Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.10.2008 11:51 - Времената сигурно са полудели - 11 и 11 глава:)
Автор: kcekce Категория: Изкуство   
Прочетен: 1057 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 30.03.2009 22:09


11.

 

Блаженият ми мързел в крайна сметка беше нарушен от натрапчивите ми идеи, които ме бяха пооставили намира покрай цялата ми заетост напоследък. Сега отново започнаха да глождят болната ми и прекомерно развинтена фантазия. Вселената ми беше дала шанс да променя нещо. Вместо да го използвам, просто бях затрила света си. Време беше да направя нещо по въпроса, колкото и болезнено да се окажеше това за мен и колкото и безумно да се стореше на околните.

Много медиуми си траят относно това, какво точно гадно житейско преживяване ги беше активирало. И аз бях в това число. Никой от хората около мен не знаеше причината за активирането ми, не ме и разпитваха за това. Мен самата ме беше донякъде срам да си призная правичката. Имах достатъчно време да направя подробен и цинично-безпристрастен разбор на чувствата си, което ме доведе до един извод – бях изтрила потока си, защото не се харесвах. Не приемах нищо от нещата, които ми се бяха случили, за достойно оправдание. Но да започнем историята отначало.

Малко повече от половин година преди да се активирам загубих трима от най-любимите си хора. С това бих се оправдала, ако бях изтрила потока си веднага, под влияние на първоначалния шок. При дадените обстоятелства това не е оправдание, просто факт. И тримата бяха алпинисти и мои партньори в катеренето. И тримата бяха мои близки и дългогодишни приятели, като всеки от нас се опитваше да се набута на по-неприятните, по-тежките и по-рисковани за живота неща вместо другите. Споделяхме с тях всичко – начина си на живот, обкръжението си, мечтите си, плановете си за бъдещето. И тримата бяха млади и прекрасни хора, надарени от самата природа да направят нещо повече. Единият от тях беше любовта на живота ми през последните две години от неговия живот. Веднъж ми беше казал, че предпочита той да умре първи от двама ни, тъй като аз съм „по-силна” и ще мога да го преживея. Тогава се почувствах някак обидена от тези думи, после съдбата ме завъртя в именно тази въртележка. Обсъждахме въпроса, защото смятахме да прекараме остатъка от живота си заедно. Първото ни дете беше планирано за идната година. Странно усещане е бъдещето ти да е свършило, докато животът ти продължава да тече. А настоящето да се натрапва, без да можеш да избягаш в миналото.

Загинаха при опит да изкачат в зимни условия една от най-известните скални стени в света. Бяха достатъчно подготвени, всички вярвахме безрезервно, че ще се качат без проблем. Точната причина за падането им така и не беше изяснена. Не беше и важна. Важното беше, че вече не бяха сред нас. Бяха няколкостотин метра под мечтите и очакванията ни, слезли твърде бързо и неочаквано. Допреди това все още си мислех, че естествената реакция на човек е да плаче, когато се случи нещо такова. Оказа се, че мога да плача, само когато ми е по-малко зле. Това беше твърде силно, за да издаваш звук или да рониш сълзи. Само беззвучни писъци с колкото въздух имаш в белите дробове, докато някаква невидима нишка се къса в теб. Оказа се също така, че наистина съм достатъчно силна, за да го преживея. От което се чувствах отвратително. Житейските ми максими градираха от „Какво знаеш ти за болката?” до „Бас ловя, че винаги има и по-силна болка”.

