злобна сила. Човекът изграчи, опита се да ме откопчи от плътта си с другата ръка, но аз се бях впила като кърлеж. В резултат на цялата борба той все пак изтърва стола от своята страна. Аз въпреки това не си отпуснах захапката, усещайки със злорадо удоволствие как кожата му припуква в зъбите ми, докато столът се килваше наляво под тежестта ми. Изсмях се чак когато ръката му най-сетне успя да се изтръгне от устата ми. “Трябва ми жива и невредима, а? Сърбай си сега попарата за заповедите си...”.

            - Благодаря за шоуто, наистина. Тъкмо беше започнало да ми става много скучно. – изгледах Ленц с доволно превъзходство. “Пазиш си задника? Мислиш си, че ще избягаш? Няма, ще направя всичко възможно да не успееш, страхлива свиня такава...”. Прелистих набързо из ума си мислите му – какво ли трябва да направи сега, за да не мога да захапя никой от “хамалите”? Без да ме бият, за да не си нарушава “дипломатическата” позиция. И то бързо. “Мисли му сега, умнико! И мисли бързо, ако можеш!”.

            Решението май ни осени едновременно. Ленц извади носна кърпа (“старомоден нещастник, мислех, че ще си скъса ръкава!”), посегна сам, после размисли и я бутна в ръцете на незахапания.

            - Запушете й устата.

            Лесно е да се каже, по-трудно е за изпълнение. Въртях глава като бясна, докато вторият не се окопити да я хване. Стиснах и зъби, и устни. “Изяжте се!”. Пробваха тъпия номер със запушването на носа. Дишах през зъби. С периферното си зрение виждах все по-недоволната и озадачена физиономия на Ленц. Не очакваше да се забавят толкова. Не очакваше и толкова ефективно съпротивление от вързан човек. А и не беше свикнал пленниците му да се чувстват по-сигурни от него. Той наистина не смееше да ме нарани. Щеше да посмее, ако тръгнехме нанякъде най-сетне. Стига да е в  някаква относителна безопасност. Ако се беше прежалил тоя надут кретен да си изцапа и той ръцете и да се включи в борбата, сигурно щяха да успеят. Той обаче не беше свикнал да си цапа ръцете. И да си рискува пръстчетата. Беше свикнал да се пази на всяка цена. И някой друг да му върши черната работа... И слава Богу.

            В стаята се появиха две маскирани фигури. Едната я познах, Йохан. Другият сигурно беше Тим. Замислих се дали Ленц не е инсценирал цялата каша, за да запише гласовете им и да ги свери после със записите от килиите... Но никакви гласове не се чуха. По един бърз електрошок на всеки, после Йохан сграбчи мен, а другият – Ленц и пак изпаднах в сетивно затъмнение. За кратко.

            Светът отново доби вещественост в същата стая в “Диспансера”, където си приказвахме с Карл преди необмисления му опит за бягство. Моите хора изчезнаха светкавично. Ленц все още беше обездвижен от електрошока и въртеше очи наляво-надясно объркано. “Финито ла комедиа”, въздъхнах с облекчение.

            - Виж сега ти кой го казва... – измърморих аз гневно под нос, този път на глас.

            Въпреки липсата на камери и дезактивираната аларма, някой явно все пак следеше мембраната на потока в Мрежата, защото в стаята изведнъж връхлетяха трима мъже. Погледите им се спряха втрещено върху Ленц, проснат неподвижно в средата на помещението.

            - Всичко е наред. – успя да изломоти той. – Върнете я обратно в стаята й...

            - Лекарят да дойде веднага! – извика единият от новодошлите към коридора.

            - Просто я върнете. – повтори Ленц, вече по-уверено.

            - Вързана или не? – уточни подчиненият му.

            - Не, по дяволите, просто я махнете оттук, вързана или не! – шефът вече се опитваше да се изправи. След малко добави по-спокойно: – Развържете я навън… Махнете я оттук.

            Изнесоха ме в коридора, този път не ухапах никого. Преди да затворят вратата мернах Ленц да се изправя седнал. Вече в коридора най-сетне ме отлепиха от тъпия стол, след като срязаха дъгтейпа с ножица. С удоволствие се изправих на краката си, придържана за ръцете от двама копои. Сложиха ми белезници естествено. Къде се е чуло и видяло опасен пленник без белезници?! Подчинявах се безропотно на всичките манипулации. “Всичко е наред, всичко е под контрол.”. Нещата се върнаха в нормалното си русло, където вървяха по план. План, написан в Мрежата преди повече от година. Според който на 27 септември аз и Йохан се озоваваме в една килия, претоварваме зумера и убиваме всички тук, освен медиумите. Приятно ми беше да си припомням, че този план го знаем само аз и моите хора, а тези тук нямат представа за него. И го знаехме наизуст.

