Постинг
02.08.2013 02:43 -
Усмивката като зародиш
Автор: kcekce
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1931 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 21.08.2013 04:43
Прочетен: 1931 Коментари: 1 Гласове:
4
Последна промяна: 21.08.2013 04:43
Аз все така си пазя едно СЕМЕНЦЕ:) Оставям се с разтворени обятия да ме наръгате в сърцето – тази беззащитност не си я позволявате, страх ви е да не остане нищо от вас при неуспех – а аз просто си пазя едно СЕМЕНЦЕ:) Оставяйки се открита, беззащитна и ОБИЧАЩА – дотолкова, доколкото въобще е възможно и ефективно в този живот.
Моето семенце е моята усмивка, която пренесох през Ада:) Моето сърчице, което сглобявах от разпилени парченца – в продължение на години. Сърчице, което се молеше да умре по цял ден с години – и което не послушах. Не му теглих спестяващия мъките куршум, колкото и разбито да беше. Защото от опит знаех колко ще ги заболи другите. Не взимах хапчета. Вместо това го кърпих – болезнено, касапската, без обезболяващи, с повика „можеш повече, копеле, трай!“.
То изтърпя всичките интервенции без упойка. Изтръпна. Към три години го учих да обича. Рехабилитация:) Може би реалната рехабилитация на коляното ми ми помогна да свикна с „болката“ като понятие. Тогава физическата такава изобщо не ме интересуваше. Беше толкова ЛЕКА на фона на тази празнота вътре, че дори нямаше значение. Но рехабилитатори ми обясняваха, че трябва да показвам някак, поне звук да издавам, когато ме боли.
Аз НЕ ЗНАЕХ, че ме боли. Не знаех, че на това му викат „болка“. Онова, което ме разкъсваше отвътре, беше истинската болка. Това отвън беше някаква игра на гъдел.
Опитах се да се адаптирам към възприятията на околните. Демек че ако ти правят нещо на крака, което (нямам представа, сигурно е ужасно?) трябва да те накара да ПИЩИШ – трябва да кажеш нещо. Например „Ох. Ха-ха“. „Ха-ха“ - защото неизбежно ми звучеше смешно да проявявам гласно признаци на физическа болка. И на душевна също. Не ги усещах тези неща. Бяха много под горната ми граница на МЪЧЕНИЕ, от какъвто и да било тип. Имаше едно много по-голямо НЕЩО, дето ме потапяше в големия Ад на празнотата и ОТКЪСВАНЕТО от любимо бившо-физическо същество, откъсването от моето бъдеще, откъсването от мисълта за разумен Господ, откъсването от моето осъзнаване на света като цяло... Физическата болка просто не може да се сравни с това. Физическата болка е СМЕШНА на фона на това. Ха-ха:)
Запазих си усмивката.
Запазих си усмивката.
Запазих си усмивката, Гаджо:)
Запазих си усмивката, Тишка:)
Знаех, че това искате от мен:) Да бъда щастлива. „Животът е за живите“. КЪРПИХ това сърце от последни остатъчни парцали:) МЪЧИХ го да изпитва любов пак:) И знам, че се радвате за мен:) Радвате се, че съм успяла:) Обичам ви, ще се срещнем някъде някога някак – но не сега. Защото животът е за живите.
А за останалите, дето не знаят за какво ги боли и сърби и за чий:
Запазих си усмивката.
Запазих си усмивката, нещастници:)
Запазих си КАЛЕНАТА усмивка, която вие не можете да угасите с НИЩО!
Аз пак ще си остана такава – открита, ранима, обичаща, всеотдайна – неща, които вие не можете да отпуснете от емоционалния си „бюджет“ от страх да не ви стане твърде трудно. А аз ще разпервам все така крилата си, или гръдния си кош, в очакване да кацне някой, който да излее/изпее нещо хубаво там... Не го чувствам като „трудно“ това. Правила съм мнооооого по-трудни неща:)
И си запазих усмивката при това:)
Не заради мен – заради любимите хора.
Тази усмивка е била искрен израз на любов за десетки хора в живота ми, тази усмивка е вкарвала позитивен момент в най-кривите житейски ситуации, тази усмивка е дала ужасно много любов на много хора – и кураж на други, тази усмивка е накарала много хора да се чувстват ЩАСТЛИВИ:)
Ще си запазя усмивката.
