Прочетен: 811 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 30.12.2009 15:08
Проба, проба, едно, две три. Отдавна се каня да напиша това писмо. Честно казано когато си при мен половин-един час се въртя без да мога да заспя, обмисляйки какво точно да ти напиша. Знам, че трябва да напиша ВСИЧКО. Представа си нямаш колко трудно е това.
Дори не знам откъде да започна... Днес те няма и това ме радва. Без да се усетя си мисля “Супер, значи няма да ми се налага да се мъча да изцедя някакъв разговор, после да се изчукам и да заспя”. И си мисля още “Вместо това ще почета хубава книга, ще легна да спя когато си искам и ще потъна в най-различни мечти и фантазии преди да заспя”. Дните, в които те няма ме радват от доста време насам. Това е едно от нещата, които ме ПЛАШАТ.
Чудя се, дали има смисъл да ти описвам колко проблеми имаме. По-лесно е да ти изброя, кои проблеми НЯМАМЕ. Между нас се е закрепило едно тъпо неподвижно положение, при което всеки опит за промяна води само до по-голямо обездвижване. Например за излизането – един прост пример. Казах ти, че бих искала да излизам с теб, а не да ходиш насам-натам без мен. Отговорът ти на това беше, че спря да излизаш ВЪОБЩЕ. Интересна идея, но не решава ПРОБЛЕМА. Сега се усещам, защо толкова ме е грижа за това. Има няколко отправни точки. 1. – Аз искам да излизам. 2. - Ти не искаш да излизаш с мен и 3. – Аз съм недоволна от връзката ни. Трета точка ме кара още по-силно да желая контакти и малко веселие в живота си – в 19-годишния си живот. На дадения етап почти не смея да излизам без теб. Не смея, защото от подсъзнанието ми веднага изплува нежеланата идея, че ще ФЛИРТУВАМ. Не мога да спра тази мисъл, защото съм убедена, че в момента, в който срещна НЕЩО, което да харесам повече от теб ще му се метна на врата. Независимо от угризенията на съвестта и съзнанието, че това е ЛОШО, знам, че не бих се спряла (дори не бих се замислила!), а бих го приела като дългоочаквано спасение. Като слънчев проблясък в тъмна нощ. Нещо такова.
Но да си дойдем на думата – ето че проблемът не е решен, а се задълбочи още повече. А ние се правим, че не го виждаме.
Веднъж ми беше казал, че би могъл да живееш с мен. Е, аз не бих могла. Всъщност бих си го представила, ако сме винаги в отделни стаи – ти заспал в хола пред телевизора, а аз – заета с различните си интереси НЯКЪДЕ ДРУГАДЕ. Сигурно и ти би могъл да го понесеш – ти заспал пред телевизора, а аз предполагам като смътна, разплута, мила и спокойна картина в ъгъла на подсъзнанието ти. Реших да бъда честна в това писмо – ПЛЮЯ НА ТОВА!
Да те запозная ли с проблем № 1? Ние нямаме за какво да говорим. Нямаме дори какво да правим заедно, така че и на двамата да им е интересно. Ако изведнъж от света изчезнеха телевизорите, нашата връзка щеше да повехне за броени дни. Защото единственото, което правим заедно е да гледаме телевизия и единственото, за което си говорим е пак тя. Отначало като открих, че можем да водим разговори за сериалите, които гледаме, с две ръце прегърнах тази възможност. Но това вече ми омръзна. А на теб? Ето че връзката ни вече се върти около един телевизор, смешно, нали? Сега е моментът да запея “Ще се превърна в електрон!”