Това, което ме закрепи, беше болката на другите. Не можеш просто да седнеш и да си прережеш вените, както ти се иска, докато знаеш, че на други може да им е още по-зле и че можеш да им помогнеш по някакъв начин. Ровиш за сили и самообладание из най-затънтените си джобове и помагаш според възможностите си. Чакайки да се закрепят нещата, за да си теглиш ножа със спокойна съвест. Междувременно осъзнаваш, че не би причинил тази болка на другите съзнателно. Което те оставя с вързани ръце. Първоначално нямах време да се вглъбя в личната си драма, тъй като автоматично ми се стовариха редица отговорности. Да се обадя на родителите им с възможно най-спокоен тон (без да мога изобщо да си представя „безболезнено” обяснение), да се включа доколкото мога в процеса на репатрирането на телата, да запазя като действаща организация алпийския клуб, който бяхме създали заедно... Много обстоятелства ме принуждаваха да се взема в ръце. Същата вечер, в която разбрахме за смъртта им, вкъщи дойдоха близо тридесет човека. От една страна притеснени за мен, от друга самите те имащи нужда от опора и човек до себе си. Тази вечер палех цигара от цигара и отварях бира след бира, без да прекъсвам процеса на пиене и пушене дори за секунда. Първата ми реплика беше „За мен не се притеснявайте, не съм склонна нито към самоубийство, нито към алкохолизъм”. Малко по-късно се осъзнах в ролята на човека, който успокоява покрусените от скръб хора около себе си. Ако не беше това, сигурно щях да съм приключила нещата за себе си много отдавна. Едновременно съм благодарна и ядосана на приятелите си за това. Но те просто имаха нужда от мен, докато на мен ми се искаше да потърся любимите си същества в отвъдното по най-прекия път. Не можех да изоставя всички просто така, знаейки чувството от това, да си изоставен по този начин. И продължих да ровя за сили из задните джобове.

Всъщност точната дума е мотивация. Цял живот бях смятала самоубийството за лично решение. Но тогава наистина осъзнах много дълбоко, че съм брънка от вселената като всеки друг. Че това, дали те има или те няма, не е само твой проблем. Години наред си бяхме говорили и с тримата загинали, че „животът е за живите”. Тези дискусии сигурно ще се сторят странни на някого, но нашият „спорт” си е опасен. Наистина ни се искаше хората около нас да знаят, какво очакваме от тях, ако изведнъж изчезнем. Знаех много добре, че и тримата искат да сме възможно най-щастливи всичките. Че пожеланието „жив и здрав” за нас не беше просто празна приказка за довиждане. И че единият от тримата би се чувствал наистина ужасно, ако ме видеше толкова съсипана, колкото бях. И би се чувствал непростимо виновен, ако се самоубиех заради него. Започнах да живея преко сили, не само за живите, но и за мъртвите.

Обявих война на спомените. Не по лесния начин – да ги блокирам изцяло, а да се опитвам да ги приемам с удоволствие. Защото тези спомени бяха безкрайно красиви. Не можех да си позволя да ги заровя в пръстта, нито да ги изживявам болезнено. Трябваше да си останат красиви, незаменими, щастливи. Все пак те бяха най-личното от това, което ми остана от загиналите. За тези спомени отделях специални грижи, за разлика от парцелите по гробищата. И с тримата си бяхме говорили, че не искаме да ни търсят по гробищата, а в планините. По-близко до свободата, до щастието, до истината, до Бога. До живота като цяло. Търсех мъртвите и това, което те искаха да постигнат, в планините и в живите хора. Дължах много на живите около себе си и много ми се искаше да им се издължа, преди да си замина.  „Бас ловя, че има и по-силна болка” градира в „Бас ловя, че можеш да направиш и повече”. Разказвах с усмивка на уста различни весели случки, които бяхме преживели с тримата. Държах се като душата на компанията, знаейки, че всеки около мен смята моята болка за по-силна от неговата. Напъвах се да се усмихвам, за да с усмихнат и останалите. Подейства. Когато не издържах, се скривах някъде да рева. Шокът беше отминал и вече можех да плача, само и единствено за най-силната си болка, чувствайки се виновна за това, че се самосъжалявам. Сега вече не успявам да заплача за нищо.

