Прочетен: 1208 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 30.03.2009 22:04
3.
Седемдесет и втора резка се оказа решаваща. Някакви звуци ме изтръгнаха от приятния разговор със Смърделин. Не бързах да отварям очи, опитвайки се да “фокусирам” първо слуха си. Главата отново ме цепеше, а ушите ми пищяха както винаги.
- Оставете го тук за известно време. – изрече някакъв глас на английски. – Новата стая ще бъде готова до няколко дни, през това време новият трябва да остане сам.
- Какво да правя, ако започне да контактува с М 305-67? – запита друг глас.
- Оставете ги засега на спокойствие, да видим как ще се отрази това на емисиите. Но ако започнат да си говорят твърде много, пуснете им газ.
- Тъй вярно.
- М 23-65 е един от най-старите образци, не мисля, че ще е склонен да върши глупости. Просто не ги оставяйте да разговарят.
- Тъй вярно. – отговори пак вторият глас. Явно първият беше шефа, а вторият – подчинения. Пищенето в ушите ми се засилваше.
- Мисля, че М 305-67 е будна, сър, емисиите са твърде слаби и равномерни. – обади се трети глас, явно предаден от високоговорител.
- Няма значение, вече излизаме така или иначе. Искам работата по новата стая да бъде започната веднага... – звукът се изгуби постепенно в характерната за килията ми тишина. Боже, откога не бях чувала човешки глас! Ако не броим Смърделин, разбира се.
Бавно отворих очи. Ушите ми пищяха невъобразимо, едва се сдържах да не ги запуша с длани. Погледът ми се фокусира върху една от печално познатите ми бели стени. Лежах с лице към нея, а едната ми ръка се беше схванала. След известно време се усетих, че гледам тъпо в стената, вслушвайки се в ужасното пищене в ушите ми и почесвайки несъзнателно новата резка на левия ми крак с порастналите нокти на десния. Жалка картинка... С мъка надигнах натежалата си глава и седнах. Виеше ми се свят.
Халюцинация ли бяха чутите от мен преди малко гласове? Вече изобщо не бях сигурна, кое е фантазия и кое – реалност. А и реалността май не беше за предпочитане. Изчоплих няколко гурела от очите си и се прозях, надявайки се това да намали пищящия ефект в ушите ми. Не подейства.
Подскочих изведнъж, долавяйки странен шум. Ясно, помислих си, все пак съм халюцинирала. И продължавах да халюцинирам. Защото в тази стая просто нямаше откъде да се чува хъркане.
- Смърделин? – повиках аз и се обърнах, все така седнала на пода. Халюцинациите ми ставаха все по-интересни. В другия край на стаята лежеше един доста дългобрад и дългокос мъж, облечен с нощница като моята. Човекът явно беше в безсъзнание, дишаше неравномерно и понякога похъркваше. Краката му изглеждаха смешно, подавайки се изпод мръсно-бялата нощничка. Мъжът беше кожа и кости, както впрочем и аз. Промъкнах се бавно към него на четири крака.
Изненадващо, но лицето под огромното количество косми изглеждаше доста младо, макар и твърде бледо. Очните ябълки се въртяха бясно под клепачите, преследвайки различни недостъпни за мен видения. Аз обаче се наслаждавах на собственото си видение – първия ми съкилийник.
- Ей. – изграчих аз сипкаво към човека. Очите му за момент спряха да шарят под клепачите, но после пак започнаха.
- Не съм си поръчвала мълчаливи халюцинации. – изнедоволствах аз и раздрусах човека за рамото. След няколко минути друсане мъжът приотвори очите си, показвайки разширени зеници. Погледът му изглеждаше празен. Понечи пак да затвори очи.
- Ей, Страната на чудесата вика Хюстън! – изревах аз в ухото му и пак го раздрусах. Този път срещнах малко по-осмислен поглед. Възнаградих го с доста пълноценен шамар по лявата буза.
- Хайде, спяща красавице. – окуражих го аз. Затананиках му сутрешната песен на някакво японско радио, която някога бях чула в едно аниме. Доста неприятна песничка, впрочем, и винаги я пееха отрицателните герои... Натрапчивите звуци, изтръгнати от прегракналото ми гърло, явно имаха ефект. Човекът изстена и се размърда на пода, опитвайки се да седне. Помогнах му и го подпрях на стената.
