Подхлъзнах се на равното, само поради рязко бутане от страничен индивид. Стоях си, както винаги, съвсем в час и съвсем стабилна на един концерт на открито. И литнах назад. За част от секундата видях как всички наоколо си отварят устите на „О“, гледайки ме как падам. И просто се изтърбуших на земята... Подадоха ми ръка – станах. Потърках се по гъза, където ме болеше. Попипах се по другите болящи места дали има нещо не-наред... Можех да кажа много неща за това. Но се ограничих с: „Абе, глупак, счупи ми мастиката!“. Други хора ги интересуваше друго, но повечето хора ги интересуваше само настроението. Голяма работа, че мен ме боли! По-важното е да го вкарам това настроение ТУК на всичките утрепани от ненужни мисли същества – тук и сега. И продължих...

Езикът е много противоречиво създание. Иска едновременно да каже това, което ти е на душата, това, което е общо за всички и това, което другите биха разбрали. Търси някакъв път за проникване в умовете – дали чрез ритъм, дали чрез емоция, дали чрез ненавременен ШОК – търси си го усилено, докато много малко други езичета намират за нужно да го чуят... Непринуденият език не изисква публика. Той е толкова убеден в правотата си, че не му ПУКА дали го слуша някой. Би се радвал да оближе на някого срамните и евентуално миризливи части с това, в което вярва, и да направи неподражаемата ментална чекия на всичко разбиращо отсреща... Но не е задължително да има някой отвъд устата. Езикът е една чиста ВЯРА, вяра, за която си заслужава да се бори човек. А борбата става с душа – стига да я вложиш в езичето си...

Зимата беше много студена. Твърде, прекалено и адски студена. Снеговете затрупаха вратите на къщите, затрупаха прозорците, нищо не можеше да се види или отвори, но хората вътре бяха благодарни, че снегът им пази топло (изолация), защото беше минус 30. Просто беше АДСКИ студ. Представете си го... И изведнъж идва някакъв човек – не разбрахме как изобщо е СТИГНАЛ до вратата ни! Цъфна на прага с лопата на рамо и усмивка на уста. И каза: „Тук зимата май е много сурова, а?“. Аз разбърках още веднъж супата на печката, останалите си пооправиха постелките и паничките. ВСИЧКИ се почувствахме гузни:) А той попита: „Приемате ли гости?“. Естествено веднага му освободихме място на пейката и продължихме да се чудим как е стигнал дотук. Тръгнахме да му сипваме храна, но той каза „Не съм гладен“. А после започна да разказва... Унесе ни в приказки, много, замайващо, отлитащо, неземно, чувствено, смело, отчаяно... И в един момент спря и просто си тръгна. А ние си останахме с нашия си студ. Някой попита „Абе той как ще се оправи в тази зимна буря по пътя само с лопатата?“, но друг му отговори „Щом е дошъл дотук така, ще се оправи“. Това сложи точката. Аз разбърках пак супата и случката потъна в забрава. ЗАВИНАГИ.

„Яжте!“ Ще пробвам с това... Яжте пресни зеленчуци, яжте пресни плодове, яжте най-новата ни и мега-премерена формула за балансирано хранене! Яжте всичко – то вече и без това струва горе-долу еднакво! Яжте новата ни проява – тук, на площад Мармалада, ще намажете филиите си с новия ни грес! Намажете си пържолите с нашата псевдо-горчица и ЯЖТЕ, отпуснете си душичката да ни слушате как ни е спечено и лапайте... Яжте НЕЩО, защото иначе ще умрете от скука и глад. Яжте, за да не ви каже някой, че не разбирате от ядене. Яжте, за да видите как образуваните в съзнанието ви неща стават по-сухи... Яжте най-ценното... Абе мамка му, за този продукт все така не мога да измисля свястно представяне! А всъщност трябва да се представи така, че хората да го разберат? Това май не е работа на копирайтъра... Ами, признавам си, за нищо не ставам, колкото и да ме е срам! Така че просто ЧЕТЕТЕ.