Не знам дали ще ми стигне тетрадката да изговоря всичко премълчано. Ти забелязваш ли как си премълчаваме проблемите? Хилим се, играем си на партизани и не си казваме нищо важно. Това е една от причините тези проблеми да се усложняват. Ти обаче си най-пасивният човек, когото съм познавала. Ти не търсиш нищо. Ти не се интересуваш от нищо. Ти не правиш нищо. Ти не казваш нищо. Едно време поне говореше, и признавам – наричаше нещата със собствените им имена, но и тогава отказваше да предприемеш каквото и да било по въпроса. Аз бях тази, която в резултат на мъдрите ти слова се опитах да скъсам на няколко пъти. Ти отказа да приемеш това и ме остави да пускам корени. Знам, и на мен ми беше тежко тогава, но все пак трябва да бъдем реалисти. Пред нас просто НЯМА БЪДЕЩЕ.
Това ме навежда на мисълта за още един малък проблем – кога най-сетне ще си направиш изследвания, дали си безплоден? Знам, тази мисъл също не ти харесва и ти я игнорираш като всичко останало. Просто отлагаш неизбежното. Осъзнаваш ли колко години можем да прекараме заедно в това зациклено състояние? И колко по-зле ще ни бъде, когато все пак се наложи да спрем този фарс? Но ти дори не се опитваш да се замислиш, нали?
Няма да се опитвам да опиша собствените си грешки, знам, че ги има. Няма да се опитвам, не защото се правя на безгрешна, а защото е безсмислено, тъпо и жестоко да ти обясня, как осъзнавам всеки свой грешен ход и как съм го извършила защото просто на момента не ми е пукало (както и сега) и просто всичко ми е било омръзнало до смърт. Има една моя грешка, за която съжалявам – че си мълчах досега. Статистиките доказват, че каращите се двойки издържат по-дълго. Мисля, че са прави. Каращите се двойки след всяка кавга имат за какво да си говорят. Те едва ли се гледат тъпо и се усмихват изсилено. Но - в никакъв случай не приемай тази идея като резервен вариант, защото ние не се караме, а си плачем на рамото един на друг. На това също ПЛЮЯ.
Просто ПЛАЧА за промяна и съм готова да си оскубя косите само и само това влачене да свърши! Да свърши най-сетне!
Понякога когато си до мен в леглото се чувствам навита да ти фрасна един за цялата тази гадория, която е вътре в мен. В следващия момент си казвам “Колко съм ЛОША!” и оставам мълчалива с угризенията си и с бушуващото в мен желание да променя НЕЩО. Това “Колко съм ЛОША” ме е карало да мълча твърде често и е време сега малко да помълчи, да ме остави аз да говоря.
Необходимостта от това писмо трудно достигна до съзнанието ми. Всичко започна, когато един ден се прибрах вкъщи с автобуса. Най-много обичам да мисля в автобуса – тогава се отпускам максимално, абсолютно съм искрена към себе си, а мислите ми се носят, направлявани от сменящите се пред очите ми пейзажи. Та, както се возех и си мислех, се спрях на това какви чувства изпитвам към теб. Спонтанният отговор ме гръмна на място – “Имаше моменти, в които го обичах”. И наистина е така. Редки, откраднати минути, в които съм се чувствала наистина близка с теб, щастлива и емоционално задоволена. Но това не е достатъчно за две години връзка. И ти го знаеш.
Помниш ли, като се запознахме бях хвърлила око на китаристчето? Правех се дори и пред себе си, че приемам тези чувства насериозно, градих въздушни кули и просто мечтаех. Ако си мислиш, че не знаех, че всичко това са глупости – много се лъжеш. Дълго време прехвърлях, търкалях и умишлено задържах тези чувства в съзнанието си с една-единствена цел – усещането в гърдите, тръпките, гъделичкането в корема, трепета, че виждаш някого и че той те вижда; химерата, че имаш цялото време на света и всички възможности за да спечелиш своето собствено щастие. Радостта от близостта на човека, чувствата изпитвани без причина, просто така, за да доставят удоволствие и да те карат да се чувстваш ЖИВ. Това е нещо, което на човек не му се случва често да изпитва. Нещо което те кара да виждаш живота си като вълнуващ низ от възходи и падения, а не като диаграма на спряло сърце – права черта.