Мъжът се беше намръщил, сякаш от силен главобол (най-вероятно наистина го болеше глава) и ме гледаше объркано с чифт светлокафяви и леко кръвясали очи. Зениците все още бяха разширени, но вече не чак толкова.
- Разбираш ли, какво ти казвам? Английски говориш ли? Или български? Или руски? – запитах го на съответните езици.
- Конничи уа, даи джобу дес ка? – пробвах аз и репертоара си от многобройните аниме-филмчета, които бях изгледала. Пищенето в ушите ми сякаш се засилваше със всяка секунда.
Мъжът се смръщи още повече и разтръска глава. Светлокестенявата му коса беше спъстена и му придаваше вид на друсан растаман. Той се потърка по слепоочието и неочаквано каза на перфектен английски:
- Мамка му, не може да пищи чак толкова!.. – Аз подскочих от радост.
- Значи и ти го чуваш? – запитах го трескаво. Мъжът изсумтя подигравателно.
- Разбира се, че чувам зумера. Особено пък с тази мощност...
Той се огледа замаяно наоколо си. Не знам дали в резултат на огледа, или на собствените си умозаключения заяви:
- Това е твоята килия, нали?
- С удоволствие бих ти я отстъпила, ако я искаш. Само да можех да си тръгна.
Той кимна. После попита:
- Откога си тук?
- Някъде към два месеца и половина. А ти? – той се загледа замислено в отсрещната стена.
- Не знам. Години?.. – гласът му беше прегракнал повече и от моя. - Коя дата беше, когато попадна тук?
- Около 20-и септември. – зачаках за още информация, докато той не ме подсети:
- Ще трябва да ми кажеш и годината.
- 2007-а. – отзивчиво поясних аз. Той се замисли.
- Тогава трябва да съм тук от три години и четири-пет месеца. – заяви той спокойно.
Зачудих се, дали да му повярвам, но после обърнах внимание, колко е дълга косата и брадата му. Пръстите на краката му завършваха с дълги нокти, повечето изпочупени. Боже мили... Три години. Замислих се, на какво ли ще приличам аз, ако остана тук още три години. Особено ако продължавам да се бележа с резки...
- Три години?.. – попитах го пак недоверчиво.
- И четири-пет месеца. Но времето е изключително субективна величина.
- Субективна ли? – изпаднах в недоумение, какво точно би трябвало да значи това. Той можеше да е полудял. Или да е подставено лице. Във всеки случай, вече бях сигурна, че не е халюцинация.
- Какво е това по ръцете ти? – прекъсна той мислите ми, сочейки с поглед многобройните резки.
- Това ли? Календар. Изключително субективен. – той събра сили за една крива усмивка, която едва се виждаше през дългите мустаци.
- Кога се активира?
- Моля? – запитах аз, съмнявайки се във всеобхватността на познанията си по английски език. Мъжът ме изгледа по-внимателно. Зениците му вече се бяха свили до нормални размери.
- Знаеш ли си номера?
Помислих известно време над думите му, след което изпробвах ефекта на утаилата се в паметта ми цифра.
- М 305-67.
Тази информация сякаш го впечатли особено силно. Отново ме огледа от глава до пети и поклати глава.
- Супернова...
На мен обаче беше започнало да ми писва и го скастрих:
- Ако спреш да ми говориш с гатанки, ще съм ти много благодарна.
- Извинявай. Възможно е да ти звуча малко странно. Как се казваш?
Обикновено не понасям този въпрос, винаги ми е било странно, за какво хората искат да знаят името на човек, с когото все още не са се запознали. Запознали, в смисъл да си поговорят, да преценят дали си допадат и дали имат общи теми на разговор. Но с този тип все трябваше да започнем отнякъде...
- Мирна.
Да, може да се смеете, но това несвъртащо се на едно място същество, което представлявам, се казва именно Мирна. Може би съм била твърде кротко бебе, когато са ме кръстили. Или просто нашите са се избъзикали с мен.
