Тя се беше молила от много години. За добро утро, за лека нощ и най-вече – за добруването на любимите й хора. Отначало пожелаваше само „любов, здраве и щастие на...“ дълъг списък от любими същества. Изреждайки „списъка“ всяка вечер, тя изпитваше затруднения, когато някой от списъка умреше. Това спъваше целия вече заучен бял стих – мама, татко, баба... ъъъ, без баба – дядо, кака, Гошо, Пешо, Кирчо... ъъъ, без Кирчо... И тъй нататък. Списъкът обедняваше все повече от умрелите, но пък се обогатяваше с нови живи.
Тя реши, че голословните молитви не са достатъчни. Трябваше да жертва нещо за онези, които обича, освен всичките жертви, които бе направила в живота си. Затова, когато някой от любимите й хора пътуваше или отиваше на рисковани мероприятия, тя освен за „здраве, щастие и любов“ се молеше и за друго. „Ако му липсва топлина – дай от мен. Ако му липсва сила – дай от мен. Ако му липсва здраве – дай от мен.“. Това беше нейната мантра. Тя я прие в душата си и я прегърна като безценно съкровище.
Не проработи. Много от хората, за които се молеше, умряха, други се пристрастиха към тежки наркотици, трети преживяха най-отвратителните сценарии на жълтите таблоиди... Много от смъртите бяха необосновани – Жътварят жънеше без оглед за възраст, здравословно състояние и околна среда. А тя си каза - „Сигурно на стари години ще е още по-зле, ще загубя още повече любими хора“. И продължи да иска същото за любимите си същества – те да са добре, а ако не става, да вземат от нея.
След време усети, че вече няма енергията да се движи. Започна да виси пред компа, заряза тренировки, колело и разходки. Мислеше си, че това си е нейно решение. По-късно обаче започна да усеща нетърпима болка при продължително натоварване в двете колена – въпреки че само едното от тях беше „болно“ и оперирано три пъти. Мина време и болката удари и стъпалата – пареща и непреодолима като самия Космос.
Нещата не спряха дотам. Кожата й започна да се лющи и възпалява, да образува не на място мазоли, които с отстраняването си откриваха живи рани. Мускулите боляха при всеки напън, а движението предизвикваше силно задъхване и спиращи дъха прескачания на сърцето. Белите дробове се пълнеха с течност, която тя постоянно отхрачваше. Тялото й започна да става тежко и неудобно, бъбреците не успяваха да изведат течността от организма и тя се трупаше другаде... Тя усети, как сърцето й започва да прескача удар след удар и си каза „Да, това очаквах“.
Искаше да спре този процес. Но не можеше да се накара да ИСКА да й е по-добре на нея, отколкото на другите. И затова след време започна да й капе косата, а ноктите й се превърнаха в нагънато бавнорастящо желе. Кожата й продължаваше да се лющи до кръв, докато притокът на течности се спираше от излишни тлъстини и нарушения в кръвоснабдяването. Тя наистина искаше да спре този процес!
Един от близките й се разболя. Бъбречна криза. Оправи се феноменално бързо, докато тя се превиваше от болка с дни в леглото и накрая се обърна към лекар... След операцията остана с един бъбрек. Казаха й, че и черният й дроб е на прага на колапса. И тъкмо беше свикнала с това да ходи на хемодиализа, без да се чувства жалка, когато направи инсулт.
Не успяха да я спасят. А и тя самата не искаше. Чудеше се колко ли още мъки би поела през живота си, без да умре. Чувстваше се доволна от това, което виждаше покрай себе си. Всички бяха здрави и силни – това, което тя искаше всъщност. Но я беше яд, че няма да е на линия за следващия проблем – тя беше буферът досега.
„Ако му липсва топлина – дай от мен, ако му липсва сила – дай от мен, ако му липсва здраве – дай от мен“. Най-ефективната молитва... за самоубийство.
