Имало едно време едно малко момче, което (като много други малки момчета) искало да си има приятели. И затова имало.

 Първо тръгнало на детска градина. Всички деца, с които си играело, му били приятели. И то много държало на тях. Не си представяло и ден без съвместните им игри и дори понякога мрънкало през уикенда, когато оставало с мама, тати, баба и дядо. “Аз приличам ли изобщо на мама, тати, баба и дядо?”, питало се то. Те нито си играели с колички и пясък, нито обичали да лазят по тревата - дори му се карали за някои неща, и то често. Мислели само за ядене и сън. “Колко досадно”, казало си хлапето.

 Постепенно обаче някои от приятелите на момчето напуснали детската градина, в която ходело то. И то повече никога не се видяло с тях. “Само да стана голям, сам ще решавам къде ще ходя и с кого ще се виждам!”, зарекло се детето и продължило да си играе със старите си и новите си приятели в детската градина. Смеели се на госпожите, закачали се с момичетата и харесвали еднакви неща на детската площадка – “Това са истински приятели!”, мислело си момченцето, те били досущ като него. И то бързо забравило за далечните си другарчета.

 Но дошло време и мама и тати го пратили на училище. Там момчето срещнало съвсем нови и непознати деца – и нито един от предишните си приятели. Постепенно обаче си намерило сродни души и в класа си – смеели се на госпожите, закачали се с момичетата и харесвали еднакви игри и играчки. Ритали футбол заедно и понякога си ходели на гости. “Ние ще си останем най-добри приятели завинаги”, казвало си момчето.

 Но минавало време – някои деца от неговия клас се прехвърлили в друг клас и дори в други училища, а някои заминали в чужбина. Самото момче също се прехвърлило в друго училище накрая – дошло му време да става гимназист. И пак срещнало нови съученици. А със старите му приятели лека-полека започнали да се виждат все по-рядко и в един момент съвсем спрели. Нямали нищо общо – говорили си за различни госпожи, за различни момичета, за различни приятели и за различни проблеми, ходели на различни училищни ваканции. “Важното в приятелството е да имаш нещо общо с приятеля си”, казало си момчето. И се приобщило към хората, които харесвало, към нещата, които харесвали те и дори към музиката, която слушали.

 И завършило гимназия. С онези приятели, с които се смяло и дивяло с години, с които се напило за пръв път (а техните много му се карали после…), с които ходило на първите си нощни излизания – с онези, които знаели за първата му цигара и за първата му целувка… “Ние ще си останем най-добри приятели завинаги”, казвало си момчето. Виждали се често и си говорели кой в какъв университет ще кандидатства и каква специалност. И всички започнали следване – някои, където искали поначало, а други – не точно.

 Момчето се запознало с останалите студенти в курса си. Те имали нещо общо с него, тъй като били записали по собствен избор същата специалност. Смеели се заедно на преподавателите, обсъждали си изпитите, пушели в междучасията и излизали заедно вечер. Момчето ги запознало с приятелите си от училище. Но едните и другите нямали много общо и така и не станали близки. Както и момчето не станало близък приятел с колегите на своите бивши съученици. Виждали се твърде рядко. И нямали почти нищо общо.

 Постепенно момчето започнало да се среща с бившите си съученици само веднъж-дваж годишно. Нямало време, защото имало да учи, а си намерило и работа. Колегите му от университета и службата му били достатъчни. Смеели се заедно на шефовете и преподавателите, ходели по купони и концерти и обсъждали собствените си любовни връзки (както и тези на околните познати). Момчето вече било зрял човек, който можел сам да избира с кого е. “С тези хора имам твърде много общи неща. Ние ще си останем най-добри приятели завинаги”.

 Минало обаче време, момчето сменило факултета, работата, квартала (защото родителите му взели ново жилище под наем). Но промените не го притеснявали. “Всичко е под мой контрол, а с тези хора имаме толкова общи неща, че не можем да се разделим, каквото и да става”. Приятелите обаче отпадали един по един – неусетно, като тихото падане на листенце от есенно дърво. Момчето не осъзнало това, тъй като се записало на спорт и се занимавало с нови запознанства и приятели. Както и неговите стари приятели намерили нови приятели.

 Малко по малко всичките спортуващи заедно с момчето се сближили много, вярвали си безрезервно един на друг и винаги знаели и се интересували какво става с някого от компанията им. Момчето се наслаждавало на всеобщото им веселие и разбиране, изнесло се да живее самостоятелно на квартира, влюбило се безумно в едно момиче от компанията (“По-влюбен съм от всякога!”) и заживяло щастливо с хората, с които имало най-много общо. “Завинаги!”, казало си то, мислейки за незаменимите си верни приятели и за голямата си любов.

 Но минало време и момичето, което той обичал, загинало при злополука. Момчето било съсипано. Искало и то да умре с нея, но видяло мъката на всичките си приятели и решило, че не може да им причини още по-голяма мъка. Видяло мъката на родителите на момичето и се замислило за собствените си родители! Какво ли ще преживеят, ако си замине? И момчето си казало “Не, не мога да умра”. И продължило да живее.

 Но вече не било толкова весело, както преди. И вече… нямало нищо общо с другите. Защото неговата мъка била по-различна и го обсебвала целия. На другите мъката им минала за по-малко от два месеца, а на него все още не му се живеело даже. И си казало “Аз какво общо имам с тях?”. Спряло да участва в спортните прояви и прехвърлило всичката организация на други хора. На обажданията “къде ще ходите уикенда” отговаряло с “аз не съм НИЕ и няма да ходя никъде”. И телефонът му спрял да звъни. Съвсем. Въпреки че преди звънял поне по десет пъти дневно. “Никой не обича нещастните хора”, казал си нашият герой. “Защото е щастлив и няма нищо общо с тях”.

 Момчето решило да се обади на някои от най-старите си приятели. На онези, които било забравило. Всички отговаряли с мили думи, но повечето нямали нито време за него, нито силно желание да го видят. Но други – двама-трима - искали да се срещнат с него и просто да си поговорят. И тогава момчето си казало “Не е приятел този, с когото имаш нещо общо. А онзи, с когото ви свързва общата обич един към друг. Онзи, който иска да ти каже нещо и желае да те изслуша какво ти ще кажеш. Който иска да знае как я караш”.

 И така накрая момчето открило истинските си приятели. Онези, които дори и да не са го виждали с години, искат да знаят как е, онези, които дори и да познава от вчера, се интересуват от това дали се чувства добре и са готови да му споделят чувствата и проблемите си. Онези, които не се притесняват да му кажат, че нещо в него не им харесва и които не се обиждат от това, че той не харесва нещо в тях и им го казва. Защото единственото общо нещо в истинското приятелство е взаимната обич. Без резерви и без време.

МНОГО е красиво, както обсебването на целия свят в един човек, така и обичането между човек и човек:) * цитирам комента, защото сайтът е бъгав и ги трие и ми писна *

Истинската магия на приятелството е точно в различията на хората. Това да можеш да приемаш недостатъците на другите, които ти нямаш, да можеш да обичаш и хора със съвсем различни интереси от твоите, е истинско приятелство.

Защото ако нямате различия, нямате какво да научите един от друг. Дори и при пълно "съвпадение" е приятно, но човек просто е задължен да се открехне към хубавите хора, каквито и да са:)