Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.11.2010 10:30 - Времената сигурно са полудели - 44 и 45 глава
Автор: kcekce Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1980 Коментари: 5 Гласове:
0



44.

 

            Отбих се само за няколко секунди в новообразуваното от мен и Карл поточе, за да го изтрия. Внимателно, без да засягам основното стъбло. Само участъка, в който мен и Ленц ни няма. Поточето беше образно казано повече широко, отколкото дълго, един много непълноценен запъртък. Триенето му наподобяваше прецизно до последния пиксел търкане с гумичката на “Фотошоп”. Въпреки това останах доволна от резултата. Остана само основният приток, в който се стоварих без колебания, за да видя как вървят нещата. До развръзката там (т.е. до замразяването) оставаха броени часове – часовете, през които с Йохан си приказвахме в моята килия и халюцинирахме зелено-мъгляви видения, преди да дойдат надзирателите.

            Ето го Карл, в кръв и плът, седнал в кабинета си, въпреки че вече бях присъствала на цели две негови заличавания от лицето на реалността. Явно не се изненада от появата ми, но ме гледаше някак очаквателно. “Ключова дума, значи?”, помислих си. Карл си беше предал единственото възможно непроследимо послание от себе си в бъдещето към себе си тук. Послание, което се съдържаше само и единствено в неговия мозък. Хитро, признавам. Само дето това послание целеше да му докаже, че отпътувалият към бъдещето Ленц не е бил излъган. А той беше…

            - Липса. – съобщих аз многозначително и му подадох зумер-приемника, който носех. Карл сякаш се поотпусна и кимна одобрително.

            - Точно това очаквах да чуя. Любопитен съм обаче за подмладяващия ефект. Има ли го?

            За момент ми се прииска да го излъжа, да му кажа нещо хубаво, което да послужи като обезщетение за двете му убийства и едното предстоящо такова. Но хич не ми се искаше да го изкушавам за необмислени действия в дадените обстоятелства.

            - Кажи-речи незначителен е. По моя визуална преценка – около пет-шест години подмладяване за четиринадесет години напред в бъдещето.

            Той явно остана разочарован, но сви рамене, без да спори с фактите. Сто на сто обаче си пресметна колко тичане напред към бъдещето ще му трябва, за да стане пак на тридесет например. Сигурно беше започнал и да си прави предположения кога точно ще прати свои “бъдещи” хора тук, които да замъкнат настоящия него към по-далечно бъдеще. Затова реших да го бъзна невинно:

            - Пет-шест години пак е нещо. Беше ли потентен на онази възраст? – той ме изгледа безизразно.

            - Да оставим настрана този въпрос. Имаме си по-важна работа.

            - Работата ни е да не правим нищо. – заявих аз радостно и седнах на бюрото му със скръстени ръце. Карл седеше на стола си от другата страна на бюрото. – Само наблюдаваме. Може ли да си получа слушалчицата?

            Той ми я подаде, а аз я закичих в ухото си, без да си слагам “каишката” на врата. С облекчение отбелязах, че зумерът е деактивиран, иначе щях да загубя връзка с Мрежата при такава близост на предавателя до тялото ми. Но нямах намерение да си го закопчавам. Кой знае какво можеха да направят със закопчалката му от централата, щом вече веднъж я отключиха оттам.

            - Няма да го закопчавам, нещо против? – запитах аз. Ленц поклати глава – нищо против.

            Колебаех се между три различни подхода към ситуацията. Първо – да се махна още сега, за да не се блъскаме медиумно с първата Мирна в този поток, когато тя се освободи от зумера… Твърде рисковано решение май. Второ – да остана тук, до Карл, за да контролирам и наблюдавам него и процеса, да се убедя, че нещата наистина се повтарят. И да се изпаря чак в последния момент. “Добре, ще изчакам поне да пратят надзиратели в килията да ни разделят с Йохан, това ще го чуя в слушалката със сигурност”, реших аз. И трето – да поискам от Карл да ми пусне видеонаблюдение на 53-а килия. Но тогава и той щеше да го вижда… Кое да наблюдавам – килията или Карл? Дори и с надничане нямаше как да наблюдавам и двете едновременно. “Не забравяй за останалите от Центъра”, напомни ми Смърделин. Точно така, килията сто на сто се наблюдава от някого, докато аз съм единственият “наш” човек в кръв и плът тук, до Ленц. “Тук съм и няма да мръдна, докато не стане всичко като хората”, обещах си. Карл пак стискаше пистолет в ръката си, мен обаче това слабо ме вълнуваше при положение, че разполагах отново с Мрежата. Трябваше да ме рани много неочаквано, много точно и много смъртоносно, за да ме спре. По този повод реших да спазвам дистанция от ръчичките му и се преместих на дивана. “Тоя има дивани и канапета навсякъде, дори и в кабинета си!”, коментира Смърделин. Междувременно слушалката ми обади “М 305-67 е в съзнание. Интензитет – в нормата… М 23-65 – в безсъзнание…”. За момент се възмутих от това какви невероятни тъпаци са “наблюдателите” ми в килията. “Интензитет в нормата” ли?! Ако след събуждане от “зелена мъгла” медиумът показва по-високи показатели, отколкото упоен, значи му е много готино от енфернина! Ония изобщо не се бяха усетили… И слава Богу. Изтегнах се на дивана. Карл ме следеше с поглед и дуло.

            - Кажи нещо де, скучно ми е. – оплаках се аз.

            - Скучно ти е в един от най-отговорните моменти в историята на Времето? – запита той скептично.

            - Скучно ми е, докато го чакам този момент. – уточних аз и се отдадох на задачата да му отвличам вниманието от събитията. – Знаеш ли, ако след около двеста години реално време ти като медиум решиш да пратиш някого тук и да подмладиш самия себе си, евентуално ще имаш свое второ издание като млад медиум. Това определено ще е доста интересен експеримент. Любопитно ми е обаче дали Мрежата ще отхвърли един от двамата медиуми, въпреки че не са еднакви. А и ще трябва доста да почакаме, за да видим.

            - Тоест, това не ме вълнува в момента. – отряза Карл. “М 305-67 прави опити да свести М 23-65…”, докладва слушалката.

            - Чудесно. – констатирах аз. Не липсата на интерес от страна на Ленц, а доклада от килията, който чувахме и двамата. – Скоро ще започнем да си говорим с М 23-65, а после ще ни пуснат енфернин, за да преустановим контакта.

            Карл си замълча със все същото безизразно-напрегнато изражение. Явно си беше вложил концентрацията в това да ме държи на мушка, да следи Мрежата и да получава с повишено внимание рапорти от слушалката си. Аз също си замълчах за известно време. Протакане… колко точно трябва да се протака? Погледнах часовника. Дванадесет без пет. Трябваше да протакам до 12:50 някъде. Планирах да се изпаря малко след първите рапорти относно събуждането ни с Йохан след следващото упояване. То беше кратичко, бяха ни пуснали лека доза, просто за “назидание”. За да не си водим излишни разговори помежду си. Стандартните “зелени мъгли” ги пускаха в обилна доза и дори подновяваха обгазяването, докато все още спяхме. Тази “зелена мъгла”, която чаках, беше различна, най-вече защото надзирателите се притесняваха да не се претовари зумерът при твърде високи емисии. “Ама зумерът все пак се претовари!”, изкиска се Смърделин злорадо. “М 305-67 и М 23-65 разговарят”, прозвуча в слушалката. Спогледахме се с Карл.

            - Скоро ще ги упоят, не се притеснявай. – утеших го. – Никаква смислена информация не успяхме да обменим – аз бях пълен новак, а и още ме държеше енфернинът леко. Просто се радвах на неочакваната и дългоочаквана компания.

            Той защо не следи килията на видео?!”, запитах се аз притеснено. “Нали сама му каза да действа, сякаш няма нищо извънредно? Това прави!”, отряза с досада Смърделин. Да, Карл спазва условията… А на мен явно просто ми се изчерпва търпението. Наложих си повишен самоконтрол. Часът беше 12:03.

            - Ти все още не ми вярваш. – констатирах аз, размазана спокойно на дивана. – Аз обаче вече вярвам, че всичко ще бъде наред. И ти включително.

