2009 г.
Мен само друмът ли ме оправя бре?:) Като ми е наред всичко – сама си намирам проблеми… Може би просто не е било наред всичко всъщност? Или пък… хммм….Може би съм се отучила да споделям кофти неща с човешки същества? Тази вечер явно ще си търся къде ми е проблемът:) Продължавам да трупам к`ви ли не простотии в себе си. И май само пътят ме оправя:) Не искам да ставам зависима от нищо, от пътя дори:) И въпреки това очаквам с нетърпение октомври, за да СЕ МАХНА за малко и да забравя за всичко, да го изместя с нови, може би по-приятни неща… Знам, че това всъщност не е истинската свобода, ами бягство като всяко друго бягство и че дори не е търсене, защото пак ще се върна така или иначе, заради онова и онези (най-вече), които обичам… Знам и че каквото и да стане – голяма работа, живот, бате, преживява се… Защо тогава си губя моя си личен баланс?!:) Той толкова годинки беше най-стабилното в живота ми от всичкото… Страх ме е:) И ми е смешно да си го призная освен това:) Страх ме е, че продължавам да поемам съзнателно отговорност за ПРАВИЛНИ и КРАСИВИ неща, без да мога да разчитам на собствените си сили… Страх ме е да не допусна УЖАСНИ грешки. Да не си преценя правилно силите и да подлъжа някой друг с тъпата си вяра, да го подлъжа да се набута в големите шамари… Пътят ме оправя, да, но ПО ПЪТЯ не мога да направя наистина големите неща, онези, които ме плашат в момента. Забележи обаче, вече съм спряла да се вайкам за моите романтики и лични драми:) Ааааааа!! Сетих се най-сетне! Може би това ще е последното писмо в бутилка от мен (едва ли * скептично се подсмихна тя:)*). Проблемът май е: ЗНАМ, че всичко може да се направи. 99.9 % дори знам как да се направи. Но за мен е важно да се прави С НЯКОГО:) И не всеки е готов за всичките говна и проблеми, за които съм готова аз:) Даже почти никой:) И това ме плаши – първо – моята нелепа увереност, че нещата ще станат, докато човекът насреща не е готов за тях; и второ – моята вечна и тъпа самота в нещата, които могат да се направят…
***
Света не го спасявам аз, нали? Кажи ми го:) Нека някой ми го каже, защото не виждам някой да прави нещо… А аз не мога да си седя със скръстени ръце и да гледам. Не мога, защото МОГА да го променя. Каква е тая моя объркана съвест??? Съвестта, която ме кара да пренебрегна чувствата си и да се държа с теб като с приятелче с мисълта “на мен не ми трябва много, удоволствие е дори само да си го виждам. Няма да му се меся в живота с моите боклуци”. Каква е тази съвест??! Нещо не й е наред, защото ме мъчи… Дори когато знам, че едва ли мога и че може би ще се унищожа себе си при опита… да ПОПРАВЯ нещата – пак го правя… Какво ми има, защо съм толкова СБЪРКАНА, вместо да си живея като повечето хора?? Защо смятам за ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да направя красивото, което виждам пред очите си?? С всичките му жертви, включени в стандартния пакет… Тия красиви неща са ужасно неудобни!