- Йохан. – подаде той ответната реплика. За момент пред очите ми изплува образът му с малко по-дълга нощница и преблаго изражение а-ла Йоан-Кръстител и ме напуши смях. Сдържах се.
- Ти ли си М 23-65? – за пореден път благослових добрата си краткотрайна памет за числа и други безсмислици.
- Аз съм. Откъде знаеш номера ми?
- Чух да го споменават, когато те внасяха. Също както и моя.
- Я си повтори номера?
- М 305-67.
- Сигурна ли си, че си го запомнила точно?
- Абсолютно. – отрязах аз. Ако изобщо си спомням нещо, просто си го спомням. В подробности. Това пак го вкара в дълбок размисъл.
- Супернова... Знаеш ли, защо си тук? – внезапно попита той. Поколебах се за момент между различните предположения, след което споделих най-вероятното:
- Защото някакви шибани педали ме затвориха тук преди близо три месеца. И защото все още не съм открила начин да изляза.
- Няма такъв начин.
- Май си прав.
Разговорът зависна във въздуха. След като изгризах до прилични размери нокътя на показалеца си, подхвърлих иронично:
- Трябва да те предупредя, че обещаха да ни пуснат газ, ако приказваме твърде много. – той ме изгледа, сякаш недоумяваше, дали говоря сериозно. – Така че ще съм ти благодарна ако обелваш по някоя дума от време на време.
- Как така? – той продължаваше да не разбира.
- Ако говорим повече, ще ни пуснат газ. Хайде да говорим. – подканих го аз. Той обаче ме изгледа, все едно съм се побъркала.
- Искаш да ти пуснат газ? – въпросът прозвуча като “Искаш да те изгорят жива?”.
- Да, имам една партия шах за довършване в Страната на чудесата.
Човекът явно се замисли сериозно дали не съм непоправимо хахо. После предпазливо попита:
- Имаш приятни халюцинации от зеления газ?
- Имам каквито си поискам халюцинации от зелената мъгла. – уточних аз. – Обикновено си поръчвам приятни.
- А защо шепнеш? – попита ме той, понижавайки глас. Приведох се ниско до ухото му и отговорих:
- Не искам да знаят за това, защото ще спрат да ми пускат газ.
- Има логика. – съгласи се той.
- Преди малко спомена нещо за това пищене, което и двамата чуваме.
- Е?
- Какво е това?
- Страничен ефект на зумера.
- Какво е зумер?
- Дълго е за обяснение... – той сякаш се беше замислил над нещо свое си.
- Не съм чувал по-силно пищене през живота си. – добави той след малко. – Но коефициент 132 не е достатъчен...
- За какво говориш? – прекъснах го аз безцеремонно. Не успях да чуя обяснението му, защото от тавана внезапно плъзнаха зелени струи газ. Мъжът отначало се смръщи недоволно, но после сякаш се зарадва на зелената мъгла даже повече от мен. Дръпна ме рязко към себе си и бързо прошепна в ухото ми:
- Можеш ли да си поръчаш неприятни халюцинации? – на устните му играеше странна усмивка.
- Какво? Наприятни ли? – той кимна. – Разбира се, че мога.
- Поръчай си ги тогава. Възможно най-отвратителните! – прошепна той трескаво. – Много те моля! Само после не ми се сърди, ако не подейства.
Свих рамене. Защо пък не? И това е някакъв вид разнообразие. Зелената мъгла около нас се сгъстяваше. Усетих, че се замайвам.
- Ако не се видим пак, Йохан, приятно ми беше да се запознаем.
4.
Наистина си поръчах отвратителни халюцинации... Изобщо не беше трудно да навия Смърделин да си влезе в старата роля. На копеленцето май му харесваше... Наистина се уплаших, когато си помислих, че изпускам нещата от контрол. Исках да спра гадните халюцки, а не можех. Затъвах в тях все по-дълбоко и по-безвъзвратно... Какво, ако никога повече не видех по-добрата страна на Смърделин? И ако прекарах живота си в същата скапана килия, измъчвана от гнусни видения? За малко щях да се разплача за Смърделин, все пак ми беше приятелче и щеше да ми липсва.
