Прочетен: 819 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 08.11.2012 04:58
Оглушителният звън на звънеца я изстреля от съня й като топ. Тя рязко се изправи в леглото и замижа срещу светлината и клатещия се над нея макет на станция “Мир”. “С датировка от 1999 година”, добави си тя наум.
Звънът пак разпра тишината и Рут побърза да стане, за да отвори вратата преди този звук да се потрети.
- О, не, пак ли ти! – каза тя отегчено, докато стягаше връзките на овехтелия си халат.
- Не платих ли всички данъци последния път?!
Мъжът на вратата поправи с пръст контактната си леща.
- Закъснявате с плащането на ДНФ.
- ДНФ ли?! – тя ядосано отметна кичур прошарена коса от челото си. - Че какво й е неугледното на фасадата ми? А?! Дадох половината си оборот за този месец, за да я изчистя!
Данъчният се почеса.
- Мисля, че се нуждае от пребоядисване.
- Изчетканата антика не е антика.
- Това ми го казахте и последния път. Бих могъл да направя компромис, ако поне подредите саксии по прозорците, малко цветя биха освежили гледката.
Рут изсумтя презрително.
- Никой не може да дойде в дома ми и да ме накара да си окича первазите с мушкато. Плащам.
- Седмична или месечна такса?
- Месечна.
- Ако платите само седмична, може след някой-друг ден да размислите и да приемете варианта с цветята?
- За нищо на света.
- Помислете си все пак.
- Слушай, скъпи, ти би ли посетил нощен ретро-клуб, приличащ на цветна леха?! Отивам да взема парите.
Данъчният въздъхна и извади пачка формуляри.
- Както желаете.
Тя се върна с няколко омачкани банкноти и му ги тикна в ръцете.
- На! Дано ти приседнат…
Мъжът обидено прибра парите и с натрениран жест плесна на вече оцапаната с остатъци от хартия порта лепенка, която гласеше “ДНФ – платен”. После залепи на празното място под надписа малко листче, съдържащо датата и краткото и лаконично “1 мес.”.
- Довиждане и приятен ден.
- Прав ти път! – отвърна му Рут.
Тя захлопна вратата след себе си и промърмори:
- Ама че напаст!
Постоя малко, опитвайки се да пропъди съня. После отиде до кухненския бокс, наля си чаша много нездравословно кафе (от онова със съдържание на кофеин, което вече почти не се произвеждаше) и запали много нездравословна цигара (от ония, на чиито кутии беше обозначено, че причиняват рак и сърдечни заболявания, а отстрани – че съдържат 1.3 никотин. Такива цигари вече можеха да се намерят само в по-изостаналите страни на третия свят). Кафето беше студено и естествено гадно. Цигарите също не бяха първо качество, но с кафето се връзваха страхотно. Рут предпочиташе сутрин да употребява и двете преди да си е измила зъбите, за да има после възможността да пропъди отровния дъх от устата си.
Тя пиеше кафето толкова време, колкото пушеше цигарата. Месеше глътките пушек с глътки течност и ритуалът приключваше за около пет минути. Рут шумно стовари чашата в мивката и отиде да преброи остатъка от спестяванията си.
Тънката пачка банкноти предизвика у нея унила въздишка. Тя промърмори:
- Осемстотин и петдесет…
След седмица трябваше да плати данък МПС – 150 долара, дължеше три месечни вноски за ток – общо 360 долара, сметката за видеофона също щеше да излезе солена, макар Рут все още да не знаеше колко точно, а освен това и барът и ресторантът се нуждаеха от зареждане с напитки и продукти, което заедно с доставката щеше да излезе… Тя въздъхна. Нямаше смисъл да брои, парите просто не стигаха и толкова.
Рут решително хвърли пачката обратно в чекмеджето и го захлопна с гръм и трясък. Щом като тъй и тъй не мога да сторя нищо, което да не ме оплеска още повече – мислеше си тя – ще си прекарам деня, както аз си знам. Тя рязко се пресегна за чаша към рафта, счупи друга, срита стъклата под масата, извади от хладилника бутилка текила и се огледа за цигарите си. Те лежаха кротко до мивката, тя ги пусна в джоба на халата си. После потъна пак в хладилника, не намери лимон, но се задоволи да вземе солницата. Натоварена със съкровищата си, тя отвори вратата на бокса с ритник и се упъти към стаята си.
От първата врата вдясно се разнесе мрънкане и се показа разрошена физиономия.
- К`в оста`а?
Рут се спря и подхвърли бодро:
- Хайде на текилено парти!
Жената се намръщи, та чак се озъби.
- Луда ли си? Осема часа е! Вчера последните клиенти си тръгнаха в четири!
Рут изсумтя.
- Да бе, а ти не спря да пиеш, докато не си тръгна и последният. Ясна си ми.
Тя отвори капачката и отпи. За малко сви устни.
- Абе, да знаеш някъде да ни е останал лимон?
Жената се почеса по главата и се прозя.
- Да не се е случило нещо? К`во ти става, че се наливаш от ранни зари? Виж се на какво приличаш! – тя укорително изтръска малко цигарена пепел от ръкава й. Рут отблъсна ръката й.
- И ти не си цвете. Ако няма да пиеш, лягай да спиш. Сънят ще ти избие махмурлука.
- Да бе! Какъв ти сън, ти вдигна и мъртвите на крака с тоя шум!
- Това да не би да значи, че все пак ти се пие?
Жената замислено погледна бутилката.
- Е, може да обърна една-две…
- Пияница.
- Кой го казва.
И двете се ухилиха.
- К`во е станало все пак, да не те е сполетяла някоя нещастна любов?
Рут я сръга с лакът.
- Ти си моята нещастна любов. Сполетя ме оня бич божи данъчният.
Те тръгнаха към стаята на Рут.
- Колко те одруса?
Рут й протегна бутилката.
- Не питай. Пий.
Заповедта беше изпълнена. Двете влязоха в стаята в мълчание и седнаха върху леглото.
- И сега? – попита жената.
Рут откъсна бутилката от устата си и самокритично измърмори:
- Абе, аз за к`во я нося тази чаша… - тя наля текила догоре и й я подаде. – На. Бъди цивилизована.
Жената пое чашата и я надигна.
- Наздраве!
Те се чукнаха. Рут добави:
- За доброто старо време и за прекрасното ни бъдеще като фалирали пияници!
- Толкова ли е зле?
Рут измънка, докато преглъщаше:
- Ъ-хъ-ъм.
Жената също отпи.
- А ако вземем някой заем?
- На този свят, Стела, вече не остана нито един луд, който все още да не ни е дал заем. А нормалните ги отпиши.
- Ей, ама ние верно сме били до ушите в говна!
- А ти какво очакваше? Наздраве.
- Наздраве!
Дзън!
- Абе, все си мислех, че ще издрапаме някак.
- Никога не те е бивало да мислиш.
- Старата дупка не може да изчезне ей така.
- Няма да изчезне ей така. Ще остане в историята. Наздраве!
- Наздраве!
Дзън!
- Все трябва да има някакъв начин.
- Да, ако те продам като бяла робиня.
- Никой няма да ме вземе.
- Че какво ти липсва? Ще лепна една обява – “Продавам мадама, червена коса, стройна, цицореста, склонна към извращения…”.
- Дърта съм вече за тая работа. Наздраве!
- Наздраве!
Дзън!
- Затворим ли веднъж заведението, ще започнем да си изплащаме дълговете. Все ще ти се наложи да си намериш някаква работа.
- На мен си ми харесва да съм барманка.
- Тогава ще се хванеш като барманка. Но ДРУГАДЕ.
- А ти?
- Аз не отбирам. Каквото ми падне, стига пари да дават. А и за разлика от теб съм образована. – тя изсумтя. – Ако затворя “Дупката”, може наистина да си насадя мушкато, поне оная невестулка да ми се махне от главата… Наздраве!
Стела въздъхна.
- Наздраве.
Дзън!
- Ако трябваше да ми напишеш препоръка, какво би написала? – попита Стела.
- “Нимфоманка, която много пие”.
- Благодаря! – тя изпръхтя. – А като си помисля, че бяхме женени…
- Не се тревожи, все ще се намери още някой луд да се хване с теб. Наздраве!
- Плисни ми още два пръста. – помоли скромно Стела. Рут пак напълни чашата догоре.
- Наздраве!
Дзън!
Стела подсмръкна.
- “Дупката” ще ми липсва.
Рут сви рамене.
- Че тя никъде няма да ти избяга.
- Но няма да ги има хората, шумотевицата нощем… Ще бъде като мъртва… Ами ако направим фонд “Спасете Дупката”? Наздраве.
- Наздраве. – Дзън! – Чуй се само. Дори звучи тъпо.
- Като измислиш нещо по-умно, тогава ме одумвай.
Рут погледна шишето гнусливо и примлясна.
- Още малко остана. Защо не ходиш да видиш в служебната кухня дали не е останало някое кисело мезенце? И донеси още някоя бутилчица.
- Ако ти се яде, ходи сама. На мен и така ми е добре.
- Какво сега, цупиш ли се?
- Не, започва да ме хваща.
- Че ти не си изтрезнявала. Наздраве.
- Наздрав… - тя изхълца. Допи на екс чашата и стана неуверено. – Отивам за вода.
- Вземи по-добре тоник. И джин. И някакво мезе.
- Дадено, шефке. – Стела се изхлузи през касата на вратата и затрополи надолу по стълбището. Рут поклати глава и допи съдържанието на бутилката, докато я чакаше.
Стела се върна с джин, тоник и буркан кисели краставички. Беше спряла да хълца. Рут намери още една чаша, напълни и двете с дижн-тоник и каза:
- Хайде сега да се очистим! За мезетата!
- И за безалкохолните!
Дзън!
Стела седна олюлявайки се с чашата в ръка и помоли:
- Отвори краставичките.
Рут отвори буркана и варварски изчопли отвътре една краставичка с пръсти.
- Ще ти оставя маринатата да си я изпиеш после, че май си имала тежка нощ.
Стела погледна буркана със съмнение и бръкна вътре за краставичка.
- Вече нищо не е в състояние да ми помогне. Наздраве!
- Наздраве!
Дзън!
Рут изхълца. Стела проточи:
- Опа-а-а. Допий на екс.
- Каква е… хлъц!.. логиката?
- Нали искаше да се очистиш? Наздраве.
- Наздраве…
Дзън!
Чашите опустяха и двете жени се взряха в тях в очакване другата да забърка нов коктейл. Видеофонът иззвъня. Рут изръмжа:
- Мразя я тая сутрин!
Тя се довлече до копчето на монитора и го щракна.
- Моля?
Стела нямаше сили да се вслушва в другия глас.
- Да, аз съм… Днес не приемам поръчки… Мен к`во ме грее, че е важно, т.е. как ще ме заинтригувате?.. Аха… Аха… Я виж ти… И?.. Чак оттогава?.. Е, задръжте си го… Затрупана съм до шия във финансови проблеми и не мога да се занимавам с глупости… Заплащане? Колко?.. Моля?!.. Че разбира се, аз да не съм лукова глава, тоест, съгласна съм с условията… Утре, днес, вчера, когато искате!.. О, не, изобщо не ме затруднява!.. Жив и здрав да е, и той и родата му до девето коляно!.. Извинете, пошегувах се. Значи утре?.. Добре… Дочуване.
Рут щракна пак копчето на видеофона и се обърна към Стела.
- Току-що спасихме “Дупката”!
Стела я изгледа и наля джин с тоник в двете чаши.
- Винаги си била късметлийка.
Рут вдигна радостно поглед и размаха ръце.
- Има… хлъц!... Бог!
- Наздраве.
- Наздраве!
Дзън!
Колата спря пред портата на “Дупката” и Рут измърмори на седналия до нея мъж:
- Стани да отвориш.
Когато той излезе, тя изпусна облак цигарен дим.
- Ама че ръб…
Портата разтвори крила със скърцане и Рут вкара колата в двора. Мъжът стърчеше неуверено отстрани.
- Ей, Кимион! Направо влизай – в бара или в къщата, което по те влече! – провикна се Рут.
- Казвам се Калоян, идиотка такава! – изръмжа той на път към бара.
Когато Рут влезе в “Дупката”, мъжът стоеше зад бара и пиеше водка.
- Ха, ти си ми бил сродна душа! – възкликна тя. – Впрочем, кой ти е казал че можеш да ми пиеш от пиенето?
Калоян вдигна очи от чашата с явно нежелание.
- Не ти би платиха достатъчно за това?
- Думата “достатъчно” е неуместна, когато става дума за плащане. – тя седна от другата страна на бара. – Налей ми и на мен една. С малко вермут. И лед. Да те видим как се оправяш зад бара.
Задрънкаха бутилки и скоро Рут си получи чашата.
- Похвално. Явно можеш да бъдеш и полезен.
- Защо ме повериха на теб? – запита озадачено Калоян.
- Защото съм от малкото хора, които владеят език от твоето време. Днес всички плещят на унилингва.
- Какво представлява унилингвата?
- Основите й се зараждат в чатовете в интернет при общуването на хора, използващи различни езици. Постепенно се образува универсална лексика с ограничен брой думи. По естествен път. После се доразвива, намира се тъпанар, който да дооформи системата и лексиката на този език – и ето ти унилингва. Заразата плъзва от интернет във вид на жаргон. После става универсална за целия свят.
- А цялата световна литература?
- Преведена е. И най-вече – не се чете.
- Голямо чудо е еволюцията, а? – той си наля нова чаша.
- Стига си смукал като смок. Вярно, че ме изкара от една финансова криза, но не държа да ме вкараш в нова…
- Ама ти си била много стисната! Остави ме да полея, все пак съм вторично жив.
- Впрочем, казаха ли ти, че имаш право само на един живот? По-добре си пази черния дроб.
- Никога не съм си пазил черния дроб и все така ще я карам. Човек като се пази, накрая умира здрав. Аз взех че се тръшнах внезапно от рак.
- Не си се тръшнал. Жив и здрав си.
- Тръшнах се и още как. Впрочем дори и да имах право на… трети живот, нямаше да се възползвам. Ако искаш да знаеш, цялата тая работа освен че е депресираща, безсмислена и тъпа, е и доста болезнена.
Рут се подсмихна ехидно.
- Да-да, и аз лесно отказвам нещата, които никой не ми предлага.
- О, защо тогава не ходиш и теб да те консервират, да видиш как е тръпката?
- Защото експериментът е обявен за неуспешен още преди сто години… и повече. Вече не се ползват същите методи. И не приемат доброволци. За сметка на това взимат луди пари за тая работа. Знаеш ли кое е най-интересното? Високият процент смъртност сред вторично живите. И знаеш ли защо – защото това са все баровци, които си плащат да се пръкнат наново, а бедните им наследници остават с пръст в уста… Чат ли си?
- И ги – пуфф?
- Точно така.
- Еба си. Аз съм бил късметлия.
Той започна наново да си пълни чашата.
- Стига си се наливал! Ама че навици!
- Ужасни като твоите. Какво очакваш, цъфнал съм тук като триглав крокодил насред стадо жирафи, гони ме тъпа носталгия, а и прекарах близо два месеца в оня скапан санаториум…
- Реанимация В. – поправи го Рут.
- Все тая, реанимация В, в която няма капка алкохол. По мое време в моята родина човек имаше възможност да се натряска навсякъде, включително и на работното си място.
- И там ли къркаше толкова?
Калоян остави чашата и се усмихна пресилено.
- Разбрах намека, благодаря. Не. Просто се чувствам кофти в момента. Достатъчно тъпо ми беше да се изнеса от страната си година преди да умра. Таман щях да свикна и взех че пукнах от рак. А сега се озовавам тук.
- Ти всъщност откъде беше?
- България.
- България, България… - замисли се Рут. – Май си я спомням покрай Втората световна… Не е свършила нищо исторически важно, нали?
- Ами-и, не… Не бих казал… Освен в древността.
- За мен ТИ си древност.
- Ама тя какво, не съществува ли вече?
- А ти как мислиш? Явно е изчезнала толкова отдавна, че дори не я помня. А защо си се изнесъл оттам?
- Условията бяха малко-о… отвратителни. Прекрасни цени, ужасни заплати… Такива работи.
- И си заминал година преди случката?
- Аха. – кимна той.
- Извадил си късмет точно тогава и точно там да набират доброволци за експеримента.
- Може и късмет да е. – сви рамене той.
- Предполагам българският ти е пресен в главата?
- Езика ли?
- Именно.
- Че как иначе.
- Бил си университетски преподавател по английска филология, предполагам няма да имаш проблем да ме научиш на ДРУГ език?
- Български ли?
- Ъхъ.
- За к`во ти е?
- Как за к`во, че това е много древен и много мъртъв език! Ще стана музейна рядкост!
Той изсумтя.
- Голям кеф!..
- Виж к`во, никога не ме е бивало да се старая повече от другите, да научавам повече от другите или да знам повече от тях… Затова разумно се захванах да науча неща, които никой друг не иска и да знае. И ето че ме потърсиха, както сам виждаш.
Калоян се ухили.
- За пръв път ли ти беше?
- Има ли значение? – тя се озъби заплашително.
- Кротко, не се пали толкова.
- И ти не си по-перспективен с английската си филология.
- Но пък нося на пиене?
Рут стана и си запали цигара.
- Така, дотук с приказките. Днес ще почиваш и ще учиш от Стела основни изрази на унилингва и най-вече – имената на питиетата. Стаята ти е на втория етаж в дъното, тя ще ти я покаже. От утре вечер започваш да бачкаш в бара… Не ме гледай така, нали това ми е работата, да те адаптирам към света… Нямаш собствен ключ от къщата, така че гледай да не се затръшнеш отвън. Аз отивам с микробуса да заредя пиячка. Някакви въпроси?
- Ъ-ъ, само един…
- И той е?.. – изюрка го Рут.
- Ще ме черпиш ли една цигара?
Рут си показа главата в стаята на Стела, където се провеждаха “часовете” по унилингва.
- Пст, ей, ти! Ела да ми помогнеш да разтоваря.
Калоян с нежелание се надигна.
- Нали уж щях да почивам днес?
- М-м, човек има нужда да изразходва натрупалата се в него физическа енергия, за да се почувства истински отпочинал…
- Обикновено когато почивам правя това чрез спортуване или секс. А на това тук… - той вдигна с мъка един кашон. - …аз му викам “работа”…
- Какво научи? – Рут превключи на друга тема.
- Че правите твърде много различни коктейли в бара. Е, и числата.
- Изглеждаш на градус? – тя вдигна вежди.
- Стела не се оправя много добре с английския, та някои шедьоври на местната промишленост се наложи да опитам, за да разбера за какво ми говори. Коняка например…
Рут кимна примирено.
- Чудесно… А касата с бира я занеси отзад!..
Калоян се напъна да продължи шествието си покрай бара, приведен под тежестта и облян в пот, докато не стигна вратата на служебната стаичка. Понечи да тръшне товара си на пода, но Рут поде настоятелно:
- Фризера, фризера! Остави ги до него.
- Абе на мен трябва да ми плащат затова, а не обратното! – изпуфтя той.
- Ами! Без мен си загубен.
- О, свобода, свобода!.. – пропя той, но последният тон излезе фалшив поради напъна да вдигне поредния кашон.
- Ще те върна в реанимация В и ще видиш една свобода.
Той се захили злорадо.
- Ще видя предимно как затваряш кръчмата поради фалит.
- Нищо подобно.
- Да бе. Стела ми каза.
- Как пък не. Тая кокошка знае три думи на английски, които й казах като си взимах държавния изпит.
- Обясни ми го със знаци… - той се закикоти. – Трябваше да я видиш. Много е изобретателна. А защо си я учила на английски?
- Не съм. Изпитваше ме на думите преди изпита, още когато бях на двадесет и кусур.
- Брей, че вие се познавате от векове. – ехидно отбеляза Калоян.
- Толкова си остроумен, че ще те светна с някоя бутилка…
- Ще светнеш подобна антикварна ценност?
- Само ми дай повод. И моето търпение не е безкрайно. К`во ме гледаш? Вън, вън! Хващай следващия кашон!
Той неволно се разтича изпълнително, преди да се усети. Рут потри доволно жилавите си ръце.
- Знаеш ли какво ти мисля? “Дупката” е ретро-клуб. А по-ретро от теб – здраве му кажи. Ще те вкарам в шоу-програмата.
- Не знаех, че имате и шоу-програма.
- Нямаме. Но със зомби като теб в бара не може да се нарече иначе.
- А ако откажа?
Рут изпръхтя.
- Че къде ще ходиш? Естествено че ще се съгласиш. Ти си мой роб, мили мой, докато не понаучиш малко език и добри обноски. От мен. – тя се подсмихна.
Калоян тръшна сърдито кашона на земята.
- Значи аз ще те уча на български, ще ти разнасям кашоните и ще кибича в ролята на стриптизьорка в бара ти – и на теб ти плащат за това?!
Тя не можа да се сдържи да не се ухили до ушите.
- Това е най-хубавото! Е, ако пиеше по-малко и не ми пушеше цигарите, щеше да е по-добре.
Калоян ядосано срита кашона и се почеса.
- Това си е жива експлоатация… Обявявам седяща стачка! – той се друсна на кашона.
- Ставай ми веднага от бирата и си размърдай задника.
- Не става. – отсече той. – Отстоявам си правата. Искам цигари… и бира… от двете по много. Можеш да започнеш обещаващо, като ми подариш този кашон.
Рут се изсмя зловещо.
- Просто забрави
- Еби си майката тогава, повече пръста си няма да мръдна. А този кашон – той го посочи. – остава под задника ми.
- Ако не станеш до десет секунди обувката ми ще бъде В задника ти!
- Не съм се върнал от оня свят, за дати бъда роб! Ако държиш да работя за теб, очаквам възнаграждение.
- Та ти дори не знаеш коя е оборотната валута тук!
Калоян се ухили.
- Долари. Бирата е 60 цента.
Рут застина мълчаливо с кисело изражение на лицето.
- Хубаво. Сигурно наистина ще е по-справедливо да ти плащам. Кажи си цената.
- Пиене на корем в бара и 5 % от оборота.
Тя изсумтя.
- Ти чуваш ли се? Повече от 3 % няма да ти дам, дори да се научиш да играеш ориенталски танци.
- 4 % и ще ти играя кючек на маса. – той й намигна.
- Откажи се. 3 %.
Калоян въздъхна.
- ОК, 3 %. Но пиенето си остава!
- Няма да пипаш скъпите алкохоли! Само да ми лъхнеш на отлежал коняк и ще те върна в реанимацията!
- То се е видяло, че няма да ме върнеш, ама от мен да мине. Няма да ти пипам коняка.
Рут въздъхна.
- Дадено. Да смятам ли, че се доверяваш на честната ми дума, или държиш да ти подпиша и договор?
