Времената сигурно са полудели 2
1.1
Мирна потърка за пореден път слепоочия с двете си ръце. “Поне да не ревеше толкова нощем, като не расте, а?”, бъзна я Смърделин. “Само твоите саркастични коментарчета ми липсват в момента!”, сопна се тя мислено. Тишето най-сетне беше заспал, след кърменето и след мъчителното и шумно (“УААА, не ща да ме мериш!!!”) премерване на кантара и сменяне на пелени. Все същото – около 3600 грама. “Трябва да се предприеме нещо, иначе ще го кърмя до края на вечността”, помисли си тя мрачно. “Някои жени направо си мечтаят децата им да си останат вечно сладки бебчета”, подхвърли Смърделин. “Повярвай ми, не съм от тях!”, отсече Мирна. “Ще видим като влезне в пубертета дали ще говориш така…”.
Вратата се отвори максимално внимателно, Йохан надникна вътре.
- Спи ли? – попита той с предпазлив шепот.
- Спи, слава богу. – отговори тя и стана от проснатия на пода огромен матрак. Йохан затвори абсолютно безшумно вратата.
- Как мина обучението? – попита тя тихо, след като се целунаха.
- Нормално, както винаги. – той се прозя. – Само дето ми се спи ужасяващо много…
- Татенце? – поде тя сериозния разговор. – Май ще трябва да се изнасяме в миналото.
- И аз това си мислех. – въздъхна той. – Все така няма промяна в теглото, нали?
- Никаква. – той я прегърна.
- Ами ще се изнасяме, какво да се прави. Не може да продължава така вечно. АЗ поне определено няма да го понеса.
- Мислех си и за варианта да му сложим зумер. Но отхвърлих тая идея. – намръщи се тя.
- Да сложа зумер на това сладко малко същество?! В никакъв случай. Нищо чудно да му увреди психиката. И без това интензитетът му не е достатъчен, за да тръгне нанякъде или да направи някоя друга беля.
Той се изтегна диагонално на гигантското легло, внимавайки да не бутне малката детска кошничка. Тишето примляска леко насън, при което Йохан замръзна и настръхна за момент. “Не е лесна работа бащинството”, констатира Смърделин.
- Утре ще се заема с намирането на подходящо място и поток. И с останалите подробности… - той пак се прозя. – Наистина мразя да те обичам понякога. И него най-вече.
- Не можеш да отречеш, че е чаровник. – ухили се Мирна, изтягайки се на леглото до Йохан.
- Особено когато не реве. – потвърди той и зави внимателно бебето с одеалцето му. И заплаши нежно: – Ще пораснеш, няма да те оставим да се измъкнеш.
- Ти коя държава предпочиташ? – попита той Мирна, докато тя се сгушваше удобно под мишницата му.
- Засега – все тая. Иначе ми се иска да го пратя на българско училище. Няма от кого да научи български, освен от мен.
- Твоята мания за запазване на езика в поколенията? – подсмихна се той. Тя го захапа леко за врата.
- Това не е мания, а разумно желание да си говоря със сина си на родния си език.
- Добре де, наясно съм. – засмя се той тихо. – Тогава обаче аз ще му говоря на немски.
- Щом така си решил. – съгласи се Мирна с усмивка. Беше отраснала в триезично семейство. С дядото всички си говореха на български, баба и мама си говореха на сръбски, а внучетата и родителите им си говореха на руски. Определено не се чувстваше ощетена от това.
- Нали ще ми помогнеш за документите? – притесни се Йохан.
- Естествено, ти за каква ме имаш? Ако искаш дори аз мога да се заема с цялата история…
- В никакъв случай! Почивай си и… давай мляко. Това ти е работата.
- Да не съм някакъв инвалид, като кърмя?.. Или крава? – добави тя след секунда размисъл.
- Сто пъти предпочитам да се оправям с преместване в друг поток, отколкото с гледане на бебе, без да произвеждам кърма. Моля те.
- Нали за България става въпрос? – уточни тя.
- Точно така, и то далеч от всичките ти двойнички, ако обичаш.
- Ще се консултираш с мен за квартала и т.н., нали?
- Разбира се. – той я целуна по челото. – Всичко ще бъде обсъдено и решено по взаимно съгласие.
- Мисля, че ще е достатъчно да го върнем секунди преди прерязването на пъпната връв. – каза тя. - По всичко личи, че тогава се е активирал. В корема ми растеше нормално и в реално време.
- И аз това си мислех, не ми се рискува да го връщам твърде назад. Ще видим за седмица-две дали има промяна, във времето малко преди раждането му. Ако всичко е наред, оставаме там.
- Четеш ми мислите.
- Ще си взема един душ. – размърда се Йохан.
- Действай, аз се изкъпах преди последното кърмене. – Мирна се зави с мързеливи движения и притвори очи. – Смятам да поспя, докато звярът мълчи.
- Сладки сънища. – пожела й Йохан с целувка и се измъкна изпод завивките.
- Сритай ме, ако не се събудя като ревне. – измънка тя. - И без това имам работа за довършване по сайтовете.
- Дадено. И не се преуморявай.
- Добрееее, деде! – проточи тя сънено.
***
- Не! Пусни, не си го бутай в устата това! И престани да ми говориш на немски, казах ти, че не разбирам! – Хесусита беше на прага на търпението си. Вече беше стигнала до извода, че малките й братя и сестри са били безкрайно кротки същества. Това тук си беше истинско бедствие. Тя прибра в джоба си злополучно изтърваната и олигавена банкнота и продължи с мил тон.
- Хайде сега, една лъжичка за мама… За тати тогава… Не!.. Не го размазвай по масата… Хайде, аааааам? – тя продължи да мърка нежно. - Мама си има работа и затова не е тук да ти тегли един боооой… Браво на момчетоооо… И кака Хес ще тегли един бой на мама, когато си дойдееее… Хайде да хапнем за това, как кака Хес ще налага мама Ми с метлата по главата? Искаш ли?! Хайде, наздраве!.. Ей така да наплюеш и мама, като се прибере! Ааааам… Добре. Като станеш на две годинки, ще те гледат други хораааа… После и на детска градина ще тръгнеш, а кака Хес ще си почивааа…. Браво! Още само една лъжичка…
***
- И този път да слушаш в училище! Разбрахме ли се? – изръмжа Мирна строго отгоре надолу, а Тишето се сви в привидно скромна и послушна поза. Майката обаче веднага усети фалша. – Не ме принуждавай да ти сложа зумер! На следващия гаф ще останеш без Мрежа за неопределен период от време, имай го предвид!
- Добре, мамо, няма повече. – рече хлапето с нежелание.
- Ако ти е чак толкова скучно по време на часовете, надничай си в Мрежата и се забавлявай. Но никакво излизане от реалността повече! Изрично!
- Добре. – отговори Тишо вече със съвсем хрисим тон.
- Ще дойдем с баща ти да те вземем след часовете. – тя клекна, целуна го по бузата и го прегърна силно.
- Недей да правиш бели. – настави го Мирна на ушенце. – Мрежата ще е изцяло твоя, стига да слушаш.
Тя проследи с поглед как синът й влиза в сградата на училището и въздъхна шумно. “Дали изобщо разбира за какво му се караме?”, запита се тя. “Разбира се,че не. Вие сте просто неудобно препятствие по пътя му към белите”, отговори Смърделин. Йохан свирна кратко с клаксона. Мирна се обърна и се качи в колата, затръшвайки вратата малко по-силно, отколкото беше необходимо.
- Не му се връзвай толкова. Все пак е дете. – каза Йохан успокоително.
- Много не ми се иска да му слагам зумер! – сопна се Мирна. – Но той просто не слуша!
- Имай предвид, че както е тръгнало, интензитетът му ще се увеличава все повече и повече с всяка изминала година…
- Точно затова! – прекъсна го тя. - Ако не се научи на малко дисциплина, ще трябва да му сложим зумер за негово собствено добро.
- Това важеше в пълна сила и за теб навремето. – изсмя се Йохан. – Спокойно, засега не е направил нищо фатално. И все още не е скачал никъде без наш надзор. Просто си прави нормалните детски дяволии. Ще му мине.
- Ще ми се да имах твоето спокойствие. – изсумтя Мирна. – Знаеш ли го къде може да скочи просто от “детска дяволия”?
- Виж, ако се държи добре следващите дни можем за поощрение да му позволим да ходи сам в Центъра. Той познава точката на скока пределно добре. Ще се види с Хес…
- Ти луд ли си?! Да си пусна седемгодишното дете да скита из Мрежата и да скача някъде само?! – обърна се тя към него с възмутен крясък