            - Защо не ме попиташ кога ще освободя втория ви медиум? – запита Ленц с доза предизвикателство в гласа. “Тоя пък, да не ни мисли за аматьори?!”, възмути се Смърделин. “Чуднооо, поне вече и ти си говориш за себе си в множествено число!”.

            - Сигурна съм, че си уредил нещата. Както ги уреди и с малката си “парола”. Сигурна съм също, че няма да го освободиш, преди да си видял с очите си всичко, което ти предсказах. Така че нека го оставим настрана. Той си е твой заложник за всеки случай. Аз пък съм сигурна, че “всеки случай” няма да има. Ще го освободиш по свое желание след известно време.

            - Може би. Ще видим. – отговори той с безизразен тон. В слушалката се чу “М 23-65 споделя ненужна информация с М 305-67. При по-задълбочен контакт планираме пускане на лека доза енфернин”.

            Хвърлих “сондиращ” поглед върху очите на Карл. Не, не се кани нищо да прави. Никакви нареждания, никакви промени или лично наблюдение. Бяха пускали по двама медиуми в една килия и преди. С проблемите покрай това се оправяха подизпълнителите. Карл нямаше да си мръдне пръста дори, най-малкото от страх да не се окаже в разрез с плана ни. А за да ни провали плана изцяло, беше достатъчно да каже “Пуснете приспивателно”. “Толкова е просто, но той не го знае!”, израдва се Смърделин. Служителите на Ленц си имаха навика (и инструкциите) да “изцеждат” най-големия възможен интензитет от “обектите”. И затова щяха да ни пуснат зелена мъгла, макар и за малко. Просто защото не ни бяха изчислили потенциала правилно, ха-ха!

            На Карл видимо не му се говореше. Зяпаше в точка някъде покрай мен (нали все пак ме държеше на мушка?) и мълчеше, все едно ме няма. “Сигурно е гадно да се чувстваш като копие на миналото в резервен приток, което повтаря действията на оригинала си”, заключи лайнарът. “Нека му е гадно”, отвърнах аз без злоба.

            - Не е възможно да нямаш никакви негативни чувства към мен в бъдещето. – проговори Карл най-сетне след десетина минути. – Както и всички останали. Най-малкото Тим.

            - Тим реши да не се включва в екипа. Както беше взел същото решение и при възникването на първата подобна организация. Идва на гости понякога. Но за доброто на всички и в името на собствената си сигурност се закле да не ти посяга по никакъв начин, докато останалите не решим да те махнем.

            Карл нищо не отговори. Сигурно обмисляше правдоподобността на думите ми. Затова продължих:

            - Всеки един от медиумите направи компромис със себе си и емоциите си, за да направим Мрежата свободна. Свободна от зумери, свободна от борби за власт, свободна за всеки, който я вижда. И никой от медиумите не би нарушил тази хармония, дори ако е дълбоко афектиран от твоите действия преди. Дори и Тим. А и ти вече беше един от нас. Ти също стана “плячка” за ползващите зумери. Затова изтрихме зумерите от историята занапред. На фона на постоянния страх на медиумите от залавяне тази свобода е прекрасна. Всеки го осъзнава.

            - Но аз си оставам единственият, който има пряк контакт с медиуми и може да направи зумери. Представлявам заплаха.

            - Не и когато си един от медиумите. Не и когато разполагаш с мен за активиране на други. Ти си заплаха ТУК, в това време, където си обикновен човек със зумер-приемник. Там в бъдещето си просто много ценен и безсмъртен учен. А интензитетът ти не е много висок – само 47.

            - Нищо не бихте загубили, ако ме елиминирате. – той продължи да разисква въпроса. - Напротив, щяхте да спечелите.

            - А твоите прехвалени “квалифицирани учени”? Те също бяха медиуми вече. Точно на това се крепеше “примирието” – имаше предостатъчно “твои хора” медиуми, плюс теб самия. Ти така го измисли! Първо активира достатъчно голям брой от доверените си хора. После себе си. После пусна на свобода всички. Знаейки, че си един от многото и че сред “многото” има и твои хора. Освен това – защо да елиминираме толкова ценен мозък? Ти разбираше от темпорална физика много повече от всеки един от нас. И си беше запазил повечето важни данни в черепната кутийка. Данните за създаване на зумери все още са само в твоята глава. – ухилих се аз. – Затова дойдох тук всъщност. Защото не исках да те моля да ми направиш зумер. Ти нямаше да го направиш. Заради “мирното положение”, заради твоята безопасна “без-зумери” позиция  и заради риска, който щях да поема с ползването на зумера.

