„Гра!“, каза главната гарга и рипна от клона. Всичките други гарги я последваха – защото нямаха представа какво да правят, ако трябва да решават сами. А главната, най-голяма и най-стара гарга, махаше с крила неуморно, сякаш преди две години се е научила да лети, а преди година е овладяла напълно това умение. Никоя гарга дори не гракна с въпрос накъде я водят. „Има си опитна гарга сред нас“, казваха си всички от ятото. И махаха крила с наслада, радвайки се на свежия вятър... Но накрая се умориха. Гракнаха към главната гарга - „Кога ще спрем за почивка?“, а тя не отговори. Махаше ритмично с крила и не обръщаше внимание на никого. Затова другите я последваха. Тя явно беше по-силна от тях и знаеше повече от тях. Летяха над безбрежното море, по-малките гарджета умираха от страх да не паднат в него и да не се удавят. По-големите им даваха кураж – виж баба гарга как лети, а тя е на сто години! И цялото ято летеше в стройно V нататък... На хоризонта насред морето изникна остров, с красива изправена като стена скала. „Ето я сушата!“, казаха си всички от ятото и размахаха с нови сили крила да настигнат главната гарга, която водеше ятото. Скалата наближаваше все повече, а мама-гарга не отклоняваше курса. „Какво ли си е наумила?“, питаха се гаргите от ятото наум, но продължаваха да летят. Водачката на ятото изведнъж засили темпото и всички други се опитаха да спазят нейния ритъм. А летеше право към каменната стена. „Какви ги върши?“, помисли си гарджокът, който беше направил яйца на тази гарга преди няколко години. Главната гарга усили темпото още повече, по-малките гарджета едвам смогваха. И все така летеше към каменната стена, защо ли? Ето я, наближава, още малко, още милимунда, още само едно Т... Главната гарга влезе в една дупка на скалата, твърде малка за крилата й, остави перушина на ръба, но не издаде и звук. Ятото едвам се спря и запърха суетно наоколо. „Ама какво стана?“ - „Тя защо влезна там?“ - „Тя знае ли изобщо накъде ни води?!“ - „Как може да застрашава живота на гарджетата!“. Шумът се усилваше все повече и повече. Едно от гарджетата се озърна и не видя някой да го гледа. Шмугна се в дупката и завари вътре главната гарга, с отпуснати крила, отворена човка и изцъклени очи. И тъй като беше малко гардже, попита наивно - „Какво правиш тук?“. „Умирам“, отвърна му главната гарга. „А защо?“, попита гарджето. „Защото ми е време“. Птичето се замисли, колкото можеше, и попита - „А защо тук?“. „Защото така искам“, отвърна гаргата.

Виенето на това куче не се понася. То вие ден и нощ, по всяко време, когато искаш и когато не искаш, дори може би когато то иска и когато не иска. Направо да ти се прище да го отровиш. Направо да ти се прище да го утрепеш. Може би мъчително? Да, така на брат ми ще му се хареса повече. Вързаха го, защото ухапа няколко души. Аз някога да съм ухапал някого? Не, държа се културно и си имам своя си социален живот. А него са го вързали и на 10-метрова тел, да се разхожда! Ей, тъпак, виж ме как си ближа оная работа... Дебил с дебил, там ще си стоиш и там ще си лаеш. Дори и да се отскубнеш, мога да офейкам три пъти по-бързо от теб. А видя ли, как си ближа оная работа? Чакай да ти покажа пак... Добре че е стопанката да ти отпердаши по някой чехъл в муцуната понякога. Иначе кой знае докъде ще стигнеш. Сигурно и хора ще разкъсваш, и ще ги ядеш след това. Гаден канибал... Аз поне поглеждам какво ям, преди да го налапам. Че дори го и помирисвам и оценям. Къде ти е акълът? Тъпак с тъпак... Чакай да се разходя леко, че ми се схванаха крачетата... Какво, пак ли лаеш? Съдба, какво да се прави, разбирам, че ти е тежко... Да, и аз не бих искал да съм вързан. И никога не съм бил. Дали е защото никога никого не съм хапал?.. Ха-ха! Простак невъзпитан, стой си на строг нашийник! Ти знаеш ли какво става отзад в двора? Гробище! От мои братя и сестри. Убити или смъртоносно ранени от неосъзнати същества като теб. И гробовете им са затрупани с тежки камъни, та да не ги разрови и оскверни такава неземна гад, като теб, та да не видя кост от загинала котка в зъбите на гаден помияр!.. Сори, викат ме за ядене...

Цапардоса ме толкова внезапно, че даже не разбрах защо! Чисто рефлекторно обадих „Чакай!“, а после добавих „К`во ти става?!“. Уж ми беше приятел. „Изпитвах нужда да ти вкарам един плесник, за да се почувствам по-добре“, отвърна той. И полази по гръбнака ми, качвайки ми се на главата... „Не, за Бога!!!“, пропищях аз и се отърсих от досадната гадина, която падна на пода, след като ухапа други хора. „Не лази по мен без позволение!“, заявих й , а тя ми отвърна - „Що не си гледаш работата, така ми харесва! И искам да ми се извиниш за това, че ме изтръска от косата си!“. Така ли? Усещане за студ по лицето. Замръзнала усмивка. Ток на обувка, прикован в пода. Крилца, размазани в общото съдържание на хитиновата обвивка. „Май изпаднах в твърде много лични спомени“, казах си аз и продължих нататък.

Пазарът беше пълен с народ. Наляво, надясно, напред, назад – дори диагонално (!) сновеше народ, по-голямата част от който не знаеше защо е там.... „А аз защо съм тук?!“, запитах се аз учудено и не намерих отговор. Подведох се по сричката „па“... Минах покрай един ухилен панаирджия-циганин, а той ме спря с поглед и усмивка. „Най-хубавия магданоз продавам, пресен, вкусен, интересен!“. Не, извинявай, не съм дошла за магданоз“... Дошла съм за поука. Я да видим какво се предлага на този пазар... Домати – колко каза, че е килото, че не разбрах?! Леле, колко евтино било извън супермаркетите.... А морковите на колко ги даваш? Нееее, това не може да е истина! Сезонните зеленчуци са си сила... Я ми сипи две кила домати и едно кило моркови... Държа си чантата близко до тялото и под лакътя, да не ми гепи някой нещо в българския „Кабул“. И хайде сега... на спагетите:) Някъде вкъщи знам, че има спагети, както и сирене и лук. И редица подправки за готвене. Къъм вкъщи – с бодра стъпка и очакване за хапване. Но много странно – колкото повече се качвам нагоре, толкова е по-наводнено! „Не би ли трябвало да е обратното?“, чудя се аз, а краката ми затъват до глезените във вода. „До вкъщи ще се оправи“, казвам си и продължавам... До коленете нормално ли е? А до кръста? А стъпалата ми джвакат в калта и все по-трудно се вадят от нея. „Сигурно е специфика на епохата“, казвам си и бича нататък... Защото вярвам, че движението довежда до нещо. До промяна или може би до по-добро?.. До гърдите. Трудно е, да. Даже е много зор. Но става. И е едно такова хладно, а калта гали приятно хълбоците. Виждам и други хора в същото положение и хвърлям доматите и морковите, които нося. „Ехо, как я карате в тая гняс?“, питам с усмивка. А те ми отговарят намусени „Не ме интересува“. „Бъдете амеби тогава“, казвам, и то се случва. Безгрижни амеби, носещи се по течението, спиращи се някъде, където е благоприятно, или просто спиращи се в наноса от клони и кал и оставащи там... „Какво правите там бе, амеби?“, питам ги с усмивка. И те ми казват „Ами живеем, бачкаме...“. Отговарям „Браво, и аз така“....

* С извинение към Джани Родари за повторението на принципите му... Не, всъщност с голямо ЕВАЛА на Джани Родари:)
 

* Сричковите приказки са игра на асоциации. Асоциации за една дума. Асоциации за всяка сричка от тази конкретна дума. Нещо като да погледнеш монетата не само откъм езито и турато, докато я хвърляш, но и откъм ръба й, да усетиш дали е лека или тежка, дали струва толкова, колкото метала в нея или повече, дали си заслужава да я имаш и кой я е притежавал преди, да се замислиш какъв е нейният диаметър, какви релефи има тя по него и какво я е нащърбило... Това е игра на замисляне:) И аз обожавам да я играя:)