41.

            Ленц намина още два пъти същия ден да ме пита, дали съм решила. Аз упорито повтарях, че решението не е само мое и че чакам отговор от хората си. Докато всичко вътре в мен крещеше “НЕ!”, Смърделин включително. Планът на Ленц беше неприемлив за мен. Не само неприемлив, ами направо ме ужасяваше. Карл искаше още един от хората ни за своя лична “батерия”. Искаше да го оставим безпрепятствено да закара “батерията” в друг поток. Където тя да бъде транспортирана физически на безопасно място. Без някой да наднича в потока, т.е. без наблюдение. Искаше още един заложник, и то този път да не знаем къде го държи. Не ми харесваше това. Ама хич не ми харесваше. Чаках нашите да измислят най-добрия възможен начин да му откажат.

            Вечерта едвам успях да заспя от нервност. А сутринта ме завари с паническата мисъл “Утре!” в главата. Двадесет и седми септември вече влезе в графа “утре”. Ужас! Знаейки, че плановете ми имат навика да се провалят в последния момент, направо изтръпвах.

            Отговорът пристигна кажи-речи заедно със закуската. Една малка бележчица, която кацна в скута ми, пусната от ръката на Йохан. “Приемаме”, пишеше там. Мозъкът ми започна да бие тревога. “Те луди ли са?!!”, изкрещях аз на Смърделин, а той отвърна колебливо: “Ами… сигурно знаят какво правят”. Сигурно… Аз обаче нямах никаква представа какво правят! Ленц дойде няколко минути по-късно, аз още бях в леглото. Започна да говори, чак след като затвори вратата и седна на канапето срещу мен. Изглеждаше недоспал.

            - Поканиха ме на преговори. Тук. – поясни той, сочейки ме с дулото на глупавия си пистолет, който досега така и не му беше послужил за нищо. Показах му безмълвно моята бележка.

            - Приемат значи? Чудесно. Искам вторият медиум да дойде още днес.

            - Не мисля, че ще са съгласни. – възразих аз. – Сам каза, че цялата комбинация ще стане в последния момент. За да се чувстваме сигурни.

            Йохан се материализира зад гърба на Ленц и му пусна нова бележка в скута. После изчезна. Карл не изглеждаше никак изненадан. Погледна бележката и ми я подхвърли. Успях да я хвана във въздуха, май рефлексите ми се бяха изострили от напрежението. “Вторият човек ще дойде утре. И часа за това също ще го уточним утре.”. Това пишеше в бележката. На мен ми олекна, на Ленц – съвсем не. Освен това от цялото подхвърляне на бележки ме сърбеше езикът да попитам на глас как са Мирна и Наум. Което очевидно щеше да е голяма грешка.

            - Искам да дойде още днес. Имам нужда от време за транспортирането му.

            Аз нищо не отговорих. Въпросът явно не беше зададен на мен, а и отговорите идваха от другаде. Двамата с Ленц зачакахме нова бележка. Която не закъсня много.

            - “Колко време ти трябва за транспортирането?”. – този път Карл прочете бележката на глас. После отговори към празното пространство в стаята: - Три часа. Минимум.

            Още половин минута чакане. И пак фигурата на Йохан, която се появяваше като двадесет и четвърти кадър, само колкото да пусне поредното послание и да изчезне.

            - Малко е. – отсече Ленц, след като прочете бележката. Изгледах го въпросително и той ми я подхвърли. Прочетох я още преди да я вдигна, падна на ръба на леглото с изписаната страна нагоре. “Час и половина. Ще ти кажем утре кога”. За пореден път днес си повторих, че Ленц не знае точния час на случката Х, само датата. “Ще го метнат с тайминга?”, консултирах се аз със Смърделин. “Откъде да знам!”, тросна се той. В този момент дойде следващата бележка. На лист А4, оставен по средата между мен и Ленц. “ДОСТАТЪЧНО Е. БЕЗ ПОВЕЧЕ ПАЗАРЕНЕ”. Карл помисли за секунда и кимна мълчаливо.

            - Добре. Искам го невъоръжен, без зумер-приемник, без накити и бижута по него и да дойде вързан. Добре вързан. Ако нещо не е наред, ще я гръмна. – той кимна с брадичка към мен. Изтекоха още няколко мълчаливи секунди, през които аз се чувствах бездейна като коз, стискан в нечия ръка.

            “ДАДЕНО”, гласеше следващото А4-послание. Разчетох го изтръпнала още преди да беше изчезнала ръката на Йохан, която го остави.

            - Ще възприема всеки ваш скок тук след идването на втория като опит да саботирате плана ми. И ще я гръмна. Надничайте и наблюдавайте. Но ако скочите тук без да сме нарушили приетите и от двете страни условия, ще реагирам веднага.

            - Много ми е любопитно на какво ще градиш изискванията си, ако се гръмна сама. – опитах се аз да “разведря” с малко хумор обстановката, докато очаквахме поредния отговор. Ленц продължи да гледа безизразно в нищото, все едно ме нямаше в стаята. Бележката се появи след малко, пак на голям лист. “НЕКА УТОЧНИМ УСЛОВИЯТА. СКОРО ЩЕ ПОЛУЧИТЕ НАШИЯ СПИСЪК”.

            - Тогава предпочитам и аз да ви съставя писмено списък, да не забравите нещо. – заяви Ленц и се приведе да вземе от пода последната бележка, гледайки ме зорко изпод вежди и сочейки ме с дулото на пистолета. Аз само му се усмихнах поощрително в отговор.

            Той седна пак изправен, извади химикалка от горния джоб на ризата си и започна да пише на гърба на листа.

            - Сигурно ще искате и тя да знае какво пиша, затова го кажа и на глас. Точка първа – никакво скачане тук след тези преговори, ако не сме нарушавали условията ви. Точка втора – никакви агресивни атаки срещу нас от какъвто и да било вид – от ваша или от нейна страна.

            Той ме погледна и аз кимнах в знак на съгласие.

            - Точка трета – предоставяте ми втори медиум от бъдещето, който идва тук сам, невъоръжен, без накити и бижута, без зумер-приемник и надеждно вързан за ръцете и краката. Точка четвърта – оставяте ме безпрепятствено да му сложа зумер и да го пренеса в друг поток, където да бъде преместен физически без наблюдение. Ще следя потока за надничане, всяко едно надничане там ще се смята за нарушение на условията. По време на преместването му и след това. До момента, в който реша да го освободя. Точка пета – ако Мирна избяга в Мрежата след сваляне на зумера, ще убием М 305-67. Точка шеста – Мирна ме пренася в бъдещето.

            Той пак ме изгледа очаквателно и аз пак кимнах. “Ще те пренеса там, където ще те разкъсат на парчета, обещавам ти!”. Ленц тегли една категорична точка на списъка.

            - Това е. – той метна листа върху останалите два на пода.

            - Радвам се, че най-сетне стигнахме до цивилизовани преговори. – казах аз, докато очаквахме отговора.

            - Просто спазвай условията и наистина ще си тръгнеш жива и здрава оттук. – отсече сухо Ленц.

            - Нямам причина да не ги спазвам. Бъди спокоен, Карлитос, мирният договор е в интерес и на двете страни.

            Йохан отново примигна за момент насред стаята, взимайки последния лист от пода и оставяйки нов. С големи букви пишеше “ЧЕТИ НА ГЛАС”, останалото не можах да го прочета.

            - Добре. – каза Ленц, след като взе списъка. – Първо – Диспансерът функционира в стандартния си режим, без никакви промени и без специално отношение към който и да било от медиумите. Целият персонал е зает с обичайните си задачи по нормалния график. Второ – ремонтите се извършват точно и навреме, според вече уточнените изисквания. Трето – Мирна не се подлага на разпити, физически и/или психически тормоз от какъвто и да било вид. Четвърто – държите Мирна в течение и ако има претенции относно протичането на събитията в Диспансера – следвате инструкциите й. Пето - всяко едно ваше действие тук или в други потоци ще бъде наблюдавано, с изключение на транспортирането на втория ни медиум. В случай на нарушение на което и да е от условията ни ще атакуваме незабавно.

            Ленц вдигна поглед от списъка.

            - Съгласен съм. Ти? – запита ме той.

            - Аз ли? Разбира се, че съм съгласна с хората си. – отговорих аз.

            - Ето че сключихме сделката. – констатира Ленц миролюбиво. В същия момент пристигна и поредният лист А4, на който пишеше кратко “СЪГЛАСНИ СМЕ”.

            - Чудесно. – кимна Карл.

            - Заловените двама медиуми вече факт ли са? – попитах го аз, без да губя повече време. Нали се очакваше да ме държат в течение?

            - Кои точно? – “Досаден педант!”.

            - Последните през последните два дни. – уточних.

            - Да, факт са.

            - Третият се очаква да го заловите днес към пет часа следобед. Погрижете се това да стане. Ако персоналът работи според нормалния график, би трябвало да го заловите. Ремонтите как вървят?

            - На практика са почти приключили. Само във фоайето остават довършителни работи.

            - Водопроводът?

            - Не е пипан извън килиите. По кое време се очаква да се повреди? – вметна той небрежно въпросче.

            - Ще разбереш утре.

            - Важно е да знам часа, за да съм сигурен, че нещата вървят по план.

            - Важно е аз да знам часа, за да сме сигурни, че нещата вървят по план. Ти просто спазвай инструкциите.

            - Така ли се говори на приятел? – запита критично Ленц.

            - Същият “приятел” вчера се опита да ме отвлече в друг поток. Ти може да си приятел за мен в бъдещето, но аз тук за теб съм никоя. Не искам повече изненади. Ще получаваш само минималната необходима информация.

            Йохан пак примигна като призрачен пощальон, оставяйки поредния лист, изписан с големи букви. “ОСТАВЕТЕ Я НА МИРА. ЩЕ ГОВОРИТЕ С НЕЯ САМО ПО НЕЙНО НАРЕЖДАНЕ”. Ленц повдигна вежда, без да изрази каквато и да било конкретна емоция.

            - Добре. Какво ще наредите, госпожице? – обърна се той към мен.

            - Искам пряка връзка с теб. – отговорих аз незабавно. За разнообразие този път аз бях сериозната, въпреки неговия сарказъм. – Искам да съм в течение на всичко, което става. Ремонтите. Залавянето на медиуми. Евентуалните преждевременни повреди в системата. Всичко.

            - Смятах просто да остана тук, неотлъчно до теб. Докладва ми се за всичко. – той посочи слушалката в ухото си с лявата ръка. И мен с дулото на пистолета в дясната.

            - Предпочитам да контролираш нещата лично. И да не нарушаваш покоя ми с присъствието си, с извинение. – усмихнах му се сухо. – Връзка?

            - Мога да те включа към личния си канал. Ще чуваш всичко, което чувам и аз.

            - Добра идея, но не е достатъчно. – поклатих глава. – Трябва да мога да вляза в контакт с теб във всеки един момент. Не забравяй, че наложи вето на скачанията ни в потока. Дотук бяхме с “бързата поща”.

            - Разумно. – каза той с лека въздишка, която може би означаваше отегчение. – Всъщност помислих и за това.

            Той изкара от джоба на панталона си мобилен телефон и ми го подметна. Апаратчето кацна послушно в протегнатата ми ръка. Беше затоплено от телесната му температура. Странно, но тази топлина ми се стори неприятна. А по природа не съм гнуслива.

            - Бързото набиране за моя номер е настроено на едно. Пробвай го. – кимна ми той подканящо.

            Последвах съвета му без възражения. Секунда по-късно чух и сигнала на звънене на неговия апарат. “Don’t worry, be happy” на Боби Макферин. “Тоя ебава ли се?!!”, възмути се Смърделин от мелодията. “Млък! Почивай.”

            - Ало? Ето ме. – прие Ленц обаждането и аз чух гласа му стерео. Затворих. – Вече имаме връзка. Батерията е заредена, ако не играеш игри и не ми звъниш през две минути, би трябвало да издържи минимум двадесет и четири часа. Друго?

            - Искам компютър, свързан с интернет. И то преди да си излязъл от тази стая. Което ще го смятаме за приключване на преговорите.

            - Това пък за какво ти е? – изненадата му явно беше преиграна, но той не се и опитваше да изглежда искрен.

            - Държа да си сверя часовника. Може да ме заблуждавате умишлено. – кимнах към часовника на стената, който показваше единадесет без пет.

            - Ако се опитаме да те излъжем, хората ти ще реагират. – възрази Ленц.

            - Въпреки това. Искам да съм сигурна. И онова свързване към личния ти канал. Искам и то да стане сега.

            Той се замисли за момент. После започна да набира от телефона, който все още беше в ръката му.

            - Ноутбук. Зареден. Веднага. – затвори секунда след това. И не откъсваше поглед от мен.

            - Личния канал? – “Сигурна съм, че и за това е помислил”.

            Той пак бръкна в бездънните си джобове и извади зумер-приемник. Подхвърли ми го, както телефона преди малко.

            - Приемникът е деактивиран. Но в слушалката ще получаваш всички устни доклади до мен.

            Поколебах се дали да си монтирам и този хомот на врата, после пробвах закопчалката. Заключване-отключване, всичко работеше нормално. А и си беше стандартна каишка за зумер-приемник – една жалка силиконова лентичка с кадифена основа откъм вратлето и удобен регулатор за широчината. Не като зумер-предавателите, дето каишката им и с нож не можеше да се среже, камо ли да се разкъса или прегризе. И въпреки това… Предпочитах да не си слагам на врата нещо, дадено ми от Ленц.

            - Ако искаш просто си сложи слушалката и остави каишката да си виси свободно. Пак ще работи. Но иначе ще ти е по-удобно. Твоите хора щяха да разберат, ако бяхме монтирали нещо опасно вътре.

            “Така си е, а и дали имам нещо опасно в ухото си или на врата си – все тая”, заключих аз и си сложих второто “герданче”. Наврях и слушалката в лявото си ухо, което незабавно се препълни с информация. “М 90-25 – приспиване… Лампите във фоайето монтирани… М 201-34 – енфернин за засилване на емисиите…. Екип 3 следи Мрежата, пълна готовност… М 68-41 – олекотен режим поради риск за живота…”. “Майчице, тоя по цял ден ли слуша всичко това?!”. Това нещо не млъкваше, все едно улавях честотите на всички тираджии в обсег от 500 километра.

            - Инструктирал съм персонала за пълно и постоянно докладване. – той сякаш отговори на мислите ми. И нищо чудно. – Винаги можеш да го свалиш, ако не ти се слуша.

            - Не, благодаря, не ме затруднява. Това е нищо в сравнение с Мрежата. – добавих.

            - Липсва ли ти? Мрежата? – попита Ленц. Изгледах го мълчаливо.

            - Чакаме връзка с интернет. – “Няма да си бъбрим безцелно, не си го и помисляй!”. – После можеш да си вървиш.

            - Нищо няма да ти стане, ако си поговорим, докато чакаме.

            - Търсиш си задушевен събеседник ли? – обадих аз саркастично. “Ще ти говоря глупости, колкото можеш да носиш. Но нищо смислено или лично.”

            - Не, просто скучая. – той потупа нетърпеливо с пистолета по бедрото си.

            - Ще си говорим в бъдещето. Там ще изпиташ пълното удоволствие от разговора.

            - Може би си права.

            Вратата се отвори и влезе един от личната охрана на Ленц. Тези особено доверени лица си имаха и специална яркочервена нашивка на униформата. “Все едно сме в някаква допотопна военна организация!”, присмя се Смърделин. Охранката носеше ноутбукче. Мъничко, но ноутбукче. Посегна да го подаде на Ленц, но той му посочи моята скромна личност. Протегнах насреща ръце и си получих дългоочакваното устройство. Ето я моята връзка към местната мрежичка, малка, но може би полезна…

            - Ако нещо не е наред, ще ти се обадя. – обърнах се аз към Ленц. Той явно разбра намека и стана, все така държейки ме на мушка.

            - Доскоро.

            Двамата излязоха едновременно. Отворих ноутбука. “Не бързай, нека наистина сверим часа първо”. Имаше връзка. Влязох напосоки в десетина сайта – информационни агенции, форуми, портали за боди-билдинг, каквото ми дойде на акъла. Датата и часът съвпадаха. Слушалката в ухото ми продължаваше да ми сипва информация, но това наистина беше НИЩО в сравнение с Мрежата. А Мрежата определено ми липсваше. “Ето ти отговора, Карлитос, липсва ми и ще си я върна!”. Регистрирах се в някакъв произволен форум и пуснах тема, колкото да видя часа, в който е публикувана. Всичко беше наред, т.е. единадесет и пет. Двадесет и шести септември. Позагубих още петнадесетина минути време в ненужни проверки от същия тип, колкото да имам повод да се успокоя и да скучая. После се поразрових из последните кино-творби (още десетина минути), харесах си една, издирих възможно най-бавно торент и си пуснах филм за теглене. “Достатъчно. Сега.”, констатирахме единодушно със Смърделин.

            Google. Търсене… “Какво да потърсим? Нека не е първият резултат…”. BDSM. Прегледах съсредоточено два-три сайта. Все недоволна. Ту му млякото горещо, ту пък друго нещо… Влязох в няколко линка от единия портал. Пак недоволна. Ново търсене – hotspot. Намерени резултати – марка дрехи, вид локален интернет достъп, безплатен софтуер, рекламна агенция, геймърски портал… Трета страница от търсенето… “Ето го!”, изрева Смърделин радостно. Този сайт ми беше познат до болка. Все пак работих за него. Петер беше хостнал порносайта ни в този поток. С познатия ми дизайн, с познатите ми трейлъри. И нямаше друга причина да го сложи тук, освен за да ми каже нещо. “Петер, обичам те, човече”, казах си аз наум, докато браузвах порняците. Знаех описанията под всеки трейлър наизуст, половината аз ги бях писала.

            БЕШЕ си губил времето. Всяко едно от описанията под трейлърите на челна страница беше сменено. Отново разцелувах любимия си колега мислено. И зачетох внимателно. “Мойра е потисната и отчаяна, но среща корави мъжаги, които да й помогнат да си повдигне духа. В техните ръце оргазмът й е гарантиран.”. “Все още неопитните Лин и Дийн най-сетне остават насаме. Очакват ги минути на екстаз, необезпокоявани от никого.”. Много мило, кръстил е моите влюбени гълъбчета на Лин Хил и Дийн Потър! Напуши ме смях, но се сдържах. Най-важното беше, че Наум и Мирна бяха добре. “Спасителят на плажа бди зорко за дами в беда, но понякога отношенията му с дамите стигат до крайности, дори и без негово съгласие”. Да, Петер, знам, че и ти си ми ядосан. Има за какво. Благодаря ти за помощта. “На Стийв му предстои близка среща с твърде много жени, но той е обмислил всеки свой ход и ситуацията е изцяло под негов контрол.”. Дано да е така, дано. Щеше ми се да знам кой ще е в ролята на “Стийв”. “Огромни разстояния делят Шийла и Грег, но необузданите им фантазии не могат да бъдат спрени нито от мястото, нито от времето.”. “Това пък какво точно визира?!.. Дай следващото”. “Въпреки риска да бъде разкрита от съпруга си, Кенди намира сигурен начин да поддържа връзка с Торн, една страст, граничеща с безумието!”. Това сигурно означаваше, че Петер е намерил начин да комуникира с Центъра. Чудесно, но нямаше нужда да хаби две послания за това, очевидно беше, че поддържат връзка, след като той ми пишеше… Друго?  “Доли е отракана курва и със сигурност ще се справи без проблем с куп загорели мъже. Вижте кой ще се изтощи пръв – тя или те.”. “Отракана курва ли?!!” Добре де, бях заслужила всички обидни епитети на света. Важното беше, че… щях да се справя. Според Петер и останалите щях да се справя. И “Лин и Дийн” бяха на път към “екстаза”. Значи всичко е наред. “Дръжте се, загорели мъже!”, подхвърли Смърделин саркастично.

линк към 42 глава