            Ново включване от слушалката. “М 305-67 и М 23-65 ще бъдат обработени със слаба доза енфернин за повишаване на емисиите и прекратяване на излишните контакти”. “Малко остана!”, казах си. “Да бе, само едно шахче с мен”, иронизира Смърделин. Карл мълчеше като заклан.

            Прекарахме следващите тридесетина минути в слушане на нищото. С малки изключения – “Интензитет – в нормата… М 305-67 и М 23-65 в безсъзнание, интензитет – в нормата…”. Карл нямаше желание да говори, а рапортите от слушалката, които ме интересуваха, бяха толкова еднообразни, че чак ми се доспа. Но за щастие тук не страдаха от липса на часовници. ВСЕКИ държеше да знае кога къде е. Поглеждах часовника през четири-пет минути. Докато не наближи финалният момент…

Много ми се искаше да му разсея вниманието на Карл през оставащото време с нещо, просто за да съм сигурна, че няма да се намеси неуместно в потока на събитията…

            - Какво?.. – изиграх объркано и изненадано изражение, присвих се с израз на насила сдържана болка и посегнах към корема си. “Дааа, знам, трябва да си повярваш на лъжите… На линия съм”, обади Смърделин отегчено. Обърнах изпълнен със страдание и паника поглед към Ленц.

            - Нещо не е наред с бебето… - тонът и видът ми биха скъсали сърцето на всеки един по-емпатичен индивид. Карл обаче остана безучастен.

            - По-късно. – отряза той категорично.

            Аз пак се присвих. Предполагаемата болка ми даваше повод да се клатя напред-назад и да се превърна в движеща се мишена за неточния мерник на човек като Ленц – задълбал в научна работа, изтървал всякакви практически упражнения по стрелба. “Всичко ще е ОК, освен в главата и в корема”, молех се аз на Времето. Бръкнах си трескаво в гащите и си извадих ръката за оглед.

            - Поне няма кръв, слава Богу… - въздъхнах, докато продължавах да се превивам от “болка”. После избухнах: – Ако се случи нещо на детето, ти ще си виновен! И ще отговаряш за това пред самия себе си!

            - В перфектно здраве си, стига истерии. – скастри ме Ленц. “М 305-67 и М 23-65 комуникират твърде активно. Интензитетът се покачва, но все още не е критичен… Изпратен е екип да отведе М 23-65 от килия 53 и да го постави под действието на мобилен зумер”, се чу в слушалката. “Скоро май ще трябва да изчезвам, а?” – “Гледай само да не изтървеш момента!”.

            - Нещо определено не е наред! – обадих аз с отчаян приглушен писък и стиснах зъби “от болка”. Всъщност си търсех удобен повод да се свлека от дивана на земята внезапно и да се изгубя от обхвата на мерника. Но не можех да преценя с точност до милиметъра КОГА. Отброявах десетинки от секундите. “Кога?! Кога, копеле, дай ми ти шибания старт!” – “Добре, ще ти го дам! Стой в готовност”. Продължих да си съскам тихичко на дивана, мервайки от време на време изпитателния поглед на Ленц, който съсредоточено очакваше неприятности. Като например опити за замразяване на потока от страна на обитателите на 53-а килия… “Тук съм чак до развръзката”, наложих си аз, опрях в облегалката чело и се свих пак “от болка”, премествайки си задника по-наблизо до ръба на дивана. Карл мълчеше…

            “Проблеми! М 305-67 оказва съпротива…” – “СТАРТ!”, кресна Смърделин. Изпаднах от ръба на дивана и се изнесох в Мрежата, преди да докосна пода. Дори не чух изстрел. Може би Карл не беше имал и намерението да стреля по мен?

            От Мрежата нещата изглеждаха доста по-спокойно. Просто притоци, точещи пипала към бъдещето. Аз обаче продължих да наблюдавам създадения от появата ми приток на  “Диспансера” в нервно очакване. “Скоро трябва да спре!”.

            Потокът обаче си оставаше активен. В съзнанието ми пак цъкаше невидим брояч на критични секунди. “Изостава!”, викнах уплашено на Смърделин. “Да, първия път замразяването дойде по-бързо…”, отговори той разтревожен. Потокът притрептя за пореден път, но пак продължи напред. Трябваха ми още около десет секунди, за да взема решение…

            Бъдещето ще го бъде!”. Скочих директно в наблюдателната кабина до килията, стоварвайки целия си интензитет там. Стационарният зумер нямаше как да поеме всичко това. Успях да видя отблизо гърба на надзирателя пред монитора…

После се завъртях неконтролируемо във времева центрофуга. Мрежата ме подмяташе между потоците и ВЪВ потоците, за частица от секундата цъфнах, хвърчаща из въздуха, над някакви динозаври (“Динозаври, човече?!”) и се замислих, дали Мрежата ще ме убие просто така или пък ще ме остави да се състаря до смърт ЕЙ сега… Поток, приток, град, “ще се ударя!”, приток, “стена!”, поток, море, “давя се!”, поле, приток, къща, приток, зима, поток, стъбло, поток, пустиня… Минах през още много неосъзнати места. Тялото ми в притоците, в които се появявах, се мяташе също толкова неконтролируемо и “безтегловно”, колкото и в самата Мрежа.

“Центрофугата” постепенно се забави и спря. Чувствах се като въртяла се в жироскоп, колкото и да нямах физически усещания. А Мрежата ме беше изхвърлила във Времето до нашия поток в бъдещето. Едвам повярвах, че не хвърча, накъдето ми падне и че разпознавам някакви места. Събрах останките от разпиляното си съзнание и скочих в залата на Центъра…

- Мамка му, какво беше това?! – изпсува Йохан, докато ме прихващаше грижовно откъм гърба. Бях мокра до кости. От морето май. Още кашлях вода, капеше ми и от носа.

- Какво направи? – зяпаше ме, все едно съм гръмнала ядрена бомба… И имаше правото да ме зяпа така.

- Потокът не спря… Върнах се да претоваря зумера. И притокът ме изхвърли… – измънках аз. Виеше ми се свят. Преглътнах, за да не повърна. “Може в Мрежата вестибуларният апарат да не важи, ама забавя, а не забравя!”, изкиска се Смърделин.

- Ти да мълчиш!!! – избухнах.

            - Кой да мълчи? – запита Йохан недоумяващо.

            - Смърделин… Много се обажда напоследък… - пак преглътнах, за да не повърна на пода. Започвах да фокусирам. “И това е нещо!”. – Паша…

            Този път преглътнах и малко повърнато.

            - Тук съм. – извърнах замъглен поглед по посока на гласа. И се разревах. С глас и лиги.

            Паша си беше тук, жив и здрав. И сигурно много по-бодър от мен в момента.

            - Глътнах зумер-приемник, преди да дойда там. Сам му сложих таймер за активиране за един без десет тяхно реално време.

            Ухилих се болнаво, през сълзи и гадене.

            - Опаковах го в кондом, ще трябва да го вадим. Не държа да го минавам през червата си. – каза Паша злорадо. И добави утешително: - Не ме биха.

            - Отивам да повърна. – изцедих аз, изплъзнах се от прегръдката на Йохан и се завтекох към най-близката тоалетна.

Дори не затворих вратата. Диспансерските манджи просто се изляха от мен в тоалетната чиния. Пуснах водата, измих си старателно устата и лицето. Скоро започнах да фокусирам почти прилично и да усещам гравитацията там, накъдето дърпа… Йохан ме пресрещна на излизане от тоалетната.

- Добре ли си?

Загрижен! “За тая тъпа кучка ли бе?!”, обадихме и двамата със Смърделин.

- Тим е добре, нали?.. И Петер?.. Всички ли са добре? – коригирах си в крачка въпроса.

- Всички са добре. Всичко е наред. – Йохан се усмихна. – ТИ добре ли си?

- Не знам… Какво става в Диспансера? – още ми беше малко лошо.

