Носът ми вече се белеше от продължителното напичане на слънце и го белех със свободната лява ръка. Дясната извършваше все същите действия – показваше поощрителен палец на минаващите коли и хващаше стабилен тен... Бяхме висели така на пътя доста часове, доста дни. Вече беше дошъл моментът на умората, на отегчението и на желанието „Аре, връщаме се вече, само да се прибера вкъщи – какъв дъъъъълъг душ ще си тегля!“. Потта продължаваше да се стича по линията между гърдите, по гърба, по врата, под мишниците, под косата, по челото, да отклонява траекторията си по веждите и понякога да се процежда през тях към очите. И вече беше започнала да става досадна и дразнеща, вместо забавна притурка към интересни занимания. А слънцето си печеше все така, както се очаква от него през август – не че някой от нас изобщо си е помислял дори, че това светило ще се съобразява с нуждите на двама стопаджии... Косата ми пареше. Махнах апатично палец към един голям и дълъг, но доста разтракан и дърт камион. От каменното лице на шофьора очаквах само да ни подмине, без да ни забележи дори. А той взе, че спря! Разтраканият и прашасал отвътре и отвън камион, с шофьор, роден за покерджия и телесно тегло около 150 кг., камион, движещ се с максимална скорост 90 километра в час... Но отиваше до Пирот. На дълъг път от запад към вкъщи Пирот звучи като отбивка на околовръстното на София:) Качихме се и се отпуснахме на разтраканите седалки/нарове на камиона. И вече не ми пукаше дали ми се бели носът – дори не го чоплех...

Сталактитите препречваха пътя му. Плътна решетка, шахматно разположени, между два се виждаше трети, но не и това, което е ОТВЪД преградата. Той залази през калта настрани – да потърси дори и най-тесния тесняк, през който да проникне от другата страна. Надясно положението беше все същото, чак до каменната стена на пещерата. Наляво... Пак така. Решетката си стоеше отпред в цялата си непокътната красота. По-заоблените мокри ръбчета лъщяха като скъпоценни камъни в светлината на карабитката. Той изкара чука от колана си и замахна... Ръката му сама се спря на милиметри от първия сталактит. Поколеба се за момент, после се отпусна безсилно. „Как да се накарам да съсипя това чудо, изградено от вековете?!“, запита се той. Едвам се обърна в тунелчето, стараейки се да не ритне случайно вековните водно-скални колони. И запълзя обратно. „На снимка и без това нямаше да се види цялата красота. Ще кажа, че е било задънено“. Със сигурност щеше да дойде някой ден пак тук, полагайки същите безумни усилия, просто за да види старите крехки стълбчета време и да се увери, че никой не ги е счупил.

Гинес обяви поредния рекорд. За човек, местил се най-дълго от всички от място на място. ЕСТЕСТВЕНО рекордьорът се оказа японец:) Над тридесет години никакво спиране на едно място за повече от два-три дена, БЕЗ повтаряне на градовете. Целият свят викаше медийно „Евала!“, по-младите се отпуснаха да мечтаят, а по-старите си казаха „Ех, защо и аз не го изживях така този живот...“. А самият рекордьор, след като си оправи бумащината покрай получаването на пари от фонда на Гинес, реши да си даде почивка. „Откога мечтая да се спра някъде за по-дълго!“, викаше си той, местейки от рамо на рамо вече третата изтъркана до многобройни дупки раница. Знаеше, че никъде никой не го чака. „Къде да се установя?“, запита се той, прехвърляйки из ума си милионите места, където му е било хубаво. Започна да ги отмята в нищото на принципа „Там не искам“. Броеше по ред на номерата, каквото виждаше на картата на света - „Тук е скъпо“, „Тук свободите са ограничени“, „Тук нямам нито един приятел“, „Тук няма работа“, „Тук е отвратително потискащ пейзажът“, „Тук жените не са хубави“, „Тук мъжете са излишно агресивни“, „Тук е забранено да се пуши по улиците“, „Тук изискват виза и покана от местен“... Рекордьорът не намери из паметта си място без кусури, просто нямаше такива места. И се зачуди какво да прави. „Аз май просто ще продължа“, каза си той накрая. Вече не гонеше рекорд. Просто беше установил, че „най-добро“ място няма, а беше прекарал живота си в търсене на такова. Беше твърде късно да започва да гради от нулата нещо, в което не вярва, и твърде рано, за да умре. Затова продължи към хоризонта... Вече без амбиция за рекорди, но все така сам.

Ястия! Направо се шашкам, чудя се, защо ми го дадоха това меню. Не съм си и представяла такива количества и такова разнообразие. Какво ще желаете – бри фондю, капама, суши, пилаф или печено куче? Чеверме или сашими, шопска салата или кимчи, пелмени или равиоли, вино или портвайн, ракия или саке... Само мислейки за цялото многообразие и изобилие, започвам да се губя в него като хранителен продукт. И не мога да направя избора си. Хвърлям всичко на ези-тура. Не отхвърлям нищо, което е нормално за хора – живеещи, ходещи, ядящи – също като мен. Но от цялата тази плеяда от менюто ми остава въпросът: „Ще намеря ли някъде гювеч, който да е на вкус като този на покойната ми баба?“:) Виждам в менюто гювеч, поръчвам си. Но запръжката не е същата. И сосчето, което плува покрай нещата, онази утопийка, в която си топиш хлебчето. Не че не е вкусно! Вкусно е. Както е вкусна набраната от полето царевичка, изпечена на огъня. Но като едно истинско буриданово магаре започвам да се губя в избора... И на преден план остава любимото и познатото. Майната им на ресторантите. Ще си направя утре хем постни сърмички, хем суши;) Пък ще видим кой ще сподели моето меню и моето вкъщи.