Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.07.2010 02:47 - Приказка за заблуденото китайче
Автор: kcekce Категория: Забавление   
Прочетен: 847 Коментари: 2 Гласове:
2

Последна промяна: 03.07.2010 02:51


 

& &
  @

Имало едно време едно малко китайско момче, на около седем години. То живяло само с бедната си майка и нямало баща. Къщичката му била твърде далеч дори и от най-близкото село, така че малкото китайче си нямало приятелчета, с които да си играе. Пък майка му по цял ден работела, за да ги изхрани и двамата и нямала много време за него. Затова китайчето прекарвало дните си само.

Тъй като били бедни, малкото момче нямало и играчки. Не харесвало и ушитите от майка му парцалени кукли, смятало ги за твърде момичешки. Единствената играчка, която носело със себе си винаги и навсякъде, била една дебела и здрава букова пръчка. Тя била неговото конче, неговият меч, неговата бухалка, неговата коса за тревата в полето, неговият прът за овчарски скок (е, не съвсем…), неговият стик за голф… Всичко. Китайчето смятало пръчката за свой най-добър приятел и много я обичало.

Един ден момчето отишло за пореден път да се разходи из гората. Бил дълъг летен ден, един от най-дългите през годината, и китайчето изобщо не се усетило, кога дошла вечерта. Пък през дългите часове разходка вече било стигнало твърде далече и дори се било изгубило. Всъщност, сигурно и на светло не би могло да намери пътя си към дома, въпреки че си въобразявало, че знае къде отива. А пък тогава била тъмна безлунна нощ и зад хълмовете се обаждала гръмотевична буря.

Китайчето се уплашило, седнало и заплакало само в тъмното, стискайки своята любима пръчка. Казало й: “Пръчко, заведи ме обратно вкъщи!”. Яхнало я като конче, но пак не знаело накъде да отиде и нищо не виждало. А пръчката мълчала. “Хайде де, нали си ми най-добрият приятел!”, примолило се момчето на пръчката. Но тя нищо не отвърнала. Обидено и натъжено момчето тръгнало напред през гората, а тъй като било тъмно, опипвало пътя си с пръчката. Вървяло бавно и мъчително през трънаците и понякога си проправяло път през храстите с пръчката, докато не излязло на една широка пътека. Продължило по нея до зазоряване, а с пръчката опипвало пътя пред себе си като слепец. Когато започнало да се развиделява, видяло, че е излязло на едно широко планинско било, а под него в долината се виждало едно далечно селце.

Момчето пак се примолило на пръчката: “Пръчко, моля те, заведи ме поне долу до селото!”. Но на пръчката не й трепнало и окото от тези жални молби. “Моля ти се, нали си ми най-добрият приятел!”, пак заплакало момчето. Било много уморено, гладно и сънено и го болели краката от дългия път. Пръчката обаче не помръднала, изглежда се правела на глуха.

Ще не ще китайчето тръгнало право към селцето. Пътят се спускал надолу много стръмно, а вместо утъпкана пътека имало каменисти сипеи. Момчето обаче се подпирало със здравата си букова пръчка и успяло да слезе в дола. Тръгнало през полята към селото, което все още било доста далеч. Краката му вече били целите в мазоли от грубите сламени сандали и то едвам кретало, подпирайки се на пръчката. Стомахът му се свивал от глад. “Пръчко, моля те, заведи ме поне сега до селото, нали си ми най-добрият приятел!”, заплакало пак момчето.  Пръчката пак нищо не казала. “Никакъв приятел не си ми ти, няма да си говоря с теб повече!”, сопнало се детето.

Момчето продължило ще не ще ядосано и отчаяно по пътя си и видяло една кичеста ябълка с едри големи плодове. Стомахът му пак се свил от глад, но ябълките висели твърде нависоко, а стъблото било твърде голо, за да се покатери по него. Китайчето обаче успяло да се пресегне с пръчката си и да бутне на земята една голяма узряла ябълка. Хапнало и продължило нататък.

