Кой по дяволите решава какво е правилно?! Новините са черна хроника, къщата е пред разпад и е обект на делба, тъстът е алкохолик, баща ми командва като разпран, щото всичко трябва да контролира, майка ми изчатква в някакви кризи, да й се чудиш какви, сестра ми изпада в следродилни депресии, в които нашите искат да се намесят против желанието й, а приятелката ми и тя иска някакви неща от мен! Аман, брат! Искам малко мира да имам, да си събера мисличките, да си ги подредя, да си поема въздух, да си изживея безоговорността, за да имам върху какво да стъпя в отговорността си. Никой не ме разбира! Всички очакват нещо от мен. Мамка ви, какво точно очаквате да ви дам?! Да стана внезапно прекрасен син, образцов баща или какво?! Не ми се получава, свиквайте! Не че не се старая. Цедя всичко от себе си, ама не ми идва естествено, ама хич. Искам просто да се отпусна. Да трещя, да свиря рокенрол, да не мисля за нищо. Това си представям, когато си мисля за почивка от битовизмите. И непременно ще го направя, когато се появят нужните условия! Просто трябва да се намерят хора, които да са на моя акъл, да имат кауза, да имат идеи, да свирят, както ми харесва, да се държат адекватно, да имат време, да предложат терен, да си насрочат концерти… Ако ме накефи, каквото правят, веднага съм за.
Ендометриумът се сгърчи за пореден път и си каза „Ей, оттук нататък само ще се оправям, нали?“. Беше мътил някакъв зародиш много дълго време. Сигналите отгоре го принуждаваха да се съобразява със зародиша. „А пита ли те някой как ти се отразява това повишено кръвоснабдяване, а?!“, роптаеше ендометриумът. „Пита ли те някой дали е яко да ти расте плацента по теб, а?!“, продължаваше той, възмутен. Но му беше ясно, че това негово мрънкане е просто прах в очите на несъществуващите слушатели. Той си беше прегръщал, мътил и хранил зародиша месеци наред – беше се научил да го обича. Просто му беше трудно да си го признае на фона на цялата болка – и на фона на неизбежния факт на раздяла със зародиша. Ендометриумът, дълбоко в душата си, би искал да си го запази с все плацентата, просто за да си го кътка, да се оплаква от него понякога, да си го разнася кат куцо пиле домат. Ама не може – зародишът нали имал срок на годност. Ендометриумът се сгърчи отново и изхвърли от себе си любимия зародиш. Малко по-късно пусна и плацентата, след като й каза едно дълго „Сбогом“. Остана много празен и болезнен. Но знаеше, вече със сигурност, че е СЪЗДАТЕЛ, че може да измъти живот. Какво по-голямо от ЖИВОТ би могъл да стори?
ТЕЗИ, КОИТО ПОРЪЧАХА ТЕРАКТА В МОСКВА, С...
Вода газим, жадни ходим