“Ксетофонската” ритъм-секция продължава да е на ниво “отсъстваща”, като изключим неприятно и изкуствено звучащите (по мое мнение) електронно наредени барабанчета… А някъде в скоро време групата май прави годинка? Не помня точно кога се “сформирахме”, нито кога измислихме името - беше някъде през април 2010, а сред обмисляните имена беше “Дъга 28” и прекрасни бисери като “Мечо, ти ме набери”:)   По-късно същия месец свирихме първия си лайв във Влайкова, след общо шест репетиции на групата:) Тогава на ударните беше милият на сърцата ни и твърде зает и забравящ Бъни (луда гъба си, човечеее:)), който дойде с контузени от свирене пръсти на гига и поради този проблем свири не на кахон, а на стандартни барабани и чинели:) Този обрат естествено не го бяхме репетирали. После свирихме в радио “Христо Ботев” на концерта по повод рождения ден на Димитър Воев. Бъни нямаше възможност да дойде, за сметка на това направихме втора (т.е. плюс Спарто), вече кавър-формация на групата озаглавена Дъга 28. За да изсвирим “Ловецът на сърца” и “Бергология”, а не само авторските си “ксетофонски” парчета:) Само хубави спомени имам от това свирене, публиката беше страхотна, организаторите на цялото нещо също, поводът – прекрасен, а ние (субективно казано!) се представихме добре.   Посвирихме на репетиции още няколко пъти с Бъни, но на всички им беше ясно, че той си има редица други зарибявки и няма как да се ангажира на макс с нашия отнесено-експериментално-философски рок:) Затова на лайва на Арт-киноклуб на открито до Кравай всеизвестният кахон на Бъни ни съпровождаше само на по-живите парчета… Тук идва първата финиш-линия на ударната ни секция:)   Следващият опит беше Жоро Марков. Той дойде за една репетиция, като беше предупредил още преди нея, че няма време:) Ние естествено останахме крайно доволни от свирнята, но от това заетостта му не изгуби силата си и всичко свърши… Пак в тройката:) Не щеш ли после дойде Никола Горялов – изключително талантлив, умел и вслушващ се музикант. Но с предпоставката, че си изкарва хляба с музика и че не може да си губи времето за репетиции, ако няма редовни платени лайв-участия.   Стриктно идваше на репетиции винаги, когато можеше. Със сериозно отношение и подковаване откъм текстове, слушане на парчетата и т.н. В крайна сметка свирихме заедно само на Impossible Fest, който поначало беше идея на Любо. Организирахме феста заедно и той се саморазви като некомерсиална в музикално и финансово отношение проява:) Всяка вечер свириха по 5-6 групи. Към 2-3 часа през нощта се установи, че на човек от нашата банда се падат по около 40 кинта от процента от входа. Междувременно Цвъри предложи да си продаде кубето за 160. Взехме го същата вечер с уговорката да си платим от джоба полагащия се на барабаниста хонорар. Кольо обаче дойде само и единствено за нашия лайв и си тръгна веднага след него. И по-късно вече каза по телефона, че няма време да се занимава… Други планирани участия на живо по това време нямахме.   Следваща фаза – прослушвания! Във вече сработена банда с готови парчета и концепции… И то свикнала да пълни звука и БЕЗ ударни – на над 60 % от репетициите, както и на няколко живи изпълнения. Летвата се вдигна до “слушай парчетата и имай визия за тях”. Минаха няколко барабанисти, които са ми много симпатични като хора, но просто не се вписаха в музикалната картина. Предупреждението “преслушай сериозно парчетата” също беше пренебрегвано понякога, което естествено водеше до несработено свирене и губене на всички важни акценти в песните. А пък се търсеше и човек с подобна на нашата ъндърграунд идеология и евентуално желание (и умение) за правене на експериментална музика…   Най-доброто попадение от “прослушванията” беше Максим Стоименов, аз лично просто се влюбих в начина, по който влизаше в парчетата. Той обаче също “нямаше време” и се изпари като приятен спомен. Остана в графа “за студийни записи сигурно ще дойда”, където е и Жоро Марков. Ами на живо? На живо просто НЯМА. Нито барабани, нито кахон, нито каквито и да било перкусии от различен тип (включително и мечтания от мен Junk-percussion) – просто няма. Освен ако някой от нас не успее да си освободи ръцете от китарата и да тресне нещо, или пък да подиша шумно във микрофона, докато не пее. Не че е ЛОШО така, както го правим тримата, но след всичките опити да си намерим и зарибим четвърта креативна глава за музиката си вече наистина ни се ИСКА:)   Дотук четната бройка при нас се доказва като букетче за гробища, т.