            Поведоха ме към “моята” стая, крачех сговорчиво и уверено. Нямаше нужда от повече борба, нямаше нужда от излишни приказки и лъжи, нямаше нужда от трескаво мислене... Толкова спокойна не се бях чувствала от месеци, въпреки белезниците и обстановката. “Какво остава? Започнали са ремонта, съгласни са с условията... Какво друго може да се обърка?”. Продължих да умувам на тая тема на път към стаята си. Всичко изглеждаше перфектно нагласено... С изключение на присъствието ми тук.

            Отвориха ми вратата, не се наложи да ме бутат вътре, тъй като влязох сама. Потънала в мислите си. Какво точно щеше да се случи в Мрежата, ако аз останех тук по време на преврата? Щях ли да бъда замразена заедно с всички останали? Не, нямаше начин! Невъзможно беше да остана тук в двоен екземпляр с неработещи зумери. Едната от двете щеше да бъде изхвърлена... Но потокът нямаше да ме “изхвърли” до момента, в който и двете с мен от миналото не останехме тук без зумер. А и тогава не се знаеше дали щеше да изхвърли мен или нея... пак мен. Зумерите щяха да спрат да работят след замразяване на потока. Със сигурност. Дали Мрежата правеше разлика между мен и мен от миналото? И ако да - на какъв точно принцип я правеше тази разлика? Коя щеше да бъде “изхвърлена”? Пльоснах се в канапето, вече бяха затворили вратата.

            - Искам книга за четене! – провикнах се аз към въздуха, не за друго, ами за да покажа, че съм толкова спокойна, че чак ми е скучно. И че се чувствам в позиция да раздавам заповеди.

            Мислиш ли, че Ленц ще извърти още някой номер?”, допитах е аз до Смърделин. “Не си представям какво би могъл да направи. В момента не разполага с умни решения. Последният му ход също беше достатъчно глупав и рискован.” – “Да, нали е под постоянно наблюдение... Значи просто чакаме?” – “Може би така ще е най-добре...”.

            Потокът сигурно щеше да изхвърли онази, която се е появила по-късно. Т.е., която остане със зумер до по-късно. Значи остава да си седя тук със зумер, докато Мирна в килията не замрази потока. Простичко и лесно за изпълнение. Просто не биваше да ми махат зумера. Ама те и не искаха да го махат. От всички тук само аз исках да махна проклетата машинария от врата си. Само на мен ми пречеше шибаното бръмчене в ушите. Въпреки че както установих, когато човек е ангажиран с какви ли не мисли и не е под постоянно въздействие на опиати, това бръмчене не се отразяваше чак толкова дразнещо на психиката. Беше не толкова като външен дразнител, ами като... като някаква липса. Това бръмчене беше като пищене в ушите след внезапно спряла гръмка музика. И усещането в главния мозък беше същото. Като да е имало нещо голямо, шумно, богато и цветно и изведнъж да го няма. Мрежата. Със зумер от нея оставаше само едно болезнено ехо. Нещо като да си ужасно влюбен. Живял си и без този човек преди, живееш и занапред... Но споменът за това, колко ти е хубаво с него, те измъчва. Това, че го няма до теб, е болезнено. На това хората му викат “липсваш ми”. Когато го казват искрено. На тази жажда. В случая с Мрежата тя беше и физическа. Жажда...

            Разтърсих глава, за да те отърва от глупавите си философски разсъждения. В момента не бяха от значение. От значение беше друго – с какво още може да ни изненада Ленц? Ядосвах се на себе си (и на Смърделин), че не успях да предвидя последния му ход. Той беше точно в стила на Ленц. Стила “пазя си кожата”. Ценен заложник, медиум със зумер и всичките знания в главата му… и да е далеч от обстрела. Какво повече може да иска един Карлитос? “Как не се сетихме?!”, проклех се аз за пореден път. “Аз да не съм ти програма за стратегическо планиране?!”, сопна се Смърделин в отговор. Но той така или иначе повече се репчеше, отколкото да казва нещо смислено.