Мога да говоря с часове за това, но не е нужно. Истината е, че от дън душа не искам никой да разбира чувствата ми. Да разбереш това, означава да си го преживял. Не пожелавам това на никого. Колкото по-малко хора ме разбират, толкова по-добре. Иска ми се никой на света да не познаваше това чувство, за съжаление има милиарди хора, които са преживели и по-тежки сътресения. Във вселената няма справедливост, каквато ние я разбираме. Справедливостта я правим ние самите, стига да ни стиска. Всеки по силите си, колкото може да даде. Даваш, колкото струваш. Колкото по-малко даваш, толкова по-ниска е цената ти. Хората около теб могат да кажат, колко струваш. Твоето лично мнение за себе си трябва да се гради върху това. Иначе се обичай колкото си искаш, но трябва да си знаеш цената, тя е нещо различно. Тя е инвестицията, която си вложил в света, за да стане малко по-добър.

Сега сигурно ще ви объркам донякъде, но аз не съм основното действащо лице тук. Последните няколко абзаца бяха изцяло мои, споделени и от главната героиня. Съжалявам, отплеснах се. Но бихме ги написали по абсолютно същия начин и двете, защото сме една и съща личност. До времето, за което говорих преди малко, двете сме един и същ човек. После пътищата ни се разделят. Ние сме две вероятностни случайности на една личност. Точно затова ще продължа да говоря в първо лице и занапред. Просто защото е трудно да говориш за себе си като за „нея”. Но това ще е първият и последен път, в който ще ви кажа нещо лично от мен. Във всички последвали случаи смятайте за „първо лице” Мирна 1, от чието име говорихме досега. Всъщност, май просто исках да ви кажа „Здравейте”... Време е да започна тази глава отначало.

 

11.

 

Блаженият ми мързел в крайна сметка беше нарушен от натрапчивите ми идеи, които ме бяха пооставили намира покрай цялата ми заетост напоследък. Сега отново започнаха да глождят болната ми и прекомерно развинтена фантазия. Вселената ми беше дала шанс да променя нещо. Вместо да го използвам, просто бях затрила света си. Време беше да направя нещо по въпроса, колкото и болезнено да се окажеше това за мен и колкото и безумно да се стореше на околните.

Продължих да се правя на цвете в саксия, докато междувременно се заех да обикалям разклоненията на основния си поток. Все още не знаех, какво точно искам да постигна с това. Да видя своята любов с голямо „Л” да се развива, след момента в който беше прекъснала за мен? Да, това е някаква утеха, но не носи толкова удовлетворение, колкото завист. Да видя себе си, как продължавам да живея, без да унищожа потока си? Комбинация от намиране на сродна душа и събуждане на гузна съвест и чувство за срам. Да видя реалността, в която наистина съм си теглила ножа, напук на съвестта си? Нямаше да видя нищо, което да не съм очаквала. Точно затова и нямаше такъв поток. Явно няма вероятна реалност, в която да съм самоубийца. Всъщност, вероятностите, в които „аз” съществувах не бяха чак толкова много.

Направих си много екскурзии. Открих един щастлив поток, в който основната ми лична драма не се беше случила. Най-вече се зарадвах да видя щастливите лица на родителите на загиналите в моя поток. Наистина ми беше безкрайно приятно да ги видя непринудено доволни от живота, с непокътнато запазена вяра в бъдещето и доброто. Тамошното ми „аз” и любимият ми човек още бяха заедно и очакваха дете. Ядосвах им се и на двамата, че продължават да се карат за глупости. Нямаха си никаква представа, колко всъщност държат един на друг.

Намерих и потоци, в които се бяхме разделили заради една от постоянните ни инатчийски кавги за „кой е по-прав” и „кой ще се налага сега, аз или ти?”. И двамата с нови половинки, но не и наполовина толкова щастливи и пълноценни, колкото когато бяхме заедно. В нито един от потоците не бяхме спрели да бъдем приятели и да поддържаме постоянна връзка. Това определено ме зарадва, отговаряше на очакванията ми. Имаше и потоци, в които и двамата бяхме отпрашили по най-прекия път към отвъдното. Т.е. видях два пъти повече съсипани от мъка хора, отколкото в моя роден поток. Махнах се възможно най-бързо оттам.

