Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.09.2011 01:59 - Сричкови призказки – а как се пише задължение?
Автор: kcekce Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1827 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 22.10.2011 00:00


Залата беше пълна до дупка. Всички хора, които бяха мечтали десетилетия наред да видят тази епохална група на родна земя и можеха да извадят 35 лв., си бяха взели билет. Всички хора, които бяха мечтали десетилетия наред същото, без да имат 35 лв., бяха вкарани вътре със скъсани билетчета от приятели. Седящи и правостоящи се омешваха в една нетърпелива и екзалтирана тълпа, предвкусваща предстоящия концерт. Който естествено започна с около час закъснение спрямо обявеното време – нали всички знаят, че българите сме закъснялчовци и че залата няма да е пълна точно в 20:00 часа? А дори и да дойдат зрителите навреме - ще има моткане на входа. Или още нещо забавящо. И хората, които са наясно с този факт и биха могли да дойдат навреме, ще дойдат мааалко по-късно, за да избегнат чакането и суматохата... Тълпата се сгъстяваше все повече и ставаше все по-нетърпелива да чуе онова ЧУДО, за което беше дошла – МУЗИКА, и то не каква да е, а просто уникална. Затова неконтролируемите аплодисменти и подвиквания избухваха дори при появата на съвсем „невинни“ хора на сцената – някой озвучител, или пък друг горък човечец, който е решил да попрегледа кабелите за последно. Най-сетне излезе и групата. Публиката взриви залата от бурни аплодисменти, докато музикантите заемаха местата си и подхващаха инструментите си, наместваха микрофони. Усмихнати, разбира се, при такова топло посрещане! Понечиха да започнат, но аплодисментите не спираха. Свиркания и викове се удряха в стените на залата, отразявайки се към отсрещните стени, длани се блъскаха с бясна сила една в друга, в шумна канонада, в продължение на няколко минути. Със снизходителни усмивки музикантите пак понечиха да засвирят в един по-утихнал момент от глъчката... Тогава обаче някой пак свирна и аплодисментите избухнаха с нова сила. За още четири-пет минути. Членовете на групата се спогледаха и си прошушнаха встрани от микрофоните „Ние направо да си ходим, а?“. Пробваха още веднъж да започнат все пак, но дори и те самите не се чуваха какво правят сред целия шум в залата. Наредиха се отпред и се поклониха. Аплодисментите заваляха с нова сила и утихнаха, чак когато групата се скри зад кулисите, качи се в буса си и се прибра в хотела...

Дълговете са страшно нещо. Аз не обичам да дължа пари, независимо на кого – приятел, бизнес партньор или случаен познат. А тези хора, дето взимат от приятели и после не връщат, направо са за убиване, това е нечовешко просто! Боклуци пълни – възползват се от човешката добрина, а после потъват в дън земя, да не можеш да ги намериш и да им теглиш един бой поне... Отрепки. Ама виж, за лихварите прошка няма. Това са най-гадните хора, мамицата им мръсна. ТЯХ ако мога нещо да прецакам – ще го направя! Подлъгват те да вземеш заем, а пък на третия месец плащане се оказва, че ще плащаш сумата двойно! Пишело го в документа със ситен шрифт. Никаква прошка за тях... Намерих им цаката обаче. Знаеш ли как? Четири заема от банки имам и не съм им плащал нищо от години. Просто на мое име нямам нищо! Ни сметка, ни имот – всичко е записано на жената. На тях тогава им остава само да ти пратят съдия изпълнител, да ти вземе там нещо – компютър, пералня, каквото има. Да, ама не! Аз я хванах за якичката дъщеря ми, дето е чиста като сълза, и я заведох при нотариус. И му викам - „Пиши сега на нейно име – три перални, два телевизора, миялна машина...“ и така нататък. Осемдесет и кусур неща, гоблените даже. И по едно време ми идва съдия изпълнител вкъщиии... И ми вика един такъв наперен като петел „Дошъл съм да описвам имущество“. Още от вратата му казвам - „Хубаво, описвай, ама я преди да влезеш, виж този заверен при нотариус списък“ и му го давам. Оня чете, чете, накрая каза „Оффф!“ и понечи да си ходи. Протегна ми списъчето, а аз му викам „Задръж си го, имам копие!“. Ей така се действа с лихварите, мамицата им!