            Какво още можеше да му хрумне на Ленц? За да се презастрахова… Реших да вкарам в две мисловни колонки нещата, които аз му предлагах (ако спазва условията ни) и нещата, които той искаше от живота. В ума ми се оформи нещо такова:

 

Мои оферти:

* Ленц - медиум без зумер (недоказано)

* Мирно разрешаване на конфликта (пак недоказано)

* Временно прекратяване на бомбардировките (доказано)

* Прекрасно бъдеще без заплахи (недоказано)

 

Негови мераци:

* Ленц – медиум без зумер (желателно)

* Ленц – медиум по какъвто и да било начин (постижимо)

* Ленц – жив и здрав (задължително)

* Ленц – далеч от конфликта (силно препоръчително)

* Ценен заложник (факт – АЗ на квадрат)

* Прекрасно бъдеще без заплахи (неподплатена с гаранции мечта)

 

            Стигнах до извода, че съм му предложила твърде малко. Общо взето заплахите ни бяха повече от офертите. Той би се чувствал достатъчно щастлив, ако се измъкне оттук с един медиум за злоупотреба. За да си започне живота наново някъде из Мрежата. Тогава би се радвал да гръмнем цялата сграда тук с всичките му подчинени. По-малко конкуренция, по-малко врагове, повече свобода. Но пак щеше да се страхува от нас. Ако беше сигурен, че нашето настоящо бъдеще ще изчезне в нищото, щеше да го направи без колебания. Дори щеше сам да свика всички тук и да гръмне сградата. Не е това… Добре, какво може да измисли? Да направи втори опит за бягство, този път с мен от килията? Удобно, но нашите хора вече са в пълна готовност за подобни посегателства. И го наблюдават непрекъснато. Не. Да се опита да ме принуди да го направя медиум преди ключовия момент? Никакъв шанс. Ще рискува да ме остави да офейкам без зумер, и то за нещо, което му обещавам като естествен развой на сценария. Не. Абсурд.

Но той все пак щеше да се опита да спечели нещо в цялата игра… Усетих се, че ми е адски трудно да вникна в мисленето на човек, който е свикнал да се затрупва с гаранции за безсмъртие до степен заробване… Аз не виждах “вратички” за него в дадената ситуация, но той какво ли виждаше? Аз също имах нужда от гаранции. Гаранции, че той ще си стои мирен и кротък до нужната секунда. И единствената гаранция, която можех да получа, бяха мотивите му за кожосъхранение…

            - Имам ново предложение. Изгодно за всички.

            Бързо се беше окопитил мръсникът. И връхлетя директно с предложенията. Ей го на, цъфнал в касата на вратата, Карл Ленц в плът и кръв. “Мислим за вълка, пък той в кошарата”, избъзика се Смърделин, както винаги повече цинично, отколкото остроумно.

            - Предложение ли? – повдигнах вежда. – Мислех, че изгодното за всички предложение вече е прието и от двете страни. Какво повече?

            Той си направи труда да затвори вратата. За да не го слуша охраната, не за друго. Сочеше ме обвинително с дуло на пистолет, също като Касим навремето.

            - Вие сте в не по-изгодна позиция от нас. Ако наистина държите всичко да стане така, както го режисирате. За вас всяка най-малка промяна е рискова. За мен лично – не. А за вас е важно и моето присъствие тук в нагласения сценарий.

            - Накъде биеш? – “Знаех си, че ще измъдри нещо този негов трижди проклет мозък!!!”.

            - Искам да направим един интересен експеримент. Който ще удовлетвори исканията и на двете страни.

            - А ако не го направим какво, ще се самоубиеш за каузата?.. За каузата, че си инат? – поправих си становището.

            - Да. – отсече той сухо. – Нямам никакви гаранции, освен вашите обещания и заплахи. Обещания и заплахи и аз мога да давам.

            Мозъкът ми капитулира безславно. Представа си нямах какви точно цели беше подгонил тоя маниак. И какво точно искаше.

            - Добре, дошъл си да говориш с мен. – констатирах аз със същия сух тон като неговия. Канапето взе да ми се струва твърде тясно за притесненията ми. – Какво точно искаш от нас?

            - Ще бъда напълно откровен този път. И ще ти споделя мотивите си. – обяви той, без да смени позата. Отпуснати рамене, стабилен разкрач, мишената на мушка - аз. – Наистина не виждам начин да избегна участието си в сценария ви. За съжаление. Но мисля, че създалата се ситуация може да се използва за нещо, невиждано досега. Ако казвате истината. А единственото нещо, което вече е доказано безапелационно, е че сте от бъдещето.

            Замълчах си многозначително. Тоя ми върза не ръцете, а устата. Нищо умно не можех да кажа. Беше измислил нещо, което да сподели с всичките наблюдаващи го врагове. Изобщо не си представях какво е и каква му е мотивацията. “Най-сетне да те накара някой да го слушаш, вместо ти да дрънкаш!”, ухили се Смърделин. “Теб това радва ли те?!”, изръмжах наум. “Ами… не.