Скоро наближило селото. Там пасели стадата на селяните и няколко големи овчарски кучета се втурнали озъбени към момчето, което изтръпнало от ужас. Когато обаче размахало срещу кучетата тежката си пръчка, те подвили опашки и избягали. Китайчето намерило една крава и издоило малко мляко от нея, за да си пийне. После с нови сили стигнало до селото.

Селцето било много малко и много отдалечено от всички населени места. Момчето питало всеки срещнат за пътя към родната му къща, но никой не могъл да му каже накъде да тръгне. Хората само свивали рамена и казвали “Не знам”. Още по-отчаяно и уморено китайчето отишло на селския площад при единствената чешма в селото. Там видяло една стара крива баба с треперещи ръце, която си пълнела две големи дървени кофи с вода за вкъщи. Бабата закачила кофите на една дълга тояга, за да ги носи на рамената си, но тоягата се счупила. Момчето съжалило бабата, която не можела да носи тежките кофи в старческите си пръсти. Отишло при нея, закачило кофите на яката си букова пръчка, метнало ги на рамената си и помогнало на бабата да си занесе водата вкъщи.

Бабата била много благодарна, изкъпала го, нагостила го с гъста супа, топъл хляб и ароматен чай с мед и го заразпитвала – откъде е дошло, защо е там и така нататък… Китайчето й разказало, че се е изгубило и че търси пътя към дома си, който е на запад от село Чихуахуалай. Бабата не била чувала за селото, но се сетила, че мелничарят често пътува из околните села, за да продава брашно. “Той със сигурност ще знае къде е селото ти!”, казала бабата. Мелничарят тръгвал на път с каруцата си на другата сутрин. Бабата, която живеела съвсем сама, оправила легло на малкия уморен пътник и му обещала да го събуди на сутринта и да го качи на каруцата на мелничаря. Доволно и сито китайчето най-сетне свалило сламените си сандали и легнало да поспи.

На сутринта бабата го събудила, дала му хляб, сладко и мляко за из път и го качила в каруцата на мелничаря. Мелничарят бил пътувал много пъти из околностите и веднага се сетил за селото Чихуахуалай. Казал на момчето, че ще го остави недалеч от селото и ще му посочи пътя на запад. Доволно и весело китайчето се повозило отпред на каруцата, а мелничарят го разсмивал с весели истории.

Оставил го съвсем наблизо до село Чихуахуалай и наистина му посочил накъде е запад, дори забелязал и пътеката, която водела нагоре по хълмовете към дома на момчето. С нови сили и песен на уста китайчето тръгнало на път. Прекосило селото, където няколко други момчета се опитали да му се заяждат, но не посмели да се доближат, защото то ги заплашило с пръчката си. Момченцата подвили опашки също като големите лоши кучета край другото селце.

Птичките пеели, цветята цъфтяли, а китайчето се изкачвало весело и щастливо по познатата пътека към родния си дом. Когато било твърде стръмно, се подпирало на пръчката си и минавало с лекота. Стигнало преди мръкване до къщата си, където майка му го чакала разтревожена. Тя първо му плеснала един зад врата за това, че се скита по пътищата, но после го прегърнала, нахранила, разказала му приказка и го сложила да спи в собственото му любимо легло. А на сутринта китайчето погледнало пръчката си, подпряна до вратата, замислило се и си казало: “Ти наистина си най-добрият ми приятел”.

image




Гласувай:
2
0



1. injir - Ами, да. Понякога не можем или ня...
05.07.2010 23:08
Ами, да. Понякога не можем или нямаме достатъчен опит , за да разберем кой е истинският ни приятел. Този, който няма да ни остави в беда.
цитирай
2. divna8 - Най-добрият приятел...
05.07.2010 23:14
не се моли безразборно и за всичко, а само за нещата, които умее най добре...
Много хубава притча! Благодаря,че я споделяш с нас :):):)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kcekce
Категория: Лични дневници
Прочетен: 919230
Постинги: 393
Коментари: 1055
Гласове: 1654