Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.07.2011 20:11 - Сричкови приказки – а как се пише катакомба?
Автор: kcekce Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1175 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 22.10.2011 00:09


Карам си колата аз по тъмно и освен светлинки почти нищо друго не виждам. И изведнъж ми се блъсва нещо в стъклото и го превръща в тотално непрозрачна паяжина! А-ха да натисна рязко спирачките, ама се усетих навреме, че може да занеса и се постарах да спра плавно, с леко отклонение към пътния банкет. А дори не карах бързо! Спрях без допълнителни инциденти, въздъхнах и забърсах избилата на челото студена пот. Не ми се искаше дори да изляза да видя какво точно е станало. Може да съм блъснал човек, изскочил отнякъде със скоростта на светлината? Може да е паднал метеорит? Може пък Господ да е решил да се изака върху мен, и в момента да ме чака да изляза за втори по-успешен и летален опит?.. Докато размислях какво ме очаква навън, бутнах предното стъкло с показалец. И то се разсипа на сол! Навън всичко изглеждаше тъмно и спокойно. Събрах кураж, изтръсках се от стъклените зрънца, отворих вратата и излязох... Тишина, спорадично минаващи коли, спокойна нощ. Огледах се колебливо назад, очаквайки изтръпнал да видя край пътя безжизнено тяло на блъснат пешеходец. Нямаше такова. Нещо привлече погледа ми, погледнах по-нагоре и видях силуети на надлеза на детелината, единият замахващ с нещо надолу към преминаваща кола... Тряс! Знаейки как неумело спрях АЗ, с пъргави подскоци се отдалечих зад любимата ми колица. И друга незабавно се нахака в задната й броня. Шофьорът изскочи доста по-бързо от мен, а тоест моментално. „Мама ви дееба, нехранимайковци!“, провикна се той юнашки и хукна нагоре с парче тръба в ръка...

 

Талантът е относителна величина. Или може би субективна. И заради това спорна. Виждал съм по телевизията много хора, които субективно според мен е спорно дали се отличават с какъвто и да било талант, ако изобщо притежават такъв. Може това, което са направили, да бива забелязвано, харесвано и дори запазено през поколенията. Но изобщо не ми пука. По-скоро смятам за много талантливи хората, които са успели да направят тези глупости забелязвани, харесвани и дори запазени в поколенията. Това обаче не е изкуство, а занаят. А занаятът си е занаят, независимо дали зидаш стени от тухли, продаваш зеленчуци на пазара, лекуваш болежки или проектираш противопожарни системи. Просто трябва да си знаеш работата. Аз съм убеден, чисто субективно, че притежавам огромен талант и смятам да го използвам и занапред. За да направя пари ли? Не, нищо подобно. Просто за да си нарисувам следващата картинка по пясъка на вълнолома, тъй като предната вече се отми. А вълните шумят толкова приятно...

 

(тук настъпи леко объркване, защото без малко да започна с „ко“ вместо с „ком“... За да не губя елементарната асоциативност, вкарах ком-а преди ко-то... опса, второ объркване, пак започнах с ко... нека все пак вкараме „ком“:))

 

Комай се стъмваше, когато коалата преживяше евкалиптови листенца високо на клона, далеч от всякакви хищници и хорска суета и не се замисляше за нищо. Това беше нейната заслужена почивка от неизвестните й проблеми, това беше нейният начин на живот. Чувстваше се чудесно, ароматът на евкалипта я изпълваше с удоволствие, лекият полъх на вятъра в козинката също, стомахчето й се пълнеше постепенно до приятна ситост, а последните слънчеви лъчи за деня проблясваха в шарената сянка на листата, очаквайки момента, в който коалата да почувства желание да потърси друга коала и да си достави още повече удоволствие, оставяйки потомство... Насред цялата тази идилия изведнъж клоните се раздрусаха рязко (което накара коалата да си прехапе езика и да се вкопчи в клона си) и се появи една изключително подвижна, чорлава и нервна маймунка. „Какво ми дремеш тука?“, каза тя вместо „добър вечер“. Коалата се почуди твърде дълго, дали може да говори с този прехапан език и маймунката не дочака отговор. „Ти знаеш ли какво става по света?“, попита нахалната гостенка и се почеса нервно по ухото със задния крак. „Пълно е с бълхи, всички търсят най-добрия препарат против тях, краят на света наближава, а вие нехаете! Ти знаеш ли изобщо къде живееш? Тия евкалиптови дървета, от които се храниш, изобщо не би трябвало да са тук! Те са същинска напаст по нашите места и нарушават екологичния баланс в Португалия! А ти преживяш тук и дори не се замисляш за това!“. Маймунката се ядосала от собствените си думи и гневно прескочила на друго дърво, раздрусвайки пак мирния клон на коалата. А тя за пръв път се замислила какво ли става по света... Но след цяла нощ размисъл си казала „Аз съм си тук, откак съм се родила и на никого не преча. Хрускам си листенца. Не съм виновна или отговорна за нищо“. Посегнала да си откъсне евкалиптово листенце, но изведнъж я засърбяло много под мишницата. Почесала се и посегнала пак, но този път я засърбяло по гърба. „Наистина навсякъде е пълно с бълхи!“, ужасила се коалата, без дори да й хрумне, че маймунката й ги е донесла. И тъй като й било неудобно да се държи за клоните и да се чеше едновременно, слязла на земята. Чесала се и се пощила там известно време, докато не се появил първият койот, който да иска да я хване и изяде. Хукнала да бяга и тичала дълго, тъй като знаела, че не е бърз бегач и че хищникът сигурно ще я настигне. Спряла се стъписана, чак когато стигнала до един град. „Леле, аз наистина нищо не знам за света!“, помислила си. Лутала се по улиците, търсейки познатото й спокойствие, качвала се по дърветата, но те не били евкалиптови и тя не могла да се храни от тях. А по улиците бродели опасни бездомни кучета, готови да разкъсат всяка една заблудена коала... Затова тя се скрила в едно мазе. Там било тъмно и прашно и миришело на мухъл, не влизала никаква слънчева светлина, а при дъжд мазето се наводнявало. Но коалата решила да остане там, за да опознае света...

 

Барикадите опасваха цялата зона. „Няма да ги пуснем вътре!“, казваха си опълченците, носейки със сетни сили последните тежки предмети, които можеха да струпат по загражденията. Не бяха спали от дни, отразявайки постоянните атаки на врага. Имаха обаче много другари, които да им помагат в тази неравностойна борба. „Нашият дом си е наш дом!“, казваха си те, а техните другари си казваха „Нека защитим техния дом, за да не се случи същото с нашия!“. И работеха сплотено и всеотдайно. Берлинската полиция не успя да ги изгони от мирната им и уютна скуот-къща и повика военните на помощ. Барикадите падаха една по една, много бавно и мъчително... Накрая в къщата останаха само осем души. „Няма да се дадем до последно!“, казаха си те и удържаха фронта, докато не дойдоха две хиляди воини от вражеската страна. Тогава стана вече твърде неравностойно и везните се наклониха драстично. Осмината опълченци бяха арестувани и отведени. Когато след месеци излязоха от затвора, видяха, че всичките им красиви и смислени рисунки по стените на къщата са боядисани с няколко слоя боя в пастелно-розов цвят. Бившият им гостоприемен хан, който преди предлагал на гостите си пиене, ядене и подслон срещу грошове, сега се ремонтирал, за да се превърне в модерна и скъпа кръчма, където не всеки би могъл да си позволи да влезе. Последните опълченци въздъхнали тъжно, но после се потупали един друг по рамената и се окуражили: „Няма страшно, това е просто една къща!“. И отишли да търсят нова...
 

* Сричковите приказки са игра на асоциации. Асоциации за една дума. Асоциации за всяка сричка от тази конкретна дума. Нещо като да погледнеш монетата не само откъм езито и турато, докато я хвърляш, но и откъм ръба й, да усетиш дали е лека или тежка, дали струва толкова, колкото метала в нея или повече, дали си заслужава да я имаш и кой я е притежавал преди, да се замислиш какъв е нейният диаметър, какви релефи има тя по него и какво я е нащърбило... Това е игра на замисляне:) И аз обожавам да я играя:)

 



Тагове:   приказка,   kce,   kcekce,


Гласувай:
1
0



1. injir - Vinagi moje da se nameri nova kry...
01.08.2011 13:42
Vinagi moje da se nameri nova krychma.:) Zvuchi uspokoitelno, nali.
цитирай
2. kcekce - Всъщност тази история
01.08.2011 17:20
е истинска, разказа ми я един мой приятел от Германия последния път като бях в Берлин. Една от скуотите се дала наистина ужасно трудно за разтуряне, като за изкарването на последните 8 души трябвало да дойдат 2000 полицаи;) Не е въпросът за нова кръчма - пичовете просто си живеят според техните си разбирания като мирни анархисти, а нелегалните им заведения наистина са най-евтиното, което може да се намери в града... Иначе че ще си намерят ново място да скуотнат - то се знае, на Ригер щрасе е скуота до скуота:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kcekce
Категория: Лични дневници
Прочетен: 919272
Постинги: 393
Коментари: 1055
Гласове: 1654