Каквото и да ми сторите:)
Вместо драматизъм ще получите усмивки:)
Вместо тактичност пак ще получите усмивки:) И сарказъм:)
И дори когато ми бъркате в раните и човъркате вътре – пак ще се усмихвам:)
Това е силата ми.
Моето семенце е моята усмивка, която пренесох през Ада:) Моето сърчице, което сглобявах от разпилени парченца – в продължение на години. Сърчице, което се молеше да умре по цял ден с години – и което не послушах. Не му теглих спестяващия мъките куршум, колкото и разбито да беше. Защото от опит знаех колко ще ги заболи другите. Не взимах хапчета. Вместо това го кърпих – болезнено, касапската, без обезболяващи, с повика „можеш повече, копеле, трай!“.
То изтърпя всичките интервенции без упойка. Изтръпна. Към три години го учих да обича. Рехабилитация:) Може би реалната рехабилитация на коляното ми ми помогна да свикна с „болката“ като понятие. Тогава физическата такава изобщо не ме интересуваше. Беше толкова ЛЕКА на фона на тази празнота вътре, че дори нямаше значение. Но рехабилитатори ми обясняваха, че трябва да показвам някак, поне звук да издавам, когато ме боли.
Аз НЕ ЗНАЕХ, че ме боли. Не знаех, че на това му викат „болка“. Онова, което ме разкъсваше отвътре, беше истинската болка. Това отвън беше някаква игра на гъдел.
Опитах се да се адаптирам към възприятията на околните. Демек че ако ти правят нещо на крака, което (нямам представа, сигурно е ужасно?) трябва да те накара да ПИЩИШ – трябва да кажеш нещо. Например „Ох. Ха-ха“. „Ха-ха“ - защото неизбежно ми звучеше смешно да проявявам гласно признаци на физическа болка. И на душевна също. Не ги усещах тези неща. Бяха много под горната ми граница на МЪЧЕНИЕ, от какъвто и да било тип. Имаше едно много по-голямо НЕЩО, дето ме потапяше в големия Ад на празнотата и ОТКЪСВАНЕТО от любимо бившо-физическо същество, откъсването от моето бъдеще, откъсването от мисълта за разумен Господ, откъсването от моето осъзнаване на света като цяло... Физическата болка просто не може да се сравни с това. Физическата болка е СМЕШНА на фона на това. Ха-ха:)
Запазих си усмивката.
Запазих си усмивката.
Запазих си усмивката, Гаджо:)
Запазих си усмивката, Тишка:)
Знаех, че това искате от мен:) Да бъда щастлива. „Животът е за живите“. КЪРПИХ това сърце от последни остатъчни парцали:) МЪЧИХ го да изпитва любов пак:) И знам, че се радвате за мен:) Радвате се, че съм успяла:) Обичам ви, ще се срещнем някъде някога някак – но не сега. Защото животът е за живите.
А за останалите, дето не знаят за какво ги боли и сърби и за чий:
Запазих си усмивката.
Запазих си усмивката, нещастници:)
Запазих си КАЛЕНАТА усмивка, която вие не можете да угасите с НИЩО!
Аз пак ще си остана такава – открита, ранима, обичаща, всеотдайна – неща, които вие не можете да отпуснете от емоционалния си „бюджет“ от страх да не ви стане твърде трудно. А аз ще разпервам все така крилата си, или гръдния си кош, в очакване да кацне някой, който да излее/изпее нещо хубаво там... Не го чувствам като „трудно“ това. Правила съм мнооооого по-трудни неща:)
И си запазих усмивката при това:)
Не заради мен – заради любимите хора.
Тази усмивка е била искрен израз на любов за десетки хора в живота ми, тази усмивка е вкарвала позитивен момент в най-кривите житейски ситуации, тази усмивка е дала ужасно много любов на много хора – и кураж на други, тази усмивка е накарала много хора да се чувстват ЩАСТЛИВИ:)
Ще си запазя усмивката.
Каквото и да ми сторите:)
Вместо драматизъм ще получите усмивки:)
Вместо тактичност пак ще получите усмивки:) И сарказъм:)
И дори когато ми бъркате в раните и човъркате вътре – пак ще се усмихвам:)
Това е силата ми.
Много як постинг. Колкото повече го чета, толкова по-голяма става усмивката ми :))) Благодаря и поздрав!
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 1662