Имаше и потоци, в които двамата всъщност не бяхме „себе си”, каквито ни познавах. В моя поток ни свърза катеренето, запознахме се покрай планината и хората, които я обичаха. Във въпросните потоци или единият от двамата, или и двамата се бяхме заровили в сивото ежедневие на града. Понякога в различни градове, дори в различни държави. Друг път в един и същ град, без изобщо да се срещнем. Малко ме хвана яд за това, но не сметнах за нужно да създавам поток, в който да се сблъскаме двамата като личности, вече имаше достатъчно такива. Търсех точно определена, вече оформена личност, върху която да поработя. Затова и не се връщах твърде назад в основния си поток. Там щях да намеря съвсем други хора, съответстващи само генетично на онези, които търсех. Както ми беше казал Йохан, не бях изгорила много. Бях изгорила притока, в който тримата решиха да тръгнат към мечтания си връх на определена дата. Явно беше достатъчно уникален, защото същото отвратително стечение на обстоятелствата се повтаряше само още веднъж в Мрежата. Аве, Господи, каляваш нервите само на единици.

Намерих и поток, в който само аз бях загиналата. С моя вечен тъп късмет – беше ме блъснала кола. Въпреки прибързаното си изказване за моята „силност”, любимият ми човек също беще намерил сили да го преживее. Бореше се за каузите си със зъби и нокти, за хората около себе си пък се бореше със сетни сили и до последна капка кръв. Което не му пречеше да изпада в ужасни депресии, когато оставаше сам. Слънчо, твърде много си приличаме... Нямаше нужда да ме категоризираш като „по-силната”, за да си го спомням после горчиво години наред. Карай, човек казва през живота си ужасно много глупости и твърде малко смислени неща. 

Мислих дълго върху отношенията ни, каквито ги познавах. Върху това, колко безценни мигове бяхме пропуснали за простотии, без всъщност да знаем, кои са най-важните неща. Не можех да променя миналото. Можех само да изтрия каквото не ми харесва, но отхвърлих това като възможност. Оставаше да създам нов приток на реалността. Вече знаех, че този приток ще остане в Мрежата завинаги, стига някой да не го изгори. Само един мъничък приток, лично мой. На това му викам аз „да оставиш следа в историята”. Исках да се направя на господ само веднъж. Само за едно разклонение от потока, което да е мое. И не просто да е „мое”, но и да не може да се случи без мое участие. Нещо, което да е невъзможно и не-вероятно иначе.

Преди това обаче (и преди всичко) исках да видя човека, който ми беше липсвал толкова дълго време. Човека, когото познавах до последния милиметър. На вид, на мирис, на вкус, на поведение и на начин на мислене. С всичките си сетива, включително и седмото. Човека, чиято липса се опитах да запълня с какво ли не, но празното място си остана, независимо от всичко. Човека, със спомените за когото се борех, докато се опитвах да живея в моя свят без него. Насилвайки се да трупам нови спомени за „вкъщи”, за „ежедневие”, за „палатка”, за „приятели” и за какво ли не, за да не ме боли. Защото от липсата от старите спомени болеше твърде много. Тези спомени вече се бяха превърнали в някакъв вид инстинкт, първа сигнална по Павлов. Сега се сещам, как циврих една вечер пред инстантния бойлер в кухнята с една мисъл в главата: „Слънчо, нали каза, че ще го оправим?”. Отваряйки шкафето в банята, за да си взема четката за зъби, виждах и друга четка. Която така и не се накарах да изхвърля. Всеки божи ден. Дори и най-малките неща в моя дом-крепост ми влизаха някъде през задния отвор. Нищо не се приемаше без болка, твърде много неща вече бяха споделени. Бях прекарала много вечери, увита в спалния му чувал, който миришеше на него, плачейки и приказвайки си наум с паспортната му снимка. Но вещите не заместват хората. Не ги заместват дори и на 0.000000001 процента. Странното е, че ровиш из всичките тези вещи, търсейки човека, който вече го няма до теб. И не го намираш.