***
Защо пиша писма в бутилка? Защото за разлика от теб аз МРАЗЯ да си крия чувствата, макар да го мога твърде добре. Държа и имам нуждата да ги споделям с някого. Но понякога тези чувства не интересуват никого освен мен самата, или пък просто не са за пред хора:) Ама хич:) Или пък знам, че ще ми минат утре-вдругиден и ги спестявам на хората… И затова пиша писма. В бутилка са, защото такива са си писмата в бутилка:) Пускаш ги в нищото, пък евентуално някой някога ги намерил и ги прочел:) След смъртта ми например, ха-ха:) Или пък аз самата ще си ги “намеря” след години, когато вече съм ги забравила и вече съм друг човек….А ги адресирам КЪМ теб, защото с теб ми се споделя в момента:) Отвратително близък те чувствам, а и голяма част от глупостите, които пиша в тези писма, те засягат… донякъде. В смисъл – отнасят се за теб, пък дали те интересуват – това не знам и затова не ти ги казвам иначе… Кой знае, може пък някой ден да ти ги връча да си ги прочетеш със все бутилката:) Много малко вероятно всъщност… Както и да е – за споделянето. Напоследък (доста време) не споделям с хората кофти неща. Болка, тъга, страхове, омраза… Първо болката ми беше твърде голяма, за да я разбере някой и за да искам изобщо някой да я усети дори и по допирателната. После дълго време доста хора имаха нужда да ме виждат силна и позитивна. После видях, че споделената омраза само отблъсква хората, без да ги сближава… Не и истински. И винаги е временна. А после – просто СВИКНАХ. Да не се натрапвам на хората с моите проблеми, да им спестявам лошото и да им давам само хубаво. И този цикъл “не ги занимавай с твоите глупости” ме прави някак… по-сама:) Равностоен е на това “на кого пък му пука за теб” и “всъщност си излишна”:) Май от това се бях депресирала за половин година време… Или пък кой знае от какво, и на мен не ми пука за т`ва вече. Но тогава вече изпращях и ИМАХ НУЖДА наистина да споделя с някого поне част от помията и се опитах… И се установи, че наистина на никого не му пука:)) Че с право съм се старала да бъда “приятна” и “позитивна” и “силна” години наред – защото иначе на никого не съм притрябвала:) И това ме “досдуха” окончателно:) Иска ми се на хората, за които ми пука, да им пука за мен:) Иска ми се и да им го върна тъпкано със същите камъни на онези, на които не им е пукало за мен, докато още ми пука за тях:) Понякога:) Знаеш ли, по-противоречиво копеле съм дори от теб, дето с усмивка и очи казваш едно, с дела – две съвсем различни неща, а с думи – кажи-речи нищо:)) Ама ти никога няма да го разбереш това, защото и на теб не ти се слушат тия простотии:) Но честно, правят ми се ИСТИНСКИ неща.
***
И к`во остава – бам – писмо, хоп – в бутилката:) ЗНАМ, че някой ден ще се смея на тези писма:) ИСКА МИ СЕ някой ден да им се смеем заедно, но хич не го вярвам:) Твоите знаци, следи и надписи показват кажи-речи точно обратното:) Сякаш съм избрала най-неподходящия човек, за да си сваля всичките душевни гардове пред него:) Нали?:) Пък не искам да се “затварям” пак, писна ми – не, ами МНОГО ми писна:) Ще си пиша в бутилка:) Бутилката дава поне НЯКАКВА надежда, че получателят НЯКОЙ ДЕН ще прочете… миналото:) Има някакъв шанс за развитие, някакъв елемент на истинско споделяне:) Божееее, колко тъпо звучи т`ва:) Ама аз и никога не съм твърдяла, че съм мно`о умна:) Не и в емоционално отношение… и със сигурност не спрямо себе си и моите интереси:) Всъщност съм един голям ТЪПАК:)) Not a woman, not a human, not a clever one for sure:) Тва звучи като рефрен за песен:) Може да го ползвам някой ден, колкото и да не обичам да пиша на чужди езици:) А, впрочем и песните ми са “писма в бутилка”:) Само че с повече “получатели”:)
***
Мразя недомлъвките, мразя да НЕ ЗНАМ:) Любопитна съм като онази погубена котка от поговорката:) ИСКАМ да знам и т`ва си е, ако ще да узная най-големия шит на света – искам да го знам:) За да ми е ясно какво да правя с него занапред, с този голям ШИТ:) Или пък за да си открия по-рано приятната изненада, вместо шита:) Жени, братче, “не знам к`во искам, но го искам тук и сега”:))) Не точно де… Знам какво искам, не държа и да е веднага… Ама искам и на теб да ти е добре и да не си губим връзката, на каквото и ниво да е тя:) Защото от бъдещето очаквам предимно ШИТОВЕ, животът на това ме е научил, да не очаквам нищо хубаво зад ъгъла:) За сметка на това като знам какъв е точно шитът зад ъгъла, мога да се подготвя за него и да го приема по-стоически:)