            - Не очаквам нищо от всичките ви обещания. Очаквам най-лошото. – продължи Ленц. “Добре дошъл в клуба!  - Но тъй като съм принуден да се съобразявам с условията ви и тъй като ситуацията представлява феномен сама по себе си, бих искал да се възползвам от нея. От единственото нещо, което знам със сигурност. Че сте от бъдещето. За да бъдат всички доволни, ми трябва още един медиум от бъдещето. Искам да бъда пренесен в бъдещето от медиум от бъдещето, черпейки темпорална енергия от друг такъв.

            Мозъкът ми показа признаци на живот. “Тоя наистина си е намерил кауза!

            - Тук събитията няма да се променят. Защото аз съм обикновен човек.- тъй скромни думи от устата на Ленц, “обикновен” бил! -  Можете да ме размножавате из Мрежата, колкото си искате. Ще се появи нов малък приток, който ще изгорите. Приток, в който мен ме няма. Вашето бъдеще обаче ще остане. Защото ще направим всичко в последния момент. Просто ще ме размножите. Аз искам само две неща. Да бъда пренасян от медиум от бъдещето и да бъда захранван от медиум от бъдещето със зумер. И да бъда пренесен в бъдещето. Този експеримент не си го правила още.

            - Искаш да видиш, дали пренасянето в бъдещето подмладява? – заключих аз най-сетне. “Ето го мотива! Мислех си го, но не толкова подредено…

            - Да. – “Карлитос наистина е откровен в момента. Всичко би жертвал за този експеримент. И няма гаранции за нищо по-добро в дадената ситуация.”, предупреди Смърделин. – Не виждам начин да гарантирам живота си. Нито начин да опонирам на исканията ви, без да се самоунищожа. Предлагам ви компромисен вариант. Размножете ме на мой риск. По този начин. Според думите ти сте унищожили всички зумери тук след примирието и приравняването между нас и медиумите. Ситуацията в момента е единствена по рода си. И имам думата на хора от бъдещето, че никога няма да се повтори. Искам да я използваме. За да сте спокойни вие – операцията ще се проведе в последния момент. Момента, който искате запазен и непокътнат. Всичко дотогава ще е според вашите изисквания. За да съм относително спокоен аз – искам всичко освен мен в операцията да е от бъдещето. Искам да съм със зумер-приемник. Искам зумер-предавателят да е закачен за медиум от бъдещето. Искам да ме пренася медиум от бъдещето. Първият може да се намира и в друг поток. Така няма да наруши хода на събитията тук.

            - Ами ако проработи? И ако тези години напред се окажат твърде много? Никой не знае, можеш да умреш или да се превърнеш в бебе! – възразих аз. Вече бяхме опрели до много мъглява теория.

            - Готов съм да поема този риск. Ще остана тук. В друг екземпляр. Аз ще съм копие. Но ще ме има. Просто ще трябва да си сваля зумера за малко. Моментът, в който съм във Времето може да се размножи до безкрай. Вероятността го позволява.

            Каза Господ!”, констатирах аз саркастично. Погледнато от друга страна, той беше единственото същество в Мрежата, пречупило Нейните закони. Той беше човекът, прегазил законите на физиката, и то на онази физика и онова измерение, които все още не съществуваха за 99.9 в период процента от създанията в Мрежата. И може би никога нямаше да съществуват. Нали за това се борех? Мрежата да си е Мрежа. Проста, доколкото изобщо може да се нарече такава.

            - Трябва да помисля – първо. – отговорих аз също толкова искрено, колкото той сподели идеите си. – И трябва и моите хора да се съгласят – второ. Не съм диктатор, а свързващо звено.

            Мамка му, той не само иска да е безсмъртен, той иска да е пак млад!”, възхити се Смърделин на наглостта му.

            - Но имай предвид, че Мрежата не приема двама медиуми в едно и също лице. – продължих аз с лошите новини. – И никой няма да те остави със зумер след експеримента, както ти го наричаш. Това ли искаш? Да се подмладиш с риск да умреш и да си останеш смъртен? Каквото и да става, ще ти свалим зумера веднага след “операцията”. И аз от килията ще активирам Карл, който ще остане тук. Знаеш го, нали? Това ли искаш?

            - Това са недоказани обещания. Искам да пробвам нещо с доказаните факти. Какъвто и да е резултатът. И ако не ми дадете възможност да направя този опит, ще унищожа миналото ви. – изражението на лицето му беше все така каменно, но в очите му блестеше фанатична искра. - Заедно със себе си.
 

линк към 41 глава




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kcekce
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1153181
Постинги: 395
Коментари: 1058
Гласове: 1662