Трипът ми се стори вечност. Надмина по гадост всичките ми предишни наркомански преживявания. “Поръчай си възможно най-отвратителните халюцинации”! Е не може да се отрече, че когато правя нещо, го правя добре. Наистина си бяха най-отвратителните.
Свестих се от това, че някой ми биеше шамари. За момент си помислих, че и това е част от гадния трип. После чух смътно познат глас.
- Събуди се, мамка му! Хайде, събуди се!
Незнайната ръка продължаваше да стоварва шамари ту по лявата, ту по дясната ми буза. Това ми напомни за нещо... На някого бих шамари наскоро... Да, онзи мъж, дето се появи в килията ми! Как беше?.. Йохан! Точно така. Гласът май беше неговия.
- Събуди се, дяволите да те вземат! – изрева той доста заплашително и ми шибна още една солидна плесница. Склоних да отворя очи.
Физиономията му ми се видя отчаяна в първия момент, но после доби почти щастливо изражение.
- Чудесно! Остани будна сега! Чуваш ли ме?
Преглътнах мъчтелно сгъстената си слюнка и изграчих:
- Чувам те... Спри да ме млатиш...
В следващия момент се усетих, че съм му отговорила на български, но за него това явно нямаше кой знае какво значение. Брадата му се отдръпна настрани във формата на трапчинки от смях и той ме раздруса трескаво.
- Добре, стегни се сега... Имам нужда от помощта ти.
- Абе не виждаш ли, на какво дередже съм? – измънках аз и понечих да заспя. Получих още един шамар, който направо ми завъртя главата.
- Стегни се! Ако го направиш, може да бъдем свободни!
Тези думи имаха магическо въздействие върху мен, както и отчаяният тон, с който ги извика Йохан. Опитах се да събера частиците от пръснатия си разум, докато той продължи да нарежда:
- Това може да е единственият ни шанс! А ти ще го пропилееш за нищо! Събуди се, да ти го начукам! Трябва ми помощта ти! Стегни се, мамка ти!..
- Какво искаш да направя? – изцедих от гърлото си, вече на английски. – И спри да ме псуваш, че не ми харесва.
- Точно така! – той ме прегърна през рамото. – Дръж се, момиче...
- Какво искаш да направя? – попитах пак аз, вече доста раздразнена.
- Спри времето. – отговори ми той трескаво. – Вече едвам ги удържам, трябва да ми помогнеш. Спри шибаното време!
За момент си помислих, че ми бягат познанията по английски, после стигнах до друг извод.
- Ти да не си откачил?!
- Просто поискай шибаното време да спре! – изкрещя той диво в лицето ми. Аз продължавах да не разбирам, коя точно бурма му е превъртяла.
- Какво?.. Какво време да спира?.. За какво говориш, по дяволите?!
Той се изцъкли срещу мен с възможно най-налудничавото изражение, което бих могла да си представя на лицето му и просъска:
- Не мога да ги удържам повече... Скоро ще додат тук и пак ще сложат зумер! Това ли искаш?! Искаш да прекараш целия си проклет живот тук ли?! Добре тогава, след малко идват!
- Какво точно искаш от мен? – прошепнах аз объркана.
- Поискай... Шибаното... Време... Да... Спре! – изцепи се той в лицето ми, откроявайки всяка дума.
- Добре... – измърморих аз, все така объркана. Времето да спре? Добре, нека спре. Какво толкова? Защо пък да не спре едно време...
- Напъни се малко! Нищо не правиш! – изкрещя той в ухото ми.
Добре, ОК! Аз искам времето да спре. Много го искам, напъвам се колкото мога. Какво време да спира?.. То в тая килия има ли време, освен резките по тялото ми? Какво е времето всъщност?.. Стрелката на часовника?.. Нещо субективно?..
Силен тласък ме отхвърли към отсрещната стена. Осъзнах, че Йохан ме е бутнал и в момента стои задъхан и ме гледа с нескрита неприязън.
- Доволна ли си сега? Край. Изпуснах ги. Вече идват!