Желанията някак никога не са такива, каквито би си ги поръчал. Ставаш сутринта и си казваш: „Днес трябва да свърша десетки неща, ще бъда супер подреден и енергичен!“. Нищо подобно – опакото в човешката природа като чуе за претоварена програма и се запъва като магаре на мост, обаждайки желания „да си почина“, „да хапна“, „да се разсея малко“ и дори мисли „аз цял живот само ще блъскам ли?!“ и „и аз съм човек, имам право на слабости“. Та така е с желанията – когато учиш за изпит, всъщност ти се прави секс. Когато бачкаш, всъщност ти се излиза с приятели на биричка. Когато се захващаш с пролетно почистване, всъщност ти се лежи на дивана с хубава книжка в едната ръка и вкусен сандвич в другата... И от всичко това невронната мрежа на човешкия мозък прави и обратна връзка! Когато правиш секс, се сещаш за нещата от конспекта, които от дни не можеш да запомниш. Когато си на биричка с приятели и всички очакват да си душата на компанията, на теб ти идва да си се прибереш вкъщи и да си свършиш на тихичко и на спокойствие цялата работа. Когато легнеш на дивана с книжка и сандвич, ти се приисква да станеш да си поизчистиш трохичките, а покрай тях защо да не пуснеш и една прахосмукачка, да полееш цветята (а пък това тук май има нужда да го пресадя в по-голяма саксия?..), да позабършеш и прах, да си подредиш боклуците и да се огледаш колко чудна промяна си образувал вкъщи – перфектния уют за четене! Започвам да си мисля, че може би ще е градивно в офисите да се поставят „идеални“ изисквания тип „Играйте компютърни игри“ и „Чукайте се в тоалетните“. Дали ще проработи обратната „опъка“ връзка? „Укротяването на опърничавата“ видимо не работи – седнах да бачкам, а вместо това пиша приказки...

Никога не съм го изпускал това удоволствие! Тази тръпка, този екшън, споделен с всичките приятели. Усещам, че има риск за живота ми, но не ми пука. Защото цялото ми същество е насочено само към една цел – онова движение, онова чувство за сила, за власт, онзи прилив на неподправена емоция, който ни  обзема всички! Иначе животът ми е толкова сив и скучен... Живея от огризките на по-богатите, без майтап! И пак трябва да се боря за тях с други като мен. Пазя си местенцето, което дори не е мое. Всеки един момент мога да го изгубя. Нямам нищо сигурно в този живот – дори любовните ми връзки са спорадични, с осъществен полов акт два-три пъти годишно. И все след сбиване – винаги ще се намери някой да иска същата мацка! Но като се озъбя на „големите клечки“ и ми става някак по-добре. Това ми дава самочувствие – това, че си рискувам живота, имайки куража да се изправя с голи гърди срещу силните на деня. С това съм по-силен от тях – те дори не се осмеляват да слязат от колите си, когато лая по гумите им! Просто подминават, защото са страхливци! Мислят се за голямата работа, а не смеят да отвърнат на предизвикателството ми! НЕЩАСТНИЦИ!.. Олеле, чакай да се скрия, че този колоездач спря...

Евкалиптовите дръвчета се множаха в цялата благодат на гостоприемната почва, завземайки нови територии. „Ако не ние – кой?!“, казваха си те, пръскайки обилно семена наоколо. И изглеждаха все по-красиви, откак маймунките казаха на коалите, че са сбъркали мястото и че не се осъзнават класово. Че не мислят за околната среда, която страда от експанзията на нехарактерния за тези места евкалипт, от който се хранеха. Че нехаят за природния баланс в дадената екосреда и за всичко останало. „Браво на маймунките, майната им на тъпите коали!“, казваха си дръвчетата. И също така „добре че си тръгнаха“. И евкалиптовите гори ставаха все по-обширни, гъсти и ненакърнени от дъвкане на листа. След години мина една маймунка, прескачайки нервно от клон на клон, и заяви ядно: „Вие не разбрахте ли, че не ви е мястото тук?!“. Евкалиптът обаче отговори: „Ние сме дървета, нямаме крака. Където сме – там сме“. И маймунката си тръгна, без да каже и дума повече. А коалите вече бяха разпределени по зоологическите градини, където седяха в клетка и съзерцаваха ядящите сладолед деца отатък решетката...


* Сричковите приказки са игра на асоциации. Асоциации за една дума. Асоциации за всяка сричка от тази конкретна дума. Нещо като да погледнеш монетата не само откъм езито и турато, докато я хвърляш, но и откъм ръба й, да усетиш дали е лека или тежка, дали струва толкова, колкото метала в нея или повече, дали си заслужава да я имаш и кой я е притежавал преди, да се замислиш какъв е нейният диаметър, какви релефи има тя по него и какво я е нащърбило... Това е игра на замисляне:) И аз обожавам да я играя:)






Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kcekce
Категория: Лични дневници
Прочетен: 910085
Постинги: 392
Коментари: 1055
Гласове: 1649