Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.07.2011 02:30 - Приказка за смъртта
Автор: kcekce Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3243 Коментари: 2 Гласове:
4



Имало едно време едно обикновено момиченце. Съвсем обикновено и даже малко по-обикновено от другите – с по-малко джобни пари и по-малко дрешки. И може би заради това, че имало по-малко джобни пари и дрешки от другите, си мислело, че тези неща са много важни. И дори заслужаващи да предизвикат тъга. “Всички други могат да си вземат снаксове, а аз не!”. Така разсъждавало детето и дори няколко пъти откраднало по 1 долар от спестяванията на баба си и дядо си, за да се престори на “равно” с другите.

 Минали години. Момиченцето пораснало и започнало да се замисля за нови неща. “Аз ще работя, аз ще уча това и онова...”. Започнало да работи и да учи. И както било живяло при баба си и дядо си, се пренесло при мама и тати, за да живее по-свободно и без постоянната паника “Къде беше? Толкова се притеснявахме!”. Баба и дядо обаче винаги я посрещали с радост и любов, когато идвала да ги види. И разбира се я слагали на масата да хапне... Винаги.

 Момичето си гледало неговите си задължения и понякога (много рядко) минавало да види своите баба и дядо. И затова не разбрало само, а дядо й го казал. Че баба й има рак и че й остава не повече от година живот. Което той дори не е казал на баба й, а е решил да я остави да си изживее дните спокойно, без да мисли за това. Момичето се зарекло да пази и то тайната, защото времето, през което си жив, е по-важно от мига, в който умираш. И трябва да се изживее щастливо.

 Но баба му преглъщала все по-трудно, едвам ядяла и все повече отслабвала. И накрая се досетила сама, какво й е писано. Тогава отишла на гости на дъщеря си и семейството й (майката, бащата на момичето и сестра му) и тихо споделила много обич с всички.

 Когато бабата на момичето останала прикована болна на легло, не позволила на никого да я види. Само дядото останал до нея, за да се грижи за тази горда жена през последните дни от живота й. А тя, въпреки болките, пуснала една-единствена сълза, преди да умре – с думите “Любимият ми костюм е онзи, който купих в Гърция и имам 300 лв. в джоба на онова палто”. Момичето разбира се се опитало да отиде да я види преди това. Но баба му го отпратила с думите “Няма да ме гледаш такава! Върви си!”. И когато починала, всички си отдъхнали, че най-сетне болката й е свършила. Защото смъртта й била мъчителна и бавна и никой не би си пожелал такава.

 И в крайна сметка дядото останал сам... Момичето естествено било загрижено за него, но било и твърде заето с неговите си младежки неща – учене, работа, приятели, тренировки... А и дядо му винаги държал то да хапне нещо, когато идва, и затова момичето се опитвало да не ходи да го вижда преди тренировка. И не му идвало на гости твърде често.

 Минало известно време... Не много – няколко месеца. Майката на момичето заминала в командировка. И се обадила на дъщеря си, за да я предупреди да ходи да види дядо си през тези дни. Момичето разбира се било съгласно. Но нямало ключ. Когато отишло да види дядо си, той не могъл да отвори вратата, защото бил паднал на земята и не можел да стане. Момичето извикало ключарска помощ. Разбили вратата и внучката сложила дядо си да си легне. А той повече не станал.

 Останал на легло и дори не винаги осъзнавал какво се случва около него, защото страдал от деменция. Дъщеря му и внучката му му сменяли пелените и го миели, а той, когато бил в пълното си съзнание, се чувствал много безсилен и нещастен от това. Защото цял живот се бил грижил за тези две деца, а сега бил зависим от тях. Накрая издъхнал в съня си. И когато починал, всички си отдъхнали, че най-сетне болката му е свършила. Защото смъртта му била мъчителна и бавна и никой не би си пожелал такава...

 Минало време, минало всичко, свързано със смъртта – погребения, опела, плач... И всички си мислели (включително и момичето), че толкова мъка стига и че оттук нататък трябва да има само щастие. Че човек неизбежно остарява и му идва времето да напусне този свят. Че това е нормално и това ни очаква всички.

 Но не било точно така. Защото любимият на момичето и двама от най-добрите му приятели загинали неочаквано при злополука. На тях не им било дошло времето нито да остареят, нито да напуснат този свят. Защото смъртта им била неочаквана и бърза. Нито пък на момичето му било дошло времето да приеме това като нормално. И затова момичето първо спряло да иска да живее, после спряло да иска да чувства, а накрая се отучило и да обича. Защото много пъти обичта, която изпитвало, завършвала болезнено и безвъзвратно.

 Докато момичето не чувствало и не обичало, умрели и други хора. А то си казвало “Радвам се, че не ги познавам отблизо”. Защото знаело колко може да боли и колко голяма част от живите си отива с мъртвите.

 След време с много усилия се научило пак да чувства, научило се пак да обича и да плаче. Но се научило и на друго – да не се сърди на хората, които стоят усмихнати на погребение. А да се сърди на хората, които са чужди, но плачат фалшиво на глас и натъжават истински страдащите. Научило се е да раздава усмивки дори на фона на смъртта и мъката. Научило се е вместо да плаче, да помага на хората. Научило се е вместо да се отчайва, да продължава напред. Научило се е да приеме своя собствен край с гордост и с пожелание “Няма да ме гледате такава! Продължавайте да живеете щастливо!”. Защото краят на нещо винаги означава начало на нещо друго. Защото смъртта далеч не е най-важното... Важното е това, което се изживява, докато живееш.



Тагове:   смърт,   приказка,   ксе,   ксексе,


Гласувай:
4



1. анонимен - Човек си струва да живее,
15.07.2011 03:29
дори останал и без бог.
Той трябва сам да проумее,
че болката е именно живот!
цитирай
2. kcekce - Болка,
18.07.2011 02:16
ама не само;) И всичките хора, които са си заминали, биха искали близките им да изпитват по-малко болка и повече радост.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kcekce
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1152953
Постинги: 395
Коментари: 1058
Гласове: 1662