Сякаш за да потвърди думите му, “входната” врата на килията ми внезапно се отвори. В рамката на вратата се очертаха няколко тъмни фигури.
- Разкарайте единия от двамата, няма значение кой! – се чу рязка команда. Йохан се отдръпна към най-далечния ъгъл на стаята, а аз се свих в своя си. Три от фигурите прекрачиха прага. Бяха доста здрави мъже, всеки от тях имаше нещо като слушалка, завтъкнато в дясното му ухо. Слушалката се свързваше със странна тънка каишка на врата посредством тънък кабел. И тримата бяха облечени нормално, само дето отгоре върху дрехите носеха бели престилки. Здравеняците направиха още една крачка напред. После Йохан изкрещя, сякаш го колеха и те замръзнаха по местата си. Брадатият ми съкилийник стоеше трепереш в отсрещния ъгъл, със свити юмруци. По челото му се стичаше пот, а на лицето му се беше изписало неимоверно напрежение.
Мъжете стояха без да помръднат няколко секунди. После единият от тях с видимо усилие направи нова крачка напред, а Йохан рухна на пода като парцалена кукла. Другите двама също се размърдаха. От вратата се чу безличен заповеднически глас:
- Просто застреляйте този боклук! Без повече рискове!
Като на забавен кадър видях, как едниият от тримата дебеловрати измъкна изпод бялата си престилка (чичко доктор, а?) пистолет и го насочи към главата на Йохан. Трескаво се замислих, какво мога да направя. “Какво мога да направя? Няма време...”. Втурнах се презглава към дебеловратия и го съборих, претъркулвайки се на кълбо в коленете му. Той обаче почти веднага ме приклещи на пода и с периферното си зрение видях, че другите двама също вадят оръжия. Значи това беше...
И двата пистолета неумолимо се насочиха към съкилийника ми, докато аз безуспешно се опитвах да се преборя с копелето, което ме беше затиснало. Едната му предмишница притискаше гръкляна ми и с усилие си поемах въздух. Започна да ми причернява, чувах сърцето ми да бие бясно в слепоочията ми. Не исках да умра по този начин... Не и с тази свиня отгоре ми. Не и докато гледам смъртта на първия човек, с когото съм разговаряла последните няколко месеца. Това не бива да продължава така! Трябва да ги спра, преди да се е случило непоправимото! Преди да е станало късно!..
Продължавах да си мисля същото, когато осъзнах, че дулата на пистолетите все така сочат към Йохан, без да стрелят. Най-сетне успях да избутам тежкото копеле от себе си и то тупна настрани като безжизнен манекен. Какво по дяволите?..
- Не... Не и мен!.. – чух някой да казва от другия ъгъл на стаята. Йохан седеше сковано на пода и с усилие помръдваше устни. – Без... мен!..
Без него ли? Какво без него? Приближих се до Йохан с преплитащи се крака и сложих ръка на рамото му.
- Какво става? Добре ли си?
Той сякаш живна изведнъж и ме сграбчи за ръката.
- Жестока си! Дръж само така!
- Какво да държа?! – го попитах ядосано, но той не ми отговори. Отиде препъвайки се към тримата замръзнали по местата си здравеняци (двама прави и един паднал) и побутна единия от въоръжените с пръст. И двамата пичове с пистолетите стояха като статуи, в нелепи заплашителни пози с насочени към стената дула. И изглеждаха застинали като... като продавача от магазина до нас онази вечер. Неволно се огледах, дали реалността наоколо не се пръска на пепел, като онази, в която бях прекарала живота си досега. Йохан невъзмутимо побутна пича с бялата престилка още веднъж, въздъхна облекчено и съвсем спокойно взе и трите пистолета от ръцете на нападателите. Гледах го и се чудех, дали не съм откачила напълно.
- Някакво съпротивление усещаш ли? – попита ме той, претърсвайки джобовете на онзи, с когото се боричках допреди малко.
- Съпротивление ли? – огледах се около себе си недоумяващо. – Какво съпротивление?
- Значи не усещаш. – заключи Йохан. После поклати глава. – Не са ти изчислили правилно коефициента. Даже доста са го занижили. Некадърни копелета...
Той приключи с претърсването на падналия здравеняк и се захвана с двамата прави. Видях, че му беше свалил странния фрихенд комплект от слушалка и каишка. Реших да не го питам, за какъв коефициент говори. Едва ли щях да получа някакъв смислен отговор.
- Като приключиш с тия тримата, ще намериш ли време, да ми обясниш по-нормално какво става? Защото честно казано нищо не разбирам. – признах си аз. Йохан сваляше каишката на единия от изправените бабаити.
- Даже още сега ще ти обясня това-онова. – отговори той, вадейки слушалката от ухото на дебеловратия. – Двамата с теб успяхме да спрем времето. Предимно благодарение на теб, признавам.
Йохан се захвана с каишката на последния нападател.
- Проблемът беше, че тези тук също имат контрол над времето. И даваха отпор. Сега обаче са спрени и нищо не могат да направят.
Каишката се озова в ръцете му и той я размаха пред очите ми.
- Нашите възможности са вродени. Природна дарба. Тези тук имат контрол над времето само благодарение на това. Това е предавател, свързан със зумер, прикачен към темпорален медиум...
- Чакай, чакай! – прекъснах го аз. – По-кротко с обясненията. Първо, какво е зумер? Не за пръв път го споменаваш.
- Вече не чуваш пищенето, нали? – отговори ми той с въпрос. Чак тогава обърнах внимание, че за пръв път от месеци досадната микрофония в ушите ми беше изчезнала. О, благословена тишина!..
- Пищенето е страничен ефект на зумера. Тази стая се намираше в обхвата на стационарен зумер, който поема излъчваната от теб енергия и я прехвърля на друг. Следиш ли ми мисълта?
- Да, мисля, че разбирам... – отговорих аз, не съвсем убедена в думите си.
- Добре тогава, ще карам нататък, пък ти ме прекъсни, ако нещо не ти е ясно. – той седна на пода и започна да навива каишката около показалеца си. – Стандартният стационарен зумер може да приема емисии до 160-180 метасекунди. Ако приеманата от него енергия надхвърли тези граници, зумерът се претоварва. Доколкото мога да съдя по номера ти, онези са оценили коефициента ти на шестдесет и седем метасекунди. Моят е шестдесет и пет.
- Общо прави сто тридесет и две. – пресметнах аз.
- Именно. – потвърди Йохан. – Поставиха ни под контрола на един зумер, разчитайки, че сто тридесет и две не е достатъчно, за да го претоварим. Твоят коефициент обаче не е бил изчислен правилно.
- Може пък твоят да не е бил изчислен правилно? – възразих аз. Той поклати глава.
- Участвам в изследванията от над десет години. Направих всичко възможно, за да дам реална оценка на коефициента си. Но ти сигурно си ги заблудила с контрола си над хаюцинациите...
- Стоп! – прекъснах го аз. – Изпуснах нишката.
Той се плесна по челото и въздъхна.
- Да бе, откъде ще знаеш... Емисиите... излъчваната енергия е най-силна, когато изпитваш отрицателни емоции. Точно затова разработиха този гнусен газ, от който триповете винаги са гадни. Ти обаче си успяла да се овладееш. Предположили са, че емисиите след упояване с газ трябва да са най-интензивни и са те записали с коефициент шестдесет и седем. Възможно е в началото да са отчели по-високи показатели, но след занижаването им да са решили, че са били стихиен изблик. – погледна ме въпросително, за да види, дали съм разбрала всичко дотук. Аз пък се напъвах да попия новата информация.
- Има едно такова явление, наречено “късмета на начинаещия”. Често наскоро активираните медиуми имат невероятно високи показатели първите дни. Стихийни изблици на енергия. После показателите им се нормализират и се вписват в определени граници. Нашите хора явно са определили първоначалния ти висок коефициент като “късмет на начинаещия” и са отчели горната ти граница според емисиите при по-нататъшното упояване с газ.
Той пак ме погледна въпросително и аз кимнах, за да потвърдя, че нямам въпроси по повод казаното дотук.