Аз търсех точно определен човек из Мрежата, същия, какъвто го помнех, но осъзнал вече стойността на живота. Затова скочих в потока, в който мен вече ме нямаше. Не знам, какво точно исках да направя там. Ако не друго, може би исках поне да му натрия сол на главата за това, че съм била „по-силна” и съм щяла „да го преживея”. Или пък исках просто да го видя в моята роля. Или да бъда до него, когато той има нужда от мен, а мен ме няма... Заравях дълбоко под купчината мисли идеята, че отивам там заради чисто егоистичното си желание да го видя и без никакво смислено оправдание. Заравях я, а тя пак ми се подхилкваше тихичко изпод камарата самоизмами. Образно казано, начуках я по главата с лопатата да млъква и се стоварих в търсената реалност непоклатимо решена, че трябва да съм там.

Дотук звучи много смело, но всъщност скочих в потока, докато той беше заспал. Стоях си там и го гледах, как спи, слушайки в захлас познатото ми до болка похъркване. Всъщност, гледах го дълго преди това, но тогава само „надничах” в потока. Сега бях там телом и духом и продължавах да се колебая, дали да направя каквото и да е. Можех да го гледам така с часове, вече оценявах по достоинство факта, че изобщо го виждам жив. Спеше на познатото ми до болка легло в неговия апартамент. Матрак, сложен директно на пода. И двамата не държахме на високите мебели. Тялото ми още помнеше този матрак, помнеше до милиметър колко точно поддава когато си легнеш и колко точно пружинира по време на секс. Спомнях си и безбройните вечери, в които лежах с глава на гърдите му и му казвах, че си умирам да слушам биенето на сърцето му. Дали съм предчувствала нещо тогава? Никой не знае. Гледах го и се опиянявах от тази гледка, докато междувременно ръцете ме сърбяха да го докосна, а езикът ме сърбеше да му кажа нещо. Най-много ми се искаше просто да се гушна до него и да заспя, там, където ми е мястото. До него. Обстоятелствата обаче не позволяваха това да се случи „просто” така. А вътре в мен болезнено се опъваше същата онази невидима нишка, която мислех, че се е скъсала отдавна.

Бях седнала на канапето пред компютъра, на подлакътника, за да мога да виждам леглото, което иначе ми се падаше в гръб. Седях си и оставях спомените да ме връхлитат, едновременно опустошаващи и освежаващи, тъй като дълго време бяха стояли затворени, зад изградената от мен стена. Борех се с всички желания, които можете да си представите, ако гледате любимия ви човек как спи. Много се стараех да бъда възможно най-тиха и незабележима. Наистина не исках да го будя и да му вкарвам трудни за обяснение неща в главата. Но „не исках” е тъпо оправдание. На кого по дяволите му пука, какво съм искала? В главата ми се блъскаха една в друга разни некатегоризирани мисли от сорта на „Какво правиш тук изобщо, тъпа краво?!” и „Разкарай се, кучко, аз да не съм от дърво?!”. Но като изключим това, че си говорех сама наум, не правех нищо.

Толкова по-странен при това положение е фактът, че той се събуди. Стечение на обстоятелствата? Прекъсване в монотонното похъркване, тежка въздишка, протягане... Толкова се стреснах, че не сварих да офейкам в Мрежата преди фазата „отваряне на очите”... Погледите ни се срещнаха във вечния полумрак, царящ в градовете с улично осветление. Бях станала от облегалката на канапето, в порив да избягам, замръзнала в леко приведена поза. Милисекунда преди това прехвърлях из ума си хиляди начини да се измъкна от положението, без да оставям следи. После просто потънах в тези очи. Жадно, безразсъдно, уплашено и неизбежно. Като самата любов. Но на мен хич не ми отива да говоря за романтика.

