42.

 

            Изпаднах от съня си с рязко вдишване и с неясно, но твърде силно тревожно чувство. После въздъхнах тежко. “Ден последен”. Това обясняваше всичко. И звучеше като присъда. Бях се събудила в девет, като по часовник. Явно регулярно повтарящите се аларми от предните дни бяха реанимирали някакво подобие на дисциплина у вътрешния ми часовник. “С мен ли си?”, запитах аз отчаяно Смърделин, който беше единственият ми съюзник, с когото можех да си поговоря в момента. “Тук съм”, отвърна той с неочакван бащински тон. “Днес се решава всичко. Повтаряме миналото или съсипваме бъдещето.”, оплаках се аз. Чувствах се безпомощна и невежа. Сигурно в резултат на обзелата ме паника. “Живи сме. Всичко е наред. Довери се на Йохан и останалите. Дишай и без паника. Още малко остана, дръж се в ръце”.

            Взех се в ръце. И си помислих с благодарност, че Смърделин може да е заядлив копелдак през повечето време, но иначе си е приятелче на място. Станах, наплисках си лицето със студена вода, изпиках се. Междувременно за пълна настройка си припомних обнадеждаващите послания на Петер от нета. Че Мирна и Наум са добре. Че моите хора нямат съмнения, че държат плана на Ленц под контрол. Че аз със сигурност ще се справя със ситуацията. Набих си здраво тези предпоставки в акъла и се подготвих за действие. За бързо и адекватно реагиране. Надеждата умира последна, нали така се казва? “Бавно и мъчително”, изкиска се Смърделин. “А беше толкова сладък допреди малко…”.

            - Добро утро. – поздрави жизнерадостно Ленц, влизайки без предупреждение. Седнах на леглото, тъкмо бях излязла от тоалетната. – Къде е човекът?

            - Наистина ли очакваш да знам? – парирах аз.

            - Не, но очаквам тук въпросът ми да бъде чут. – усмихна ми се той със светска учтивост и седна на вече опротивялото ми канапе. “НИКОГА няма да си сложа канапе в стаята!”, обещах си аз.

            - Освен това държа в този паметен ден да се намирам възможно най-близо до теб. – добави Ленц, играейки си с предпазителя на пистолета. Отбелязах, че се беше “накиприл” за случая. Удобни просторни джинси, вместо типичния за него официален панталон. Трикотажна блуза с качулка, вместо риза. Тънко яке, вместо сако. Чантичка с колан за кръста, удобна и незаменима, знаех го от опит. Удобни и леки планинарски обувки… “Сигурно и лещи си е сложил, за да не си носи очилата за четене!”. Човекът беше готов да отпътува към неизвестното във всеки един момент. И последния щрих, който пръв ми се наби на очи – каишката на врата. Не удобна и лесно късаща се силиконова, а като за зумер-предавател. Най-вероятно беше кодирал и механизма за заключване. “Хитрец… си мислиш, че си”.

            - Взе ли си четката за зъби? – кимнах аз небрежно към чантичката на кръста му. Смешна работа, навремето и аз имах такава! Deuter. Същия модел. Носех си вътре всичко необходимо, за да се озова някъде, където не очаквам. Пари, документи, кредитни карти, мокри кърпички, тампони, презервативи, фенерче, телефон, цигари, запалка, нокторезачка, две-три ежедневни превръзки… и ключове от вкъщи разбира се. И не на последно място – четка и паста за зъби. Пригодни на всяко място и по всяко време, стига да има вода. Или да няма. Чантето побираше кенче или бутилка бира, дори когато беше пълно. Някои му викаха банан, други – хюмнетка. Но който си беше закачил това нещо на кръста веднъж, не го сваляше до пълен разпад. И изобщо – беше твърде практично, за да не бъде уважено от Ленц… Skip this commercial…

            - Трябваше ли? – запита той с умишлено преиграно учудване.

            - Може да не поискаш да се връщаш. – обадих аз един разумен довод. Разумен според лъжливите обещания за бъдещето, които ръсех с пълни шепи.

            - Къде е медиумът? – перифразира Ленц въпроса си. Явно не му се занимаваше повече с празни приказки.