- Поставили са ни под контрола на един зумер и емисиите ни са го претоварили. Така да се каже, “гръмнал” е. Двамата заедно трябва да сме натоварили зумера поне със 160 метасекунди. Това ще рече, че реалният ти коефициент е около деветдесет и пет. Най-вероятно дори повече.
- Това много ли е? – поинтересувах се аз.
- Това е адски много. Ти си феномен. – обзе ме някакво глупаво чувство на гордост от себе си, което прогоних с възмущение. – Най-силният медиум, когото съм срещал, имаше коефициент 210. С негова помощ изчислихме интензитета на емисиите, при който се претоварва зумерът. Всъщност, първия път стана случайно, после вече проведохме допълнителни експерименти.
- Къде е сега този магьосник? – не знам защо, но в главата ми вече се беше оформил някакъв образ на благ старец тип Гандалф от “Властелина на пръстените”.
- Застреляха го, когато решиха, че могат да използват способностите ни и без да ни питат. Беше твърде опасен.
Представих си Гандалф, направен на решето от картечен откос, вкопчен отчаяно в магическия си жезъл.
- Защото не са имали достатъчно мощен зумер ли?
- Защото все още не е създаден толкова мощен зумер. Избиха всички с коефициент над 150. За всеки случай.
Направих си кратка равносметка и попитах:
- Всички? Каза, че съм феномен, защото съм с коефициент 95. Явно е имало и доста по-добри.
- Тези хора... Бяха живели векове. Или поне много десетилетия. – той въздъхна. – Активирането на медиум с коефициент над 50 се случва средно веднъж на десет години. С коефициент над 60 – веднъж на петдесет-шестдесет години. С коефициент над 100...
- Ясно. – прекъснах го аз. Явно не му беше приятно да говори на тази тема. Реших да го разсея, съчетавайки полезното с приятното. – Какво точно е темпорален медиум?
- Това, което си.- отсече той.
- Представи си, че не знам какво съм и ми обясни по-подробно. – отговорих му язвително.
- Нямаме време за това.
Изсмях се в отговор на това изказване.
- Нали уж бяхме спрели времето?
Той се изправи и мълчаливо започна да съблича лежащия на земята бабаит.
- Студено ли ти стана? – изгъбарках го аз.
- Не, но ще ми трябват джобове. Искам да събера всички скапани зумери от тази сграда и да ги унищожа, докато е време.
- Нали уж времето е спряло!
- Само в този поток.
- Пак ми говориш на китайски. – Йохан обуваше панталона на горилата, който му идваше възголемичък, но пък за сметка на това имаше колан. Реших и аз да сменя нелепата си нощница и съборих единия от истуканите, за да му събуя панталона. Тупна на пода с глух удар. Какво пък, вече съм свободен човек и мога да се облека нормално... според обстоятелствата.
- Възможно е, да има други като тях в други времеви потоци. Имаше един подобен на нашия опит преди години... Няколко дежурни с портативен зумер и прясно заловен медиум се върнаха и провалиха цялата работа. Трябваха им само няколко пистолета и зумери на разположение. – в гласа му се прокрадна горчива нотка. Междувременно прибра един пистолет в джоба си. - Ще се погрижа тук да не е останал работещ зумер, ако някой се появи.
- Ако “някой се появи”, той няма да е “спрян” като тези, така ли?
- Не. Ще бъде напълно в състояние да създава проблеми.
Приключих с изхлузването на панталона от горката ми жертва и го обух. Този нямаше колан, а и да имаше, едва ли щеше да пасне на хилавото ми телосложение в момента. Вързах двата ъгъла покрай ципа на възел. Йохан вече се беше екипирал с бяла престилка. Не бих я предпочела пред риза или тениска, но наистина имаше по-големи джобове. Взех и аз една и смених омръзналата ми до болка нощница. Хубаво беше, да правя нещо по свой избор. Свободна... Йохан ме изгледа малко странно, докато се разсъбличах пред очите му, но реших, че мога и по-късно да му обясня, че съм нудист. Имахме по-важна работа.
- Познаваш ли това място? – попитах го, когато той понечи да тръгне към вратата.
- Прекарал съм тук близо петнадесет години... Би трябвало да съм наясно.
Линк към 5 и 6 глава:
