Забравена си стоеше. Прашасваща „в килера“, оставена за после, безинтересна и непотърсена. „Толкова ли струвам? Левчето без рестото?“.* Вече не знаеше как да получи елементарно човешко отношение от любимия си човек. Вече беше сигурна, че просто в мозъка му няма невронни връзки, посветени на нея, които би трябвало по естествен път да се създадат в резултат на онези пет години заедно. Беше сигурна, че ще си ближе раните сама и само ще си губи времето в мисловна дейност за този индивид и действията му. Но изведнъж на вратата се почука. Тя каза с надежда „Да?“. Той беше. Поиска ножица. Тя се поразрови наоколо с бинтованата си ръка и отговори с усмивка „Мисля, че е долу в банята“. И той си тръгна. Без нищо да попита.

Грипът може да има страшни последици! Не мога дори да спя спокойно, ако знам, че внучето ми е болно. Да, съвсем нормално е да съм се събудил и да не мога да заспя, без да видя как е детето. Затова ще стана тихичко и ще отида да му хвърля едно око... Ето го спи си спокойно... не, носът му е запушен! Диша през устата, така ще си пресуши лигавицата на гърлото и ще се разболее още повече. Ехо? Събуди се. Само за малко, да ти капна капки в носа... Хайде де, съвсем за мъничко... Какво като си на тринадесет години? Това по-малко болен ли те прави? А как ти е температурата? Дай да ти пипна челото... Май мина? Чакай все пак да я премерим. Ще отнеме само пет минути, не се притеснявай... Добре, всичко е наред. Лека нощ!

Жената нещо пак е крива. Не мога да я схвана какво й има – ПМС ли, поредните й непредсказуеми настроения ли?.. Абе тя май по принцип си е кисела по това време на годината. Като се замисля, през януари все ми се е цупила за нещо. Явно времето й влияе, или магнитните бури. А сигурно и през останалите сезони си е така. Не я разбирам какво повече иска от мен. Нали съм тук? Не съм си тръгнал – до нея съм. Търпя я, до ден днешен. Даже не съм я пребил – само три шамара й ударих!

Носталгията по старите времена взимаше връх над текущата реалност. Тя си представяше дружески беседи около лагерен огън, диви танци на страхотни концерти, горещи прегръдки, представяше си времената, когато не я беше страх да каже това, което мисли... Мечтаеше си за това. Радваше се на уединението си, на свободата да бъде себе си. Правеше си планове. Но така и не можа да се отпусне спокойно в тези мечти. Измисли си причини да слезе на долния етаж - „пикае ми се“, „и без това ще ходя до магазина“ и дори „колко му е?“. И - наранена и обидена - тя му занесе чайче в леглото. Чак след това можа да си поеме въздух с наслада.

-------------

* Л.Н. Толстой: „Много обичам високомерни хора, които се поставят над другите. Направо ме сърбят ръцете да им дам една рубла и да кажа – когато разбереш колко струваш, върни ми ресто...“

И едно музикално поздравче: