Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.01.2009 15:36 - Извадки от стария тефтер 5 - хвъркати писма
Автор: kcekce Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1460 Коментари: 3 Гласове:
0

Последна промяна: 02.06.2009 00:03


Един голям РЕВ, който написах до любимото през 2006, когато ме беше блъснала кола и бях с леко мозъчно сътресение и покъсани връзки на едното коляно, без пукнат лев и в поредния гладен период... Такива ми ти работи:)

Омръзна ми да съм сама, омръзна ми да бъда силна. Не скам да съм силна, защо вечно ми се налага да бъда?.. Защо няма един човек на този свят, който да ми подложи рамо, когато съм слаба, по дяволите?! Винаги – не, не става, няма никого, блъскай сама, колкото можеш, блъскай, докато още дишаш. Счупих си ноктите в това блъскане, вечно блъскане без изход или край. Толкова ли е трудно? Толкова ужасно трудно ли е, да намериш време, да намериш сили или възможност, за да бъдеш до мен? Не искам много – просто това бъдене до мен, за да знам, че не съм сама и че на някого изобщо му пука. Но винаги изплуват разни много по-важни неща от това. Трябва да съм много незначителен боклук, за да оставам толкова назад в графика всеки път. А не искам МНОГО!.. Не искам дори често. Само когато вече ще се счупя под тежестта на всичко, искам малко подкрепа. Не много, малко. Незначително малко като мен... Толкова непосилно трудно ли е?

Уморих се от красиви думи. От много прекрасни, всеотдайни, обичливи и категорични думи. Слушам ги и им вярвам. После се нареждам на опашката след безбройните ти ангажименти, нужди, желания и борчове. Думи, думи, думи... Обещания... Предадени десетки пъти. Отменени срещи и идвания вкъщи. Пропуснати мигове на нежност. Секс, оставен за утре. Очаквания, които всеки ден зачерквам с маркера от графика. Докато ти ме зачеркваш от своя. Защо? Защото и утре пак ще съм тук ли? Ами ако не съм? Ако се случи нещо с мен – тогава какво? И междувременно на опашката, която се реди за мен, висят предреждани семейство, дом, домашни животинки, недоспани сънища, несъстояли се срещи с приятели, неплатени сметки и застраховки, празни джобове, преглътнати болки... Изобщо не искам да съм силна. Просто липсата на друг изход ми го налага. Не можеш да си представиш, колко силна съм, до момента, в който се прибера вкъщи и започна да рева. Защото всичко това трябва да се излее все някъде. И понякога ми се струва, че просто го изливам обратно в себе си, където то се вкисва и набъбва десеторно... Не можеш да изливаш само в себе си. За това ти трябва някой до теб, не става, ако си сам... Не става, когато ако ти стане зле, човекът до теб ти казва „я се стегни”. Толкова съм стегната вече, че ще се пръсна. Оправдания... Обяснения... Трябва да свърша еди-какво-си. Трябва да се завъртя вкъщи. Трябва да се видя с Пенчо, Генчо и Атанас.

Знаеш ли, гладна съм. От два дни пак съм само на ориз. Болят ме краката, боли ме главата, а в джоба имам два лева. Лекарите ме изхвърлят от кабинетите си, защото четири месеца нямам платени осигуровки. А баща ми и той няма пукнат лев. И се моля това да му попречи да се напие. Поне тази вечер. Моля се, да не ми се завърти пак главата, защото трябва да предам поръчания превод до петък, а още не съм го почнала. Котаракът ми е болен, окото му прилича на кървава пихтия, но бяга от мен, защото ме вижда веднъж на високосна и не мога да го хвана. Къщата ми продължава да се разпада и не мога нищо да направя. Нищо. Само да викам „Помощ!”, но няма кой да ме чуе. Нищо. Нищо...

Не съм виждала майка си отдавна, но сега не искам да й се показвам на какво дередже съм. Защото ме е страх, че тя дори няма да забележи. А ще витае в своя друг свят. Знаеш ли, и мен ме боли. Не съм от желязо. Въпреки усмивките. Човек може да се усмихва и със стиснати зъби. Понякога се чудя, защо никой не ме съжалява. Не че ми е притрябвало това, но е странно, защо аджеба никой не ме съжалява? Дори хората, които имат представа, за какво става дума при мен. Те ми се възхищават, колко съм силна. Еба му майката... Не искам да ме съжаляват, просто да ми влизат в положението. Да се сетят, че ми идва в повече. Да се опитат да не трупат още отгоре. Всъщност, нямам повод да се оплача, имам най-златните приятели на света. Най-истинските. Хора, които се гордея, че познавам. Затова пръскам усмивки към тях. Не кисели физиономии и сълзи, а усмивки. Колкото мога да дам. Това не значи, че съм желязна. Значи само, че мога да се усмихвам. Не искам да занимавам никого с това, че мога и да плача. Дори теб – просто се случва. Рев, рев... Мразя се, когато се прекърша. Защото нещата, кото налагат да съм силна, си остават, дори след като се прекърша. А от това боли още повече. От загубените битки. От продадените мечти. Стига.

следващи извадки - как се къса 2-годишна връзка:)




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. chris - добре казано.
31.01.2009 16:24
имаш ли нужда от нещо?
цитирай
2. kcekce - :)))
31.01.2009 16:41
В момента не, мерси:) Всъщност си оправям кочината за сбирка за рожден ден и ми е много добре:)
Но както е писал един много сладкодумен образ - Господ е зает със секс със себе си на свещи. И ако някой има нужда - мога ли да ви помогна с нещо? (цитатът не е точен)
цитирай
3. chris - happy birthday then...
01.02.2009 09:44
you're now 1 year closer 2 your death, ha-ha...
:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kcekce
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1153242
Постинги: 395
Коментари: 1058
Гласове: 1662