- Новият приток се сля с предния и се затвори в кръг. Ако щеш вярвай. – отговори той, а аз се оцъклих. Въпреки гаденето не можах да се сдържа и сканирах Мрежата набързо. “МАМКА МУ!!!”. Притокът наистина се беше слял с миналото си… Пак ми се догади и преглътнах мъчително.

- Бих ти забърсал два-три шамара, ама няма смисъл вече. Предпочитам да те пратя на преглед при Слобо.

Погледнах го виновно отдолу нагоре, както се бях превила. Той ме гушна.

- Коя ще е твоята следваща безумна идея? – попита нарочно шеговито Йохан. Ухото ми, опряло в гърдите му, отчете гласа като добродушно боботене. - Искам да съм подготвен този път.

- Да се науча да обичам. Нищо повече. – прошепнах и се сгуших в прегръдките му. Гаденето отшумя.

 

 

45.

 

            Не бях идвала тук от месеци реално време. Нали си бях обещала нещо? Всъщност няколко неща. Да си гледам детето, да почна да се заглеждам по мъже, да си прегледам менталното здраве и да спра да си говоря със себе си… Е, изпълних цялата програма. “Да бе да, спряла си друг път!” – “Ти да мълчиш! Кьон Ли ми каза, че съм психически здрава!

            Разходих се малко назад из потока натам-насам, за да видя какво е правила Мирна, докато ме е нямало. И останах доволна. “Не си губиш времето, близнак!” Доколкото изобщо можех да преценя, най-близките на сърцето ми мои двойнички в Мрежата бяха поели своя си щастлив път напред. По един или друг начин…

            Спяха толкова сладко двамцата, че чак им завидях. Гушнати и преплетени като котенца. “Къъъъде го намери тоя гальовен хубавец маа, стара чанто!”, помислих си с усмивка. Появих се само за секундичка да оставя писмото. Тихичко и незабележимичко. В пакета с тютюна й. Дължах й го това писмо. И вече го бях отлагала достатъчно дълго. Другото, което й дължах, беше да изчезна от живота й. И това също изпълних, и то веднага. А и Йохан сигурно вече подивяваше насаме с ревящото бебе, нали обещах да се прибера към два часа да го накърмя…

 

            “Здрасти, Ми:) Знам, че ме чака твърде дълго и напразно. Извинявай за забавянето. Трябваше да оправя някои бъкии в собствения си живот. И да го подбутна към бъдещето. Знам, че разбираш за какво говоря:)

            Първо – Наум и Мирна са добре:) Никой не ги е намерил, когато ме хванаха, или може би никой не ги е търсил. За тях всичко протече по план:) Наглеждах ги известно време, адаптираха се чудесно в новата си реалност и са щастливи и заедно:) Мислех да ти оставя и снимка на двамата колко са усмихнати, но реших, че е излишно. Вярвам, че и ти разбираш защо.

            Второ – бебето също е добре:) Роди се живо и здраво, 3567 грама. Момченце:) Кръстих го Тихомир. Знаеш на кого, близначко:) Ама хич не е тих, нито мирен:) Сигурно не повече, отколкото аз съм била мирна:) Гледаме си го двамата с Йохан, той пак (но всъщност за пръв път:) е в ролята на “тати”:) И непрекъснато си разместваме графиците за лекции и работа, за да сме на линия:) Даже понякога не успяваме да се видим по цели дни, чак до вечерта, когато си лягаме с надеждата Тишката да спи кротко… Тази връзка с Йохан се зароди доста неочаквано при положение, че имаме над 60 години разлика във възрастта, но е факт. Щастлива съм и наистина го обичам. А той е човекът, който ме познава най-добре от всички на този свят и ВЪПРЕКИ ТОВА ме обича. Това е всъщност най-неочакваното в случая:)

            Трето - много се радвам за теб:) Безкрайно приятно ми е да те видя влюбена и ОБИЧАЩА най-сетне, за пръв път от две-три години. Харесвам ти и приятеля (това си е нормално), но няма да го закачам, не се притеснявай;) Т`ва в кръга на майтапа. Радвам се и че си започнала да правиш музика сериозно, копирах си песните от компа ти да си ги слушам:) Ще “открадна” и следващите записи най-вероятно. Общо взето като те гледам почти ме хваща яд, че не съм си останала ТЕБ:) Но човек не може да бъде ВСИЧКИ, нали?:) Може само да изгради собственото си щастие в своята си кожа:) Ти си успяла и ти стискам палци и занапред. И ще те наглеждам! Надявам се да нямаш против да надничам в живота ти. Ако имаш нещо против – просто напиши “НЕ” на първа страница в тетрадката си по японски;) И ще спра.

