Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.07.2011 17:01 - Приказка за дома
Автор: kcekce Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1508 Коментари: 2 Гласове:
1



Имало едно време едно момченце, което се родило по-късно от брат си... Познавате такива деца, нали? Момченцето обаче се родило доста по-късно от батко си и не могло да го заинтересува с нищо. Батко му бил загрижен за съвсем други неща и дори понякога поступвал братчето си. „Защо?!“, питало се момченцето, което никога през живота си не било живяло само в стая...

 

Игрите с батко му му били много интересни, но в останалото време момченцето обичало да остава само – да обикаля полята, облечено с любимите си дрехи, да си открива всякакви непознати неща в градината и да се занимава с тях... Да се чувства само и велико в този все още неопознат свят. Да намира своите места, своите мечти и своите удоволствия саму за себе си и сбмо със себе си.

 

Обичало разбира се и да си играе с приятелчетата от квартала, да споделя мисли, радост и смях с тях. Но в тяхната компания никога не се чувствало велико и хубаво, защото батко му бил там и бил по-голям от всички. И то знаело, че когато се опита например да попее, ще получи плесник. И затова било винаги малко притеснено и не правело свободно нещата, които би искало.

 

Момченцето растяло и си мечтаело да има собствена стая. Защото понякога, когато заговаряло батко си, той му отговарял „Млъкни. Мечтая си“. Момченцето също можело да мечтае, но искало и да говори. И не можело да не забелязва друг човек в същата стая. За батко му това не било трудно – напротив, по-големият брат си мечтаел много често, без да забелязва малкото си братче, а когато го забелязвал, често го мъмрел, заплашвал или пляскал. „Искам своя стая! Дори и много мъничка!“, мислело си хлапето. И сигурно същото си мислел и батко му.

 

Минало време и по-големият син пораснал. Както и момченцето, ама то пораснало по-малко, тъй като било по-малко на години. Батко започнал да възмъжава и довел мома вкъщи. Всички разбрали, че тази мома няма да е мома за дълго и че ще се превърне в жена. И момчето доброволно напуснало дори и детската си стая, която мечтаело някой ден да има за себе си, и отишло да спи в стаята на родителите си. „Кога ще имам собствена стая?“, питало се то, докато разпъвало походно легло пред гардероба, от който майка му си била изкарала предвидливо дрехите за идния ден. И така продължили нещата...

 

Дошло лято. Момчето се качило на тавана, където било мръсно, ветровито и прашно, но нямало никого. И изкарало цяло лято там. „Аз имам собствена стая!“, радвало се то, канило си приятели и писало писма до онези, които му били особено скъпи. Поразчистило, каквото се чувствало в правото си да изхвърли, нарисувало картинки по тухлите и се радвало на собственото си местенце, дори и на свещи. Батко му също рисувал с него понякога.

 

И дошла зима. Майката на момчето, което вече било достатъчно голямо, всеки ден го подканвала да дойде да спи долу на топло. Но то не искало. Казвало, че отива да си вземе чаршафите и оставало горе на тавана. Защото било доста пораснало и искало да има свое местенце. Нарочно се движело много, преди да си легне, за да се изпоти, а после се завивало с три юргана. Защото било много студено. Последното, което се стопляло от тялото му, бил носът му, защото винаги се подавал навън от юрганите.

 

Така минала зимата и дошла пролетта със слънчевите си лъчи и мократа си топлина. Висулките прокапали, покривът на тавана също. Майката и бащата на момчето се замислили: „Че то така ли ще живее всяка зима?“. Закърпили дупките в покрива и стените и иззидали камина на тавана, да дава топлина.

 

А момчето пораствало все повече. Батко му заминал в чужбина с жена си, а мама и татко се скарали и едвам се понасяли. Момчето обаче си намерило мома и с гордост я водело на тавана. Започнало да рисува по мазилката, запушила дупките в стените, и се чувствало щастливо. „Това е моето място, което ще направя такова, каквото искам“, казало си момчето. Канило приятели на гости и казвало на всеки „Ти винаги си добре дошъл, чувствай се като у дома си“. И започнало да гради. Постепенно изхвърлило всички остарели неща – изгнили хартии и дрехи, ненужни и разпаднали се мебели, стари черги и какво ли още не – телове, незнайно откъде взели се железа, прогизнали от гнилоч дъски, куфари и парцали... Таванът се оказал много голям без боклуците. „Цял етаж!“, зарадвало се момчето, забърсвайки потта от челото си.

 

Не щеш ли обаче един ден майка му си събрала багажа и казала „Ти си вече достатъчно голям и ще се оправиш. Аз вече не искам да живея с баща ти, защото той не работи, не се къпе и само пие. Но ще ти помагам, с каквото мога, тъй като го оставям на твоите грижи“. Момчето разбрало болката на майка си и я оставило да си отиде. А тъй като било младо и неопитно, отначало му било много трудно да преживява. Но майка му му пращала пари за дърва, за да е топло и светло и да има на какво да се готви храна. А храната била много оскъдна и понякога момчето гладувало, отстъпвайки своя дял на баща си... Но то не искало да моли за помощ, тъй като било вече достатъчно голямо и пораснало и имало покрив над главата си. А знаело, че много хора дори и това нямат.

 

И постепенно момчето възмъжало. Казало на майка си, че няма нужда от помощ повече. Научило се да се топли и да си изкарва хляба само, научило се да осигурява прехрана и на баща си. И с любов и гостоприемство започнало да изгражда собствения си дом. Чоплело дъсчица по дъсчица, грижело се и за дърветата в градината, цепило дърва. Чистело, сменяло дюшемета, намествало керемиди. Окопало ров около къщата, за да не влиза вода в мазето. Изтъкало и постлало нови черги навсякъде в къщата – за да му бъде хубаво на всеки, когато седне на тях. И оставило вратите отворени за всеки приятел или гост...

 

Много негови приятели живели в къщата му, някои от тях не правели нищо за нея, а други правели много... А тя ставала все по-красива и все по-гостоприемна. Започнали да идват гости от цял свят и да казват „Това е най-прекрасната къща на най-прекрасното място!“. И момчето – вече мъж – се чувствало щастливо от това, че може да покани много гости в уютния си дом и да ги настани удобно сред меки възглавници и красиви рисунки. И вече знаело, че домът не е на този, който го притежава на думи, а на онзи, който го приема като свой дом и се грижи за този дом, на всички гости и приятели, които живели там. А от цялата къща си запазило за себе си само една стая – стаята, в която оставало насаме с любимата си...



Тагове:   приказка,   kce,   kcekce,


Гласувай:
1
0



1. анонимен - pipinana
31.07.2011 17:29
taka iskam da sme dvama - i usmihnatiq ,s liubov - bez da ima griji a samo da se radvame na shtastieto si s EDIN
цитирай
2. kcekce - анонимен - pipinana 17:29taka ...
31.07.2011 18:07
анонимен - pipinana
17:29
анонимен написа:
taka iskam da sme dvama - i usmihnatiq ,s liubov - bez da ima griji a samo da se radvame na shtastieto si s EDIN


Идилийка:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kcekce
Категория: Лични дневници
Прочетен: 919255
Постинги: 393
Коментари: 1055
Гласове: 1654