Имало едно време в едно село в далечна Индия едно момиче, което още от малко не било като другите. Лесно си намирало приятелчета, но рядко успявало да си говори с тях за това, което му било интересно – те му говорели само за това какво са направили другите приятелчета и нищо повече. Затова момичето се чувствало самотно и тъжно в мислите си и решило да се забавлява само. Намерило една здрава дъска, два пирона и метална жица. Забило с камък двата пирона в дъската и вързало жицата за струна. И започнало да свири.

Разбира се свиренето му не можело да се сравни с това на истинските музиканти, идващи понякога в селото, но момичето харесвало това, което свири и свирело това, което харесва. Пробвало и да пее, и се получило добре. Момичето пяло това, което мисли, по начина, по който му допадало в мелодията. След време някои негови приятелчета започнали да му казват, че това е прекрасна музика и че искат да чуят повече. Момичето започнало да свири и пее пред тях, винаги, когато го помолят, но никога без да са си поискали. Защото не искало да се натрапва. Мелодиите и думите му били създадени за него самото, и то не вярвало, че друг би могъл да ги разбере.

Постепенно момичето пораствало, а песните му ставали все по-ясни, подредени и определени. Свирело ги на себе си за хиляден път и се чувствало все по-тъжно, въпреки че преди тези мелодии го радвали. Защото за него вече били остарели, а не можело почти с никого да говори за тях или просто да ги сподели. Почти спряло да ги харесва. Момичето започнало да се чувства още по-самотно.

 Веднъж не издържало и отишло в друго село. Седнало на средата на площада и засвирило. Много от селяните дошли, някои просто си пълнели вода от чешмата и си тръгвали, но други останали да слушат и изглеждали доволни. И много от тях после стиснали ръката на момичето и му казали, че харесват мелодиите му. То се почувствало като музикант. Когато хората се разотишли обаче, момичето останало все така само. И пак се натъжило.

 Не щеш ли докато си събирало рогозката, върху която седяло и дъската с метална жица, се появило едно момче. Изглеждало много щастливо и жизнено и казало, че страшно много харесва песните на момичето и че свири на дъска с две жици. Двамата се разприказвали и решили да свирят заедно. По-късно дошло и още едно момче – то свирело на дъска с три жици и също поискало да свири с тях.

 Тримата се подготвяли дълго, за да направят мелодиите още по-хубави. Смеели се заедно и си говорели за звуци и красота. Всеки един от тях добавял по нещо негово си в песните, а момичето било щастливо, че вече не е само. Гласът му отново зазвучал с пълна сила, а жицата на дъската ставала все по-позната и лесна за свирене, момичето свирело мелодии, които не знаело преди, че може. Накрая тримата отишли на площада на същото село и извадили инструментите си. Засвирили и запели, тримата заедно. Пеели песни за красотата, за споделените неща, за многообразието на живота и за това колко са прекрасни различните хора, колкото и да са различни. Пеели за това, че дори и да са от различни села, пак могат да са заедно и да споделят свиренето си.

 Отново много хора останали доволни от чутото. Но други дошли и казали кисело: “Ти сама със своята дъска ми харесваше много повече, сега изобщо не ми е приятно да те слушам”. И момичето се натъжило – та то пеело и свирело по същия начин, само че с приятели!  “Толкова ли е ужасно това?”, помислило си то. Мислило известно време да отиде и само в селото, да посвири, както преди. Но вече не му се искало. Защото било споделило песните си с хора, които обича. Затова спряло да слуша онези, които не били доволни. Свирело само за онези, които харесвали песните му. И смятало всеки един от тях за музикант, който свири заедно с него. За приятел, който чувства заедно с него. И за човек, който може да приема различни неща с еднаква любов.

Но въпреки това продължило да бъде тъжно.