Прочетен: 674 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 08.07.2013 19:23
Музиката е като сянка, която хвърляш върху света наоколо си. Твоя е и има близка до твоята форма. Горе-долу ясно очертан силует.
В сянката се губят очертанията на предметите, които държиш – китара, акордеон, кофа, или каквото и да е. Остава само общият силует, леко размит, силуетът на човешка фигура с израстъци. Естествено, в сянката и всичките цветове се губят. Губят важност. Миризмите също. И докосванията. И израженията на лицето.
Сянката казва всичко, което мислиш. И не казва нищо. Тя казва всичко най-силно от теб в опростена и концентрирана форма. Всеки я разбира, както си иска. И всеки заслужава тази свобода на разбиране.
Колкото си по-близко до източника на сянката, толкова повече тя хвърля върху теб. И толкова повече разбираш от нея. Но дори и отдалечавайки се, можеш да забележиш очертанията. Ако ги осмислиш.
Колкото са по-силни прожекторите, толкова по-надалеч ще хвърляш ти своята сянка. И колкото е по-равна повърхността, върху която я хвърляш, толкова по... зле:) Защото тогава всъщност никой не я осмисля. Всичко е РАВНО.
Сянката може да е по-издължена или по-скъсена, в зависимост от това къде е източникът на светлина и откъде я гледат. Може да има препятсвия. Дървета, пердета, соц-панелки... Тогава сянката се изкривява.
Но колкото по-отгоре свети прожекторът, толкова по-къса ще е сянката. Ще се изгуби в светлината. Там е моментът, в който светлината започва да говори повече от сянката. И може би сянката спира да говори...
Сянката е забележима от Космоса с голямо приближение. Стига да ползваш съответните интернет-услуги. Да търсиш и да знаеш, когато си намерил.
Сянката е много лична. Стига да е истинска. Тогава в нея можеш да усетиш и цвят, и форма, и мирис, и допир, и вкус. Но всичко това е предадено по ДРУГ начин.
МУЗИКА
Music is like a shadow you throw upon the world surrounding you. This shadow"s yours an has a common shape to yours. Dimly lined silhouette.
In the shadow the shapes of the held objects escape the eye sight – guitar, accordion, bucket or whatever. There"s just the general silhouette left – slightly blurred, a silhouette of a human figure with sprouts. Naturally all the colours are lost in the shadow. They"ve lost their importance. As the odours. Or the touches. Or the expressions of the face.
The shadow tells everything you think about. And it tells nothing. It tells the strongest feelings in you in a simplified and concentrated form. Everyone understands it as they wish. And everyone deserves this freedom of understanding.
As you get closer to the source of the shadow, it throws more of it on you. And you understand it better. But even moving away from it you can still see the shape. If you make sense of it.
As the shine of the spotlight grows stronger, further you throw your shadow. And as the surface you throw it on gets flatter... worse it gets:) Because no one understands this shadow then. Everything is FLAT.
The shadow could be longer or shorter, depending on the location of the source of light and the angle from which people are looking at it. There could be obstacles. Trees, curtains, communistic-times blocks... Then the shadow is crooked.
The higher the spotlight goes, the shorter is the shadow. It"s getting lost in the light. That"s the moment when the light starts speaking louder than the shadow. And maybe the shadow stops talking...
You could see the shadow from the Space, if you zoom it enough. Just using the right Internet services. Just searching, and knowing when you found what you seek for.
This shadow is very personal - if it"s real. Then you could feel in it everything - colour, shape, smell, touch and taste. But all of it is delivered by something ELSE.
MUSIC