            - Нали ти казаха, днес ще разбереш. Запаси се с търпение.

            - “Днес” вече настъпи. Очаквам отговор.

            - Казаха ти час и половина. И ти се съгласи. Не давай зор.

            - Това означава ли, че ще получа и известието, и медиума час и половина преди случката? – поинтересува се той. “Алармаааа!”, обади Смърделин. Но нямаше нужда.

            - Аз откъде да знам? – свих рамене. – Те си решават.

            - Знаеш часа на вашето ключово събитие. Би трябвало да можеш да сметнеш кога е час и половина преди това.

            - Тези сметки ги владея още от началното училище. – потвърдих аз.

            - И? – Ленц май се отегчи от мълчанието ми.

            - Поверителна информация. Преговорите вече вървят на по-високо равнище.

            - Аз съм най-висшата инстанция тук.

            - Щом те мълчат, ще мълча и аз. Нали знаеш, в исторически план, ако се обърнеш срещу масите, накрая биваш пожертван за тях.

            - Себе си ли визираш, или мен?

            - И двама ни. – отрязах аз. – Бъди добро момче и чакай. Нашите хора за разлика от вас играят честно. Нямаш реален повод за притеснения.

            - Единствената ми гаранция за това са твоите думи. – възрази Ленц.

            - И думата на моите хора. Нямаме гаранции, освен взаимното ни споразумение. Нито ние, нито ти. Успокой се и действай според плана.

            Планът пък от негова страна беше изпълнен изцяло. Предния ден пожертвах ушите си да слушам прекия му канал постоянно, дори си оставих слушалката в ухото за през нощта, когато към четири и нещо реших да поспя. Не за друго, ами за да ми е по-трезва мисълта на другия ден. Ремонтите бяха приключени. Чух и някои доклади относно мен в килията, които май съвпадаха със спомените ми. “М 305-67, душ… М 305-67, енфернин за повишаване на емисиите…”. “Енфернин”, толкова гениално име за този газ! Наистина беше адов… Последното му пускане в килията ми беше към три през нощта, чух доклада. Спомнях си, че след това упояване спах, в тогавашното ми изтощено състояние близо шест часа, след което се свестих от това, че вкараха и Йохан в килията ми. Засега нещата се връзваха. Йохан трябваше да се появи в килията ми точно в единадесет и петдесет и три. Когато ефектът на енфернина при мен вече се свежда само до главоболие. Очаквах да чуя в слушалката “М 23-65 – приспиване” всеки момент. Иначе наистина щях да се разтревожа. Йохан беше попаднал в килията ми поради три причини – защото водопроводът беше повреден; защото Йохан беше престоял тук около три години и се очакваше да е безволев парцал; и защото беше упоен с “лека нощ” в момента на повредата. А имаше и други случайности в целия низ от събития. Например, че аз съм била медиумът с най-нисък интензитет и в най-дълбоко безсъзнание в онзи момент. Най-подходяща за приемане на “съквартирант”. За пореден път си казах, че не бива да се отпускам. Аз бях наблюдателят тук, който да проследи събитията да се повторят с точност до милиметър. И дори ако проявяват излишен интерес към личността ми в килията – пак да я ползват за общежитие.

            - Все така очаквам отговор. Кога ще си получа медиума?

            - Ти сам наложи вето на скачането. – скастрих го аз. – Не разчитай на предварителна комуникация.

            - Наложих вето на скачането без мое съгласие.

            - Не, наложи вето на скачането без нарушение на условията от твоя страна. – уточних аз.

            - Необходимо ли е да наруша някое от условията, за да получа отговор най-сетне? – заплаши той.

            - Точно пък този отговор няма да ти хареса, гарантирам ти. Трай си и чакай.

            - Добре, но ще остана неизменно до теб. – посочи ме той с дулото на пистолета. – Ще ходим до тоалетна заедно.

            - Няма проблем, не съм срамежлива. – свих рамене аз.

            Въздухът се нагнети с враждебно мълчание. Започнах да страдам от синдрома на шилото в задника, в присъствието на Ленц всяка поза ми се виждаше неудобна.

