Не че някога съм готвила по рецепта, ама този път случайностите достигнаха такава феноменална бройка и толкова нелеп характер, че крайният резултат кажи-речи няма нищо общо с първоначалната идея:) Ето, запознайте се с едно неповторимо стечение на обстоятелствата, този тих ужас представлява пудинг-крем-торта с тиква.

Та как стана нещастният случай – един приятел ще си празнува рождения ден у нас. И аз от чудене какво да направя по повода, реших че е много готин жест да му направя торта (вместо да взема нещо от „Без паника“ и да ми е мирна главата...), и то по-извратена някаква. Преди месец-два бях забъркала един крем от бита сметана и намачкана на пюре варена тиква и беше станал жесток. Сетих се, че има тиква вкъщи, дето чака сготвяне от една седмица и потрих ръце.

Тъй като все пак е работен ден и си имам задачки, реших да действам бързо – битата сметана, тиквата, пресни плодове и готов блат – воала. Да, ама в магазина нямаха блат за торта. „Майната му“, казах си и излязох. Малко по-нататък по улицата ми хрумна, че можеше да взема бисквити за бисквитена торта. Ама не ми се връщаше, затова за тази алтернатива питах в следващото магазинче по пътя. Там пък нямаха бисквити. Пак си рекох народната мъдрост „майната му“ и си се прибрах, заредена с банани и мандарини (другото уж си го имаше).

Първа изненада – като чукнах яйцата за блата, се сетих, че захарта почти е свършила. С майсторско резко движение обърнах захарницата в купата, преценявайки, че това количество няма да е достатъчно. „С медец ще стане супер“, казах си и се огледах за мед. Мед имаше на дънцето на един буркан, ама от оня най-коравия, дето можеш да си счупиш солингена в него. Без да му мисля много нахаках буркана във водата при тиквата да се стопи. За да не го чакам, реших да си продължа с тестото и да го доподсладя после със сиропиране.

Хак тавата във фурната и задействаме разбиването на сметаната. Изненада номер две – готварската сметана Meggle всъщност НЕ СТАВА на пяна. Дори на далечно подобие на пяна не става. Кофтито е обаче, че вече съм изсипала в нея последните останки захар, което автоматично означава, че тя ще трябва да влезе в крема. Докато се двоумя, решавам да надзърна да видя тиквата дали се е сварила. Изненада номер три – от кипенето бурканът се е обърнал, капакът се е отхлупил и цялото нещо е пълно с вода. „Аре ся, и медът ли замина, мама му стара!“, викам си. Почвам да ровя из шкафовете за заместител и откривам пликче нерафинирана ултра-мега-лепкава кафява захар. Вътре се мъдри една корава буца с размера на кърмаческо юмруче. Накисвам я в малко топла вода от тиквата в една чаша и я разбърквам от време на време, да пуска сладко и да става сироп. След малко поглеждам изкарания от тенджерата злополучен буркан и забелязвам, че медът си стои претопен на дънцето на буркана - по-тежък е от водата и е утаен отделно. С въздишка на облекчение вадя едно шлаухче (наскоро преточвахме виното), смуквам и елиминирам водата от буркана.

Тоя мед естествено трябва да се направи нещо, докато е още топъл, иначе кел файда, че съм го топила. Тиквата е готова, намачквам я на пюре и я медосвам с цялото количество. В душата ми се заражда плаха надежда, че медът може да сгъсти положението, въпреки омекналата сметана. Блатът поне е ок, идеално се е пекнал, перфектно си е бухнал и изобщо е единственото нещо от цялата хава, което върви по план. Охлаждам го, срязвам го надве и почвам да мисля с какво да го сиропирам. Полученият от кафявата захар сироп се оказва половинчато недостатъчен, ама се присещам за шибаната сметана, която ми глътна последната захар. Донаквасвам с нея и оставам доволна.

Аре сега, с крема какво ще правим? Поглеждам поохладилото се пюре и установявам, че е пълен абсурд медът да го сгъсти, а и трябва да му се добави сметана за готин цвят и вкус. В крайна сметка изсипвам сметаната вътре и слагам проклетията на водна баня с идеята да я сгъстя с три жълтъка. Всичко чудесно, ама пак остава твърде рядка и се налага да й друсна и половин чаша брашно. „Тва стана ега ти пудинга“, викам си. Ама на вкус си е супер. След като ми се струва, че сместа се е сгъстила достатъчно, я свалям от котлона и я изкарвам на прозореца да изстине и да „стегне“. С всяка проверка обаче ми се струва все по-съмнителна – кремът пак е твърде течен, за да се шпаклова торта с него. В крайна сметка за да не чакам напразно вадя лъжица крем в една малка чинийка и я ръгам директно във фризера. След 2-3 минути става ясно, че и в най-сгъстения си вид кремът пак ще тече – много бавно, но сигурно.

Затова се предавам без допълнителни борби и решавам да залея блатовете направо в тавата, в която са изпечени. На котлона е останала водата от водната баня и за капак на цялото извращение хвърлям вътре да се бланшира един нарязан на „звездичка“ морков. Редя между блатовете крем, банани и мандарини. Изваденият и нарязан морков обаче ми се струва твърде зеленчуков на вкус и затова го мариновам в лимонов сок с остатъците от кафявозахарния сироп. И общо взето това е – т. нар. украса отгоре я виждате... Снимки на отрязано парче в момента нямам – рожденика още го няма, а и тортата не се е охладила. Подозирам обаче, че и охладена ще е достатъчно лигава, макар и вкусна:) Ще докладвам по-късно дали ще бъде харесана или напротив... Още отсега обаче мога да заявя отговорно, че е супер уникална xD ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ИЦЕЕЕ!:)

Продукти:

За блата – около 2/3 кофичка кисело мляко, 3 яйца, лъжичка сода бикарбонат, около 1/2 чаша захар, зехтин и брашно на око (тестото трябва да е полутечно), настъргана кора от 1/2 лимон, настъргана кора от 1 портокал.

За крема – 250-300 гр. тиква, 150-200 гр. сметана, около 2/3 чаша захар, около 100 гр. мед, 3 жълтъка, 1/2 чаша брашно, канела.