Да спра да говоря за него като за „той”. Нека го наречем условно... Наум. Просто защото твърде дълго време го нямаше до мен, освен наум. И ето го сега наяве. С все още сънен поглед, извърнал лице към мен в неудобна поза. Невярващ на очите си. В най-подходящия момент да се изпаря в Мрежата. В най-последния възможен момент, за да остана в паметта му като мимолетно видение след пробуждането. Момент, в който аз стоях замръзнала на мястото си, без да мога да мисля като хората, камо ли да направя нещо. Вътрешният ми часовник се разми в нещо неопределено, нямам представа дали сме се гледали така една секунда или пет минути. После той прокара пръсти през късо подстриганата си коса, после през лицето си и пак се взря в мен.

- Мирна? – прошепна Наум объркано.

Мълчах няколко безкрайни секунди. После се предадох пред това, което видях в очите му. Жаждата да повярва в чудеса.

- Да, аз съм. Тук съм. – казах аз, без да помръдвам от мястото си. Той разтърка очи с двете си ръце и пак ме погледна.

- Как?.. – изцеди той накрая, след като дълго търсеше нужните думи, за да изрази едновременно учудването си, объркването си и необяснимата си радост. И съмнението, че това е само видение и че не може да остане завинаги. Всичко това се четеше на лицето му, аз поне го разбирах и без речник. Отидох до него и коленичих до матрака, объркана до мозъка на костите си. От една страна имах желанието да бъда с Наум и да му се раздам изцяло. От друга страна имах разума си. Който ми казваше, и с право, че нямам работа тук. Че колкото и да ми се иска, не мога да остана до него достатъчно дълго.  Че съм допуснала ужасна грешка с това, че съм тук и Наум ме вижда. Че съм объркала нещата непростимо и безвъзвратно. Всички останали чувства обаче се справяха с надвикването на гласа на разума доста успешно. Едвам го чувах някъде в подсъзнанието си.

- Сигурно пак сънувам... – въздъхна Наум разочаровано и понечи да седне в леглото. Още преди да се изправи вече бях нагласила нещата в главата си по най-удобния за мен и безболезнен за него начин.

- Да, сънуваш. – казах му аз и го хванах за ръката. – Но наистина съм тук. Макар и насън.

Спомнях си единствената надежда, която ме караше да заспя в най-тежките дни. Надеждата, че ще го видя поне насън, защото друга възможност нямаше. Нека бъде насън. Стига да е истинско, нека е насън. Нека се засити тази опустошаваща жажда най-сетне. Ако ще и да е само веднъж. И пак разумът ми се обади от подсъзнанието, налагайки своите правила.

- Повече няма да идвам. Само този път. – казах аз, чувствайки се сякаш някой друг дърпа конците на мен, марионетката. – Но искам да знаеш, че съм добре. Сега и винаги. И че искам да бъдеш щастлив. Не ме интересува, по какъв начин ще стане. Забрави ме съвсем, ако трябва. Просто бъди щастлив...

- Щастлив съм. – прекъсна ме той и ме дръпна за ръката към себе си. – Защото ти си пак до мен най-сетне.

Самоконтролът ми отиде по дяволите или още по-далече. Потънах в кафевите очи, в топлата прегръдка, в усещането за сливане, в целия този калейдоскоп от наслада, която не бях вярвала, че ще доживея. Нека бъде насън... Нека бъде безразсъдно... Нека бъде прекрасно... Прекрасното просто трябва да бъде. Нека бъде тогава...


Линк към 12 и 13 глава:

http://kcekce.blog.bg/viewpost.php?id=246542




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kcekce
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1152862
Постинги: 395
Коментари: 1058
Гласове: 1662