            - Да си поговорим все пак за нещо, да минава по-бързо времето? – подметна Карл.

            - Отвлечени теми. Нищо стратегически важно. – ограничих аз набързо рисковете.

            - Отвлечени да са. – съгласи се Ленц.

            - Ти си с белите. – кимнах му.

            - Моля?

            - Ти започваш. – поясних аналогията си с шаха. Карлитос се замисли за секунда.

            - Ще ме улесниш, ако ми кажеш от какво се интересуваш.

            - Алпинизъм. Лингвистика. Автостоп. Психология. Времето. Изкуство, музика и литература най-вече. Но на ниво модерен неандерталец. – усмихнах се аз, изброявайки и добавих: – Измъкване от трудни ситуации. На мастър-клас ниво.

            Ленц обади една крива усмивка на последната ми реплика.

            - Да си поговорим за психология тогава.

            - Без цитиране на автори, моля. Само реално приложими примери.

            - Защо? – изненада се той.

            - За да не заспя от скука. – отговорих аз простичко и подхванах веднага темата. – Ти как се чувстваш, изправен пред възможността да станеш отново млад?

            - Би трябвало да знаеш. – “Хич не ми увъртай”.

            - Просто не искам да си говоря сама. С удоволствие бих сверила предположенията си с думи от първоизточника. – седнах по турски на леглото, така се чувствах по-свойски.

            - Кажи си предположенията и ще те поправя, ако грешиш.

            - Едно е очевидно. Желаеш да си млад повече от всичко. Ще рискуваш твърде ценни неща – живот, безсмъртие, положение. Въпросът е кой е най-силният ти мотив да се отървеш от старостта си – болките в кокалите, импотентността или външния вид?

            Жегнах го. Пролича си за част от секундата. Горчиво-вкамененото лице на човек, останал в пълна емоционална изолация с всичките си проблеми и страхове.

            - Да кажем, че и трите фактора са равни по значимост.

            - А историческата значимост на самия експеримент? Нея преди или след тези фактори я поставяш?

            - Преди. – отвърна той категорично.

            - Кое решение ти беше по-лесно да вземеш – това за този експеримент или решението да ползваш медиумите като ресурс и да убиеш всички противници на тази идея?

            - Това сега. Защото бездруго съм на губещата страна. Защо питаш?

            - Любопитно ми е какво оценяваш като по-голяма жертва за науката. Стотиците чужди животи или твоя личен живот.

            - Ти как мислиш?

            - Твоя личен живот. Смяташ се за твърде ценен и единствен по рода си гений.

            Той се усмихна сухо, явно доволен от отговора ми.

            - Единствен по рода си и единствен, попаднал на нужното място в нужното време. – уточни той. - Замисли се малко, с темпоралната енергия от около сто медиуми захранваме над двеста души. Над шестдесет от тях квалифицирани учени и лаборанти. – “Тоя морал ли ми чете?!”

            - А убитите и починалите медиуми?

            - Наложи се да направя известни жертви, за да стане системата факт.

            - Мога да ти кажа, че засега броят на жертвите надхвърля значително числеността на научния ви екип. Без оглед на факта, че голяма част от убитите също са били квалифицирани учени. – той понечи да отвори уста да възрази, но аз продължих. – Освен това ресурсът ви не е възобновим. Медиум без зумер е вечен. Медиум със зумер е батерия с около четиридесет години срок на годност най-много. В условията, които предлагате. Колкото и време да мине, повечето жертви пак ще са за наша сметка.

            - Предпочитам да не оставям безсмъртието на случайни хора. А на учени, способни да изследват и използват темпоралните явления.

            - Защо тогава не затвориш само двама-трима медиуми? Ще ви осигурят интензитет, колкото да не остарявате. Няма да ви стигне за излизане в Мрежата на повече от петима едновременно, но можете да се редувате.

            - Знаеш, че е невъзможно.

            - Да, защото всеки един свободен медиум ще се опълчи срещу това. Ще имаш сто пъти повече противници на режима и три пъти по-малко персонал. Защото никога няма да събереш толкова последователи, ако ограничаваш достъпа им до Мрежата.

            - Да, човешката алчност не знае граници. – констатира той философски.

