...Всъщност цялата тази епопея ме накара да оценя много по-високо семейството си:) Преди си мислех, че е някакво отчуждено, даже завиждах леко на семействата, които си правеха сбирки и скандали, както когато баба ми и дядо ми бяха живи:) Всъщност майка ми е права – детето навърши ли 18, вече не е дете. Има целия физически капацитет на света, всичките си възможни желания – и е време да се откъсне от полата на мама и да погледне очи в очи големия страшен свят:)

Навремето много й се сърдех за това – тогава според мен егоистично нейно мнение – но беше абсолютно права. ТОЧНО ТАКА ставаш човек. ТОЧНО  ТАКА си набиваш в дебелата глава понятия като „отговорност“ в нужния период от развитието ти – защото на 25 е късно вече. Шапка й свалям на мама. МНОГО съм й благодарна. И то не за някакви лигни, ами точно за суровите уроци:) Ако някой изобщо ме е подготвил за сУравия и кУравия живот – това е тя:) Знаела е колко мога да понеса, знаела е, че мога много повече, знаела е, че изпитанията ще ме калят да се преборя със следващите прегради по пътя си:)

Не ме е „носила на рамо“ в  трудните моменти – предлагала ми е подкрепа за краен случай. Остави нещата в моите ръце, за да почувствам не само отговорността, но и гордостта от постигнатото като нещо изцяло мое:) Може да ми е било трудно понякога, може да съм гладувала дори, но съм си натрупала база за самоуважение, ядро на моята самооценка:) И тези калени неща не рухват току-така;) Благодарна съм, наистина, за уроците, които ме направиха човек, а не плужек. Уроците, които ме научиха да разчитам на себе си и да бъда отговорна за действията си, а не да си мисля, че бърникам нещо-си там за някой друг.

БЛАГОДАРЯ!