Всъщност няма особена разлика между миналото, настоящето и бъдещето. Настоящето е книга, която пишеш в момента. И е неразривно свързана с писаното преди това. Миналото е книга, която вече си написал и можеш да препрочетеш по всяко време и пак да я изживееш. Освен това често разполагаш с достатъчно време, за да я забравиш порядъчно и да ти е също толкова интересна, колкото е била първия път... Бъдещето пък е книга, която още не си започнал да пишеш, но вече се замисляш за нея. В него можеш да четеш каквото си поискаш. Но и в трите случая изживяването зависи изцяло от възприятията на читателя.

Любовта също е изкуство, не по-малко важно от музиката, литературата и т.н., че дори и по-важно. И заслужава съответната отдаденост и уважение.

Най-хубавото, което човек може да направи с абсолютната си свобода, е да намери друг човек, на когото да я подари с удоволствие. Защото абсолютната свобода е и свободата от страха да не бъдеш свободен.

Как се превръща фантазията в реалност? Представяш си я много добре, с дребните детайли и в дадена реална среда. Проучваш условията и възможностите на въпросната среда. И после остава само да действаш... Една лъжа лесно може да се превърне в реалност и следователно в истина. Например едно голословно съобщение във фейсбук „Ще правим музикален фест“ може да привлече групи, интерес от страна на публиката и следователно – желаещи клубове-домакини. Остава да положиш малко усилия, и ето че лъжата е станала истина:) Защото вярата в нещо сама по себе си го прави вече поне наполовина истинско.

Как се превръща реалността във фантазия? Представяш си я много добре, с дребните детайли и във въображаема абстрактна среда. Представящ си абстрактни условия и плаващи среди на действие. Превръщаш я в думички, мелодии и картинки, които всеки би могъл да възприеме като лъжа. И спираш да й вярваш, остава ти само чувството... Затова писателите обикновено казват „посветено на“, а не „това е“.

Има много малко неща на този свят, които да си заслужават наистина усилията, и едно от тях е да откриеш и опознаеш истинското себе си. Не онова, което би искал другите да видят в теб, или пък онова, което ти самият харесваш у другите, а това, което няма да ти остави и най-малък привкус на фалш, когато погледнеш навътре. Доказано е вече редица пъти, че човек, повярвал в недоказаната си красота, може лесно да накара и другите да повярват в нея.

Да се стараеш усилено да направиш нещо, което никой не е правил досега, те прави също толкова зависим от това ПРЕДИ ТЕБ, колкото и желанието да повториш едно към едно нещо направено. Къде по-градивно е да можеш да си изключиш енциклопедичния харддиск, когато от душата ти излезе искрено и неподправено НЕЩО, което е правено и преди теб. Хората правят любов, откак съществува човечеството. И това не е станало нито по-тъпо, нито по-скучно, нито по-малко индивидуално, въпреки че дори и прабаба ти го е правила.

Всички, които използват лафа „Ти не си нормален!“, всъщност в същия момент се съмняват в собствената си нормалност.

Няма невъзможни неща – има неща, които ще се случат и неща, които няма да се случат. Това обаче не прави вторите невъзможни – просто никой не е положил достатъчно усилия за тях:) Светът, какъвто го познаваме днес, е изграден от хора, които са си викали „нема начин да нема начин“ и са правили от предразсъдъците - открития, от глупостта - общество, от религиозните вярвания – политика, от мечтите – технологически решения, от идеите си – книги, от полето – нива и дори от отпадъците – суровина, а от изсъхналите моркови и телешките кости – бижута. Процесът на „нема начин да нема начин“ е това, което те кара като запалиш една суха бъзова клечка, да минеш през зидарията на камината, изграждането на добре действащ комин, покриването му със защитна преграда за вятъра, цепенето на дърва и изравянето на въглища. Винаги има начин:)

Несъмнено е важно да се научиш да запомняш. И после в даден момент да се научиш да забравяш:) Когато вече имаш изградено „сито“ за полезна информация, пропускащо прашинките да паднат обратно в неизвестността и да бъдат също толкова интересни и следващия път. Представете си кошмара да запомните усмивката на любимия си човек толкова добре, че вече да не ви трепва сърцето, като я видите? Тези неща е най-добре да се сторват в RAM-паметта, с евентуален рарнат архив някъде дълбоко в подсъзнанието:)

Всички хора, които ползват лафа „Ти нищо не разбираш от живота“, всъщност самите изпитват затруднения в разбирането и затова се опитват да систематизират получените данни и да им вкарат ненарушими аксиоми.

Обобщаването е майка на затъпяването. Ако не става въпрос за точни науки, къде по-добре е да си дадеш сам на себе си десет индивидуални и често противоречиви примера по даден въпрос, отколкото да си повториш някое едно „меродавно“ правило. Обобщаването те кара да спреш да мислиш или в най-добрия случай да групираш подобни едно на друго явления в една графа. Всъщност книгите на рафта са си същите и имат същото съдържание, независимо от това дали си ги подредил по азбучен ред, по автори или по цвят на корицата. И това, което трябва да се направи с тях, е да бъдат четени и разбрани – онези, които ти харесат.