            - И твоята алчност в това число. Това, което постигна, направи ли те по-щастлив? – атакувах аз и веднага си отговорих сама. – Знам, че не е. Алчността те плаши, така ли? У медиумите няма алчност. Защото ресурсът им е неизчерпаем. Те са си медиуми и нищо повече не им трябва, освен занимавка за свободното време. Сам си започнал да храниш това ненаситно животно човека. Със себе си начело. И знаеш ли кое е най-смешното? Че тъй недостижимото за теб решение не дойде в резултат на проучванията на прехвалените ти учени, а заради природен феномен в единия от медиумите, които експлоатирате. Направи си сметка.

            - Мой ред е. – отсече той. – Защо държиш толкова на детето? Неведнъж спомена, че ако навредим на плода, животът ти няма значение за теб.

            - Майчинската ми загриженост странна ли ти се вижда? – повдигнах предизвикателно вежди, влизайки в играта. “Внимавай”, предупреди Смърделин.

            - Сама каза, че аз съм подбрал материала, с който да те оплодя. Това е просто експеримент, който може да бъде повторен, стига да си жива.

            - Бащата може да ми е неизвестен, но детето си е мое. Щеше да си е мое, ако ще да беше от изпаднал наркоман или от сериен изнасилвач.

            - Все пак не си заслужава да жертваш живота си за нещо, което можеш да повториш. – парира той.

            - Не знаеш колко неуспешни опита направихме. – възразих аз. – Аз съм единственият известен бременен медиум в Мрежата и това наистина може да не се повтори никога. Откак се оказах единствения медиум, способен да активира други, повярвах в уникалността на някои явления. Искам да доживея раждането на това бебе. Иначе не държа да доживявам.

            - Защо?

            - Защото ще се мразя за безотговорността си, която го е убила. Никой не ме е карал да идвам тук.

            Ленц не намери какво да възрази срещу сантименталното ми чувство за вина. Възползвах се от секундната пауза.

            - Мой ред е. – потрих доволно ръце, потраквайки с белезниците.

            - Много бързаш да си върнеш щафетата. – прекъсна ме той.

            - Въпросът ти беше твърде прост. Нямам какво повече да кажа по темата.

            - Ти ми зададе повече от един въпрос.

            - Добре тогава, пак заповядай. – въздъхнах аз с досада.

            - Обичаш да говориш, нали?

            - Това вторият въпрос ли е? Защото мога да отговоря просто с “да” и да приключваме. – нарочно го пришпорвах, за да си мисли, че не остава много време до ключовия момент. И да не разпитва повече за “батерията” си.

            - Смятай го за тема на дискусия, а не за въпрос.

            - Обичам, да. – отговорих хрисимо.

            - Защо?

            - Защото съм дрънкало. – обобщих аз набързо комуникативния си профил. “Патологично ТЕНЕКЕ!”, уточни Смърделин.

            - Какво ти дава говоренето? Какво чувство събужда у теб, за да го обичаш толкова?

            - Дава ми общуване. Връзка със света.

            - Или власт над него. Плюс загърбване на чувството за самота. – Ленц тропна с пистолета в бедрото си, убеден, че ме е разшифровал.

            - Не си съвсем прав. – почесах се аз. – Власт с говорене не винаги мога да спечеля. А чувството за самота… С теб си говоря много повече, отколкото с моите хора. Но компанията ти ме кара да се чувствам само по-сама. Докато минималните обмени на реплики с моите хора ме карат да с чувствам съвсем иначе.

            - Какво точно харесваш в говоренето си тогава?

            - Това, че имам какво да кажа. И че нямам какво да крия.

            - От мен криеш. – обори той доводите ми.

            - Да, и съвсем искрено ти обясних защо. Защото си заплаха. Словесната ми диария не влиза в разрез с интересите ми. Тя служи за диалог, развлечение, себеразкриване, просвещаване. Но не бих се самоубила с дрънкане, по-скоро обратното. Както показа опитът на Бейкър. – знаех си, че той само чака момента да спомене този случай по зададената от него тема. “Да, по-добре да го изпреварим”, съгласи се Смърделин.