е. на умирачка:) Освен да си потърсим дуо перкусионисти? Или квартет? Проблемът е на квадрат:) Моето “шесто чувство” ми нашепва, че ще си стоим тримцата, докато не си изградим ИМЕ, което да е присърце на някой бийт-виртуоз:)   Междувременно си запазвам мнението, че човек НЕ ТРЯБВА да си изкарва прехраната от това, което най-много обича. Като например изкуство. Все едно да си изкарваш прехраната от секс… Това, което различава работата от удоволствието е, че първото е задължително, често не ти се прави и е безсмислено и дори обидно без парично възнаграждение, докато второто те изпълва с радост и енергия, след като си приключил със задължителния си ШИТ.   Казвам го след години водене на курсове по скално катерене. За мен винаги е било удоволствие да грабна някой непросветен с магията на изкачването и да го “зарибя” да й се наслаждава. Когато обаче това се превръща в задължение и отговорност, се появява и чувство за безсилие (някои хора просто НЕ ИСКАТ или ги е СТАХ да се катерят като хората), неефективност (“Еба си, за петдесети път му го казвам и той ПАК не го помни!”), належаща отговорност (“Ако някой се утрепе или утрепе друг, аз съм виновен”) и онеправданост (“А аз какво получавам за всичките си усилия? Това, което изкарвам за три часа нормална работа! А става дума за месеци, в които нямам един уикенд за себе си…”). А курсистите междувременно са в правото си да бъдат незаинтересовани, безхаберни или невъзприемчиви, защото СА СИ ПЛАТИЛИ курса. Ей това превръща удоволствието в задължителна платена рутина. Поне на шестата година - със сигурност.   Отплеснах се пак, както се случва обикновено, но с какво ще си доставя човек удоволствие, ако превърне изкуството, което прави, в бачкане? Добре де, сексът си остава на линия, мастурбацията също, но ВСИЧКО ДРУГО ли се купува с пари? Манджа, ганджа, почивка на курорт… Наистина ли НЕ СИ заслужава човек да си плаща за удоволствието да ТВОРИ? Според мен е обратното. Човекът като такъв е ЗАДЪЛЖЕН да бъде финансово независим от други хора, да си осигурява своята прехрана и евентуално на някой друг (неработоспособен/малолетен/безработен роднина) също. А онова толкова задушевно и лично нещо изкуството и респективно музиката се правят за удоволствие и себеразкриване, това е нещо, което идва дълбоко от теб и което усещаш като достатъчно красиво, за да искаш и други хора да го споделят с теб… Случайност или поредица от случайности, в които откриваш смисъл и свой собствен почерк и им даваш тласък да станат нещо повече и да бъдат видени и чути от повече хора. Т.е. изтърканата фраза – “изкуството изисква жертви”:)   С по-горните абзаци разбира се не визирам конкретно нашите бивши и приходящи барабанисти. Ние сме си виновни, че не сме ги “зарибили” достатъчно силно с това, което правим:) Е, не точно “виновни”, ами едни такива неподходящи:) Стечението на обстоятелствата, което да ни събере със зарибен по музиката ни, адекватно свирещ и при това времево СВОБОДЕН човек, все още не се е случило. Нещо като да очакваш нова любов:) Я срещнеш някого, по когото да хлътнеш, я не. И я се харесате взаимно, я не…   Нашата тройка продължава да чака четвърти човек за пълна музикална ъндърграунд-оргия:) За да стане музиката не просто КсеТоФон, ами КсеТоФонИчна;)

 

HARESVA MI NA4INA TI NA IZRAZIAVANE
HARESVA MI I MUZIKATA VI JALKO 4E NEMOGA DA SVIRQ NA UDARNI NE 4E MOGA NA DRUGO... NO UMEIA DA SI PODSVIRKVAM :) I PRATIX LINK NA PRIATEL KOITO ZNAM 4E SVIRI NADIAVAM SE DA SE RE6I NADIAVAM SE DA GO XARESATE
A NAI MNOGO SE NADIAVAM DA IMAM VUZMOGNOST DA VI SLU6AM LIVE S ILI BEZ UDARNI

тел 0899 89 78 61 скаип митака2354

Уточни за какво ще си говорим, душичко;)