            Четвърто – нашата реалност е ОК, колкото и трудно и странно да се стигна до това. Нещата все пак се повториха, въпреки всичките перипетии. Май се оказа, че бъдещата АЗ съм била там и преди… Или не знам какво, може и моите действия да са довели до това. Притокът не се разклони, това е показателно. Но се наложи да помогна на Мирна 1 в 53 килия да спре времето. И притокът на Диспансера се “затвори” в кръг. За пръв път виждам такова нещо в Мрежата, никой покрай мен също не е наблюдавал подобно явление. Но “епохата” на зумерите сега стои безопасно-зациклила, не знам дали БЛАГОДАРЕНИЕ НА действията ми или просто поради стечение на обстоятелствата... Или пък ако не се бях върнала там, нямаше да стане същото, но е било “писано”? Не знам. Мисля си, че не бих могла да “видя” примката, преди да съм участвала реално в нея. Може пък Мрежата да е по-голяма, но ние просто да не я ВИЖДАМЕ, докато не ни дойде времето. Както и Ленц от миналото не виждаше реалното време, докато не го замъкнах в него. Няма как да разберем:) И никой от нас няма да ДОПУСНЕ рисковани експерименти. Паша ще се занимава с теориите и проучванията по въпроса. Аз ще си се занимавам предимно с Тишето:) И с приятното си ежедневие на ценен преподавател, щастлива майка и обичана жена;)

            Няма да идвам физически при теб повече. Или поне не и в близките години занапред. Всичките “Мирни”, които познавам лично (включително и аз) са си намерили и избрали свое красиво бъдеще. Не ИСКАМ да смесвам тези животи. Не искам и да се бъркам в тяхното естествено течение. Нека всяка поеме своя път. Иначе – ясно ти е, че не се знае какво ще ми хрумне след няколко години:) Може и да се видим, тогава, когато двете ще сме вече НАПЪЛНО различни, заради преживения различен опит… Но нищо не обещавам. Живей си живота и знай, че има една твоя сестричка наоколо, която ти стиска палци. Знам колко си се старала да бъдеш щастлива заради загиналите слънчица, които приживе са искали да бъдеш добре. Сега бъди щастлива и заради мен:) Аз доказано и СЪС СИГУРНОСТ те виждам;)

            Обичам те, ти това го знаеш:) Благодаря за всичката оказана помощ и за най-истинското РАЗБИРАНЕ от твоя страна, което не бих могла да получа от когото и да било друг. Без теб нямаше да стане нищо от това, което бях замислила, както и нищо хубаво от непредвидените неща… БЛАГОДАРЯ! Тази благодарност не е само от мен, но и от Йохан и всички останали. Бъди МНОГО щастлива;)

 

Мирна”

 

P.S.: Мирна 2 прочете внимателно писмото ми, изпсува и написа във файла: “С тази информация, с която разполагам… извинявайте, ако съм написала пълни глупости:)”.




Гласувай:
0



1. kcekce - 42 и 43
20.11.2010 11:02
42 и 43 глави са редактирани!
цитирай
2. анонимен - Не мога да повярвам, че свърши!
25.11.2010 15:13
Сега ми е хем радостно, хем малко тъжно, че няма да дебна за следваща написана глава.
м.
цитирай
3. kcekce - Имам идея за втора част...
25.11.2010 16:51
Но не и преди да узрее и преди да съм редактирала като хората тази:) Така че, както вика Мирна - "ясно ти е, че не се знае какво ще ми хрумне след няколко години:)"
цитирай
4. анонимен - End of times...
08.12.2010 11:22
Е това беше :) С доза нескрита носталгия.
цитирай
5. kcekce - Абе напоследък
08.12.2010 11:54
и мен ме гони носталгия - като се случи да нямам нищо за вършене и се засилвам да пиша, а то било свършило:D
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kcekce
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1153389
Постинги: 395
Коментари: 1058
Гласове: 1662