            - Прегледах записите от килията ти. – продължи Ленц. – Дори и там говориш твърде много за човек, затворен сам в празна стая.

            - Очевидно беше, че съм наблюдавана! – изсмях се аз.

            - Но там нямаше диалог. – възрази той.

            - Как пък не! Всяко действие или липсата на такова си беше отговор. “Пикае ми се” с мълчание насреща и затворена тоалетна означаваше “Не ни пука, искаме да се мъчиш”. “Чувствам се чудесно, искам да поспя” с последвал студен душ означаваше “Не искаме да си добре, искаме да се мъчиш”. Имаше диалог. – натъртих аз категорично. – Само дето вашите отговори бяха твърде еднообразни.

            - Защо тогава не спря да говориш, когато откри шаблона на отговорите ни?

            - За развлечение, разбира се! – изгледах го, като да беше паднал от Луната. – Какво хубаво му остава на човек в една от вашите килийки, освен малко чувство за хумор?

            - Значи за теб е важно да знаеш, че те чуват и наблюдават. За да прилагаш на практика чувството си за хумор. – заключи Ленц.

            - Не е задължително да ме чуват и наблюдават. – възразих аз и добавих откровено – Имам си въображаем приятел. Той ме чува и наблюдава винаги.

            “Най-реалния въображаем приятел, който някога ще имаш!”, наблегна Смърделин, обиден от принизяването си до игра на фантазията. Ленц пък изглеждаше леко объркан. Всъщност всички тук неизвестно защо се объркваха, когато им казвах чистата истина.

            - Значи за теб не е от значение дали комуникираш с реален субект или с въображаем?

            - Не точно. – “Пробвай да се вмъкнеш в откачения ми мозък, щом толкова те влече”. – Въображаемият субект, както ти се изрази, е константа. Винаги си е с мен. Всеки друг субект се оценява като бонус, като допълнителна емоционална, практична или пък познавателна връзка със света.

            Направих кратка пауза и продължих, преди той да е осмислил докрай думите ми.

- Толкова съм си самодостатъчна, че светът и Мрежата в това число не ме вълнуват твърде силно. Затова и не държа да съм част от тях, ако не съм полезна за “околната среда”. – показах кавичките с пръсти. - Старая се да правя добри от моя гледна точка неща, за да се чувствам полезна частица от Вселената. Това подхранва личното ми самоуважение и приятната за егото ми гордост. Дава ми мотивация да съм в нещата, а не в нищото. А доброто вече опира до това в какво вярваш.

- Ти сама си направи психопрофил. – констатира Ленц. Май беше изненадан от този факт.

- Разочаровах ли те? – запитах с преиграна загриженост.

- Не. Напротив. – поклати глава той. – Почти се убедих, че бихме могли да станем приятели някога. Както ти твърдиш, че е станало. И в какво вярваш?

- Лично отношение, обективна преценка и малко проста математика. – “Ако го искаш точно, поеми го триизмерно!” – За разлика от теб не смятам живота си за по-ценен от този на който и да било друг, медиум или не. Моята сметка се води на името на хората, които зависят от мен. На това му викат “отговорност”. Твоето чувство за отговорност е насочено към науката, към новите и неизследвани територии. Моето чувство за отговорност е насочено към хората, към които съм емоционално привързана. Както е при повечето човешки същества.

- Значи според теб е по-правилно да си пропилея живота в грижи за хората, към които съм емоционално привързан, така ли? – запита Ленц с лека нотка на сарказъм. - Аз се опитвам да направя Мрежата достъпна за всички хора. Това маловажна кауза ли ти се струва?

- Първо – да, маловажна ми се струва. Природата си го е измислила – Мрежата не е достъпна за всички. Просто се примири с този факт! Или що не се посветиш на това да научиш всички хора да летят например, или да дишат под вода? Пак ще е същото. И второ – начинът, по който го правиш, е невероятно тъп. За начало разби на пух и прах една организация, която така или иначе се занимаваше с темпорални изследвания. После зароби себе си и други хора в нова организация, работеща по много по-сложна система и застрашена малко или много от всеки един участник в нея. Нещо, което има нужда от постоянен въоръжен контрол и наблюдение над всичко и всички, просто за да съществува, камо ли за да функционира!

-  Центърът за темпорални изследвания никога нямаше да направи зумери! – възрази Карл, изглежда се беше разпалил да докаже правотата си. – Той се управляваше от медиуми и работеше единствено в тяхна полза…

- И трето. – прекъснах го аз. – Единственият човек, към когото си емоционално привързан, си ти самият. Моето лично мнение е, че не си намерил какво смислено да направиш с живота си, освен нескопосано оправдани от морална гледна точка бели.

- Каквото и да ти е личното мнение, точно на хора като мен се дължи прогресът на човечеството като цяло. – беше му писнало ужасно от проповедите ми, това поне беше очевидно.

- Човечество е имало преди, ще го има и занапред. И пак хората умират рано или късно. Дори и медиумите умират при злополуки. Не можеш да мотивираш борбата си срещу простите физични закони с грижа за добруването на всеки един индивид в Мрежата! Междувременно прогресът на човечеството е причина за глобалното затопляне, за замърсяването на околната среда, за все по-разрушителните атаки на човешките същества срещу други човешки същества… Не можеш да направиш човека безсмъртен, всевластен и разумен Бог, който да оправи нещата, вместо да ги насере. Той просто си обича да ака.

- Вулгарните ти аналогии не могат да омаловажат напредъка на цивилизацията.

- Да, извинявай, че правя “вулгарни” аналогии с физиологични процеси! – подхвърлих аз скептично. – Ти не сереш, така ли? Твърде си възвишен за тези неща? Карлитос, това може би ще разбие представите ти за света, но ВСИЧКИ серат! Обикновени хора и медиуми – серат. Факт. С фактите не можеш да спориш. Факт е, че не всеки е медиум. Това си е нормално, колкото срането. Факт е, че човечеството разрушава собствената си среда на обитаване и бавно но сигурно я прави непригодна за живот. Колкото повече възможности има, толкова повече поражения ще нанесе на всичко наоколо си, включително и на представители на собствения си вид. Това доказва и твоят опит – както вече ти казах, обемът на полезната дейност на “Диспансера” е критично малък в сравнение със загубите, необходими за да съществува това място. Проста математика!

- Мащабът на простата ти математика е твърде ограничен. – Карлитос вече изглеждаше откровено изнервен от полемиката ми. За негово облекчение се чу нещо интересно в слушалката. И двамата следяхме прекия канал с едно ухо и повишено внимание към ключови думички. А те бяха “Повреда във водопровода към стаи 102 и 103”. Хвърлих поглед към часовника. “Точно навреме!”. Въпреки цялата създадена от мен каша събитията се повтаряха. Сърцето ми се стопли от още една капка надежда.

- Отивам да хвърля едно око на ситуацията. – каза Ленц и се изправи. “О-о, толкова съм ти досадила, че чак ще ме оставиш самичка в този съдбовен момент?”.

- Кажи им да се справят с положението, както намерят за добре. – това беше нареждането на Карлитос от онзи ден според запазените архиви. Би трябвало да доведе до нужния резултат… Без те да знаят кой е нужният резултат - Йохан на гости при Мирна. Изпълнителите ще се помотаят малко, ще обсъждат възможностите за ремонт и тестване на водопровода, без преместване на затворниците, после ще обсъждат самото преместване… Ще се съветват с медиците и психолозите, с ремонтните работници и простите копои, които ще осъществят преместванията…

- Няма ли да е по-добре да дам конкретни нареждания? – Ленц прекъсна потока на припрените ми мисли.

- Просто им кажи да постъпят, както намерят за добре. Точка. Ако всичко върви по план, ще трябва просто да се съгласиш с решението им. Ако не върви по план – ще ти кажа. Нали слушам прекия канал. – посочих слушалката в ухото си.

- Добре. – каза той кратко. Хич не му харесваше да се подчинява на нареждания, беше отвикнал.

- Нали ще си продължим разговора после? – подхвърлих аз, докато той се хващаше за дръжката на вратата. Карл излезе, без да отговори.

“Ден последен, всичко върви по план”, окуражи ме Смърделин.

линк към 43 глава