Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.02.2012 02:41 - Извадки от писма 3:)
Автор: kcekce Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2202 Коментари: 0 Гласове:
3



За мен музиката НЕ Е:


 

- да се отричам от убежденията си;

- да се отказвам, да отстъпвам, да се предавам;

- да крия чувствата си и да премълчавам мнението си;

- да не споделям с хората това, което съм постигнала дотук;

- да нямам лично сантиментално отношение към инструмента си;

- да свиря и пея по метроном;

- да търся одобрение от страна на публиката, а не своето вътрешно чувство за искреност, хармония, многообразие и завършеност;

- да възприемам музиката като задължение, а не като необходимост;

- да поставям задължението над вдъхновението;

- да свиря на места, на които не искам да свиря и да не свиря на места, на които искам да свиря;

- да се слушам не с удоволствие, а с критично ухо, да се съмнявам в стойността на песните си и на самата себе си;

- да пренебрегвам собствената си значимост в музиката, която правя;

- да бъда удобна, а не искрена;


 

...


 

- не правя музика, която да харесват повече хора - а търся хората, които харесват това, което аз харесвам да правя;

- колкото и да се опитвам да пренебрегна този факт, моето мнение и моето усещане са нещата, които ме карат да правя музика. Като вокал, композитор, текстописец и инструменталист, като ЛИЦЕ на групата и на себе си.

- метрономът убива всякакво чувство и всякаква креативност у мен;

- харесвам записите ни/ми на живо (дори и нескопосани) повече, отколкото натъманените записи „един по един“;

- възприемам една песен като ЦЯЛОСТ, а не като сбор от произволно поставени и изцяло заменими думички или атоми;

- за мен вдъхновението е над задължението;

- правя музика и пиша текстове, за да изразявам себе си и чувствата си – затова да ме накараш да не си публикувам записите, да не свиря на живо и да не споделям в блога си това, което изживявам, е равностойно на това да ми кажеш да не пея и да не пиша песни;


 

...


 

- песните ми не стават по-малко мои от това, че ги пея с други – просто стават споделени мои песни. Както ако някой живее у нас, това е нашата къща и нашето „вкъщи“, но не е нещо вече не-мое, за което да нямам право на глас;

- причините да не съм се отказала още от музиката са 1) просто не мога без нея, тя е мое естествено изразно средство и 2) аз съм инат, който не се отказва, не отстъпва, не се предава.


 

...

 

Аз мога да съществувам самотна, но не и неискрена. Ако правя нещо хубаво, съм готова да го покажа с недостатъците му, с грешките му, с незавършените му етапи и нелепата му наивност, но не и да му запуша устата и да го превърна в поредната лъжа (...) нямам техническите умения, желанието и амбицията да правя нещо различно от това, което е чист израз на душата и чувствата ми, нямам и жестокостта, която е необходима, за да го променя по нечий калъп, да го подчиня на правила и да залича искреността му. То за мен е една природна стихия, която безразсъдно се носи по радостните и вълнуващите вълни на случайностите и възможностите, а не бронирана подводница, с която да се крия от враговете, да си лъскам оръжията и да дебна подходящ момент за „победа“.


 

И сега (...) на мен не ми остава друго освен да си подредя пак нормално полу-промития мозък, да открия отново детето в себе си, което пее от сърце и с удоволствие, за което песните не са продукт на труд, а стихиен изблик на душата му, което търси в очите на слушащите не одобрение или възхищение, а съпреживяване и разбиране. Което обича да слуша гласа си, защото е негов и свободен, а не защото „има потенциал“ или защото от това се чувства по-велико. Което мечтае и живее за самите мечти, а не превръща осъществяването им в бездушно разграфен план.


 

Това дете ми е много, ама много обидено. Не че ми се сърди като капризен хлапак, не – то просто се е затворило в себе си, защото се е почувствало сякаш аз съм загубила вяра в него. И когато в момента хващам новата си прекрасна красива китара Франки и започвам да свиря, това дете вместо да пее започва да плаче. Горчиво и тихо, без сълзи и без звук. Плаче за това, че е било предадено от най-близките си, че не е било разбрано, обичано и чуто, че няма с кого да си играе. Плаче за това, че вече и самото то трудно може да повярва в себе си, след като е срещнало недоверие от онези, на които си е позволило да повярва. Това дете е било затваряно в килера, когато е искало да тича навън и е било оставяно да крещи от болка само сред безразличната тълпа, когато е имало нужда от топлата усмивка на майка си. Било е хокано за това, че споделя мислите и чувствата си, слагано в ъгъла и принуждавано да мълчи. Нещо повече – било е одирано живо, изваждано от своята си кожа и опаковано в друга, която не му е удобна и се инфектира по шевовете.


 

Но то е добро, много добро дете, което изтърпя всичко това без да роптае и просто спря да вярва, да се усмихва и да говори. Сега аз ще направя всичко възможно да спечеля отново доверието на това дете, да му помогна да изплаче на глас болката си и да спре да се страхува от това да бъде себе си и да следва сърцето си. И вярвам, че ще успея – защото вярвам в самото него и защото знам какъв ненадминат вълшебник беше в превръщането на болката в красота, на самотата в удоволствие и на чувството в думи и ноти, предизвикващи ответно чувство. Крайно време е да поставя това дете над всичко, над всичките дребнави понятия, които бих срещнала в този живот като „група“, „сработване“, „компромис“ и „очаквания“. Защото това дете е самата любов, защото ако не го обичам, не обичам и себе си и ми остава само да се самоубия или да вегетирам, нямайки любов и вяра към и във никого и нищо.


 

Тъжно ми е, че стана така. Но не съжалявам за нищо казано или направено от мен – само за нещата, които НЕ СЪМ казала или направила, за премълчаните в името на „общото благо“ думи, които знаех, че няма да бъдат разбрани, а само ще бъдат упорито оборвани, оспорвани и неприети. И ще направя така, че да не ми е тъжно и за това, което стана. Ще потърся пак искреността, удоволствието и доверието, които имах в своите взаимоотношения с музиката. И когато ги намеря, вече няма да съжалявам, а ще се радвам. Това ще стане просто още една тухличка в изграждането на моята личност и моето творчество – такова, каквото аз усещам, че трябва да бъде. В песните ми са запечатани и превърнати в нещо красиво много по-големи и важни болки. Някой ден ще превърна и тази по-малка от тях болка в песен и ще я пея самозабравено, искрено и с наслада. Но е крайно време да върна всичките предишни откъртени тухли по местата им...


 

...


 

Аз нямам какво да крия – нито от теб, нито от целия останал свят. С красивите И грозните ми страни. Не си представям цел, която да оправдава това да се правя на някой, какъвто не съм с изкуството си.


 

image
 

 


Тагове:   музика,   kce,   kcekce,   извадки от писма,


Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kcekce
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1153179
Постинги: 395
Коментари: 1058
Гласове: 1662