В твоя чест аз прогоних тези фантазии и оставих на тяхно място празнота, която очаквах да запълниш. В началото на връзката ни вътрешно се подхилквах гузно на своя експеримент все пак да тръгна с теб и си мислех “Ама той не осъзнава ли, че всеки момент ще го зарежа?!”. През цялото онова време гледах на теб като на много близък приятел, какъвто и беше. После се привързах по-силно, пропих се с доверие към теб, трогнах се от искрените ти чувства и донякъде от наранената ти от предишната връзка душа. Това ме накара да гледам на теб със съчувствие, да съпреживявам твоите болки и да прогоня егоистичния гузно подхилкващ се гласец от съзнанието си. Това те постави в доминантно положение, при което ти със сурово изражение ми се жалваше, колко причини има да скъсаме, а аз ревах като глупачка, въпреки че допреди месец се смеех на същата идея. Ти и сам знаеш, докъде доведе това. През това време имаше моменти, в които наистина виждах пред нас розово бъдеще и бях щастлива и доволна. В останалите се измъчвах и чесах душевната си краста, която беше ти.
Никога не съм се смятала за лигла и за слабачка, но ти ме направи такава. Дълго време пусках лиги и сополи, страдайки заради всичко това или пък се смеех и те тупах приятелски по гърба, убеждавайки те, че всичко е розово – в надеждата да се окопитиш. Всъщност и до ден днешен не мога да разбера - как ти хрумна да ме сваляш, при положение че не понасяш 90 % от мен? Както и да е.
Накрая както много добре си спомняш, реших да ти бия шута. Ревах и чупих пръсти, вживявайки се, тъй като си мислех, че така нещата ще бъдат по-лесни за теб. Не мисли, че съм лицемерничила – знаеш, че винаги гледам на нещата от два ъгъла – от сериозния и от скептичния-практичен, и че винаги мога да дам приоритет на един от двата типа поведение. Ти направо излезе от кожата си, за да заслужиш втори шанс и го получи. След това, колкото и да не ти се вярва, аз дълго време бях в шок и полека-лека залепях отчупилите се от мен парченца, докато се шляех с метълите и се отдавах на заслужена емоционална почивка. В някои от тях открих незаменими приятели, в други – весела компания, в трети – източник на истории, с които да плашиш малките деца. Но покрай всичко това човекът, в когото се бях вкопчила беше ти. Пред мен пак проблесна надеждата, че всичко ще се оправи, подхранвана от уверенията ти, че ще се промениш. И ти наистина положи усилия – усилия, които ме хвърлиха във възхищение и ме накараха да те посрещам с тъпа усмивка, блеснали очички и да повтарям “обичам те” на кръгъл час. Това безметежно щастие продължи дотогава, докато не забелязах, че спря да отвръщаш на тези “обичам те” с подобно и започна да се отегчаваш от нещата, които говорех, да се дразниш от чувството ми за хумор и да се приспиваш от компанията ми. Знаеш ли какво стана тогава? Това чувство, което бях отгледала върху пепелищата от скъсването ни повехна. Умря. Капут!
Продължавах да бъда с теб, през повечето време не ми пукаше, понякога ти се радвах, понякога се дразнех от теб. Това все още беше търпимо. Сега не ми пука ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ. Дълго се залъгвах, че ще поизчакам малко и че ще ми мине, че това е само временно състояние и че съм се сдухала. Е да – ама не. По-лесно мога да си внуша, че целият ми живот е една лъжа. Мина достатъчно време за да се уверя, че влача нещо, което ми тежи, но не ми е нужно за нищо. Нещо безполезно. Нещо, чиято цел не разбирам. Можеш ли да ми я обясниш?
Аз имам нужда да изпитвам онази тръпка в корема. Имам нужда да споделя живота си с някого, с когото мога поне да го обсъдя.
Това писмо просто излага мислите ми, искам да видя КАКВО ТИ ЩЕ НАПРАВИШ. Не гарантирам нищо от своя страна. Не намирам вече обяснение на това, че двамата сме още заедно.
А сега ще си чета хубава книга и ще потъна в мечтите и фантазиите си. Лека нощ.