Хората са измислили толкова много игри, с които просто да си губят времето... Защото най-интересната игра е животът, но понякога не им се занимава с толкова сложна партия и предпочитат да поиграят шах. С какво някоя флаш-игричка от типа „намери предметите“ се различава от простото търсене на изгубените из вкъщи вещи, чифтовете на самотните ти чорапи например? Второто по-малко забавно ли е? Или пък с какво се различава отренирването на техниката „утрепване на гадове“ от усъвършенстването на бързата и адекватна реакция на работа или в бита? Игричките просто подаряват повече атмосфера с по-малко усилия и по-прости решения. И задължително имат обявен победител накрая! А аз цял живот не мога да проумея какво общо има победата с удоволствието от играта...

Lost thoughts

Actually there"s no sufficient difference between present, past and future. The present is a book, which you"re writing right now. And this book is tightly connected with the things you wrote before. The past is a book, you"ve already written. You could read it again - any time, and live it again also. Something more – you often have enough time to nearly forget it completely, and have it just as interesting, as it was at the first reading... The future is a book you didn"t start to write yet, but you"re already thinking about it. In this book you could read whatever you want. But in each one of the three cases the experience depends entirely on the reader"s perceptions.

Love is also an art, not less important than the music, literature and etc. It"s even more important. And it deserves the expected dedication and respect.

The best, what a man could do with his absolute freedom, is to find another person, whom he could happily give it as a gift. Because the absolute freedom is also a freedom from the fear of being un-free.

How do you turn a fantasy into something real? Just imagine it really well, with all of the small details, in a stable existing surrounding. Examine the circumstances and the possibilities of this surrounding. And then you just need to act... A lie could easily turn to a real thing, and then to a truth. For example, an unfounded announce in Facebook, saying “We"re organising a music festival” could attract bands, public attention and therefore – clubs, willing to host the event. There"s only some effort left to turn the lie into a truth:) Because the faith (itself) in something is making it at least half real.

How do you turn the reality into fantasy? Imagine it really well, with all of the small details, in a imaginary and abstact surrounding. Imagine abstract conditions and floating act-scenes. Turn the reality into words, melodies and pictures, which everyone could see as a lie. And you"ll stop believing it, there"ll be just the feeling left... That"s why the writers are usually saying “dedicated to...” instead of “this is...”.

There"s really few things in humans life, deserving some effort, and one of them is to discover and identify your real self. Not the person, you"d like the others to see in your face, neither the things you"d like to see from others. But the real substance of you, which will not leave a slight taste of false, when you turn your sight to yourself. It"s been proved many times already, that a person, believing in his own unproven beauty, could easily make other people see it.

Putting too much effort to do something, that"s never been done before, is making you just as dependant on the things BEFORE your existence, as the desire to repeat, to the last detail something, which is already done before. It"s way more constructive to shut down your encyclopedic hard-drive, when your soul is giving out something sincere and pure, which (maybe?) has been done before. People are making love since the humanity exists. And this action didn"t get to be more dull, more boring or less individual, even if your gran-gran-gran-ma did that.

Everyone, who uses the expression “You"re crazy!”, in the same moment are doubting their own sanity.

There"s no "impossible" things – just things, which are going to happen and things, which are NOT going to happen. The latter are not impossible – it"s just that noone put enough effort for this to become a fact:) The world, as we know it today, is made of people, who thought "no way, there should be a way to do that". They made society out of stupidity, politics out of the religious beliefs, technological solutions out of dreams, books out of ideas, fields out of deserted land and even resources out of garbage and jewellery out of dry carrots and beef bones. The process of "no way" is the thing, that"s pushing you, after firing a little brunch, to build a fireplace, to make a proper chimney, to cover it from the wind, to chop wood and to dig for coal. There"s always a way to do something:)

It"s indeed important to learn to remember. But then, at some point, it"s also important to learn to forget:) When you"ve already gained your "sieve" for useful information, you can leave the dust to sneak through it, to fall back to the sea of obscurity and to be (for you) just as interesting, as it was the first time you met it in your life. Imagine this nightmare – you"ve remembered the smile of your beloved person so well, that your heart don"t even quiver, when you see it... You"d better store this things in the RAM-memory, possibly with a RAR-archive of it somewhere deep in the subconsciousness:)

Everyone, who"s using the expression “you know nothing about life”, are having difficulties with this understanding and therefore are trying to systematize the collected data and sort it on the basics of inviolable axioms.

Generalization is the mother of dullness. If it"s not about mathematical science, it"s way better to give ten and more individual and sometimes conflicting examples for something, instead of repeating some known "constant" rule. Generalization makes you stop thinking, or in the best case to sort kind-of-equal events in one column. Actually, the books on the shelf have the same content and meaning, regardless of the positioning by some marks – alphabet, authors or the colour of the cover. And what"s needed to do with this books, is to read and understand them. The ones you like.

People made up so many games, just for wasting their time... The most interesting game is LIFE, but sometimes people are too lazy to play this complicated match, and they prefer to play chess... What"s the difference between a flash-game of the type “find hidden objects” and the simple searching for lost items at home, like the pairs of your lonely socks, for example? Is it less fun to do it real? Or what distinguishes the training of the technique "killing the bastards" from the improving of your fast and reasonable reaction at work or just in your everyday life? Games are giving more atmosphere, with less effort and more simple solutions. And games usually have a declared winner at the end! All of my life I"ve been wondering, what the victory has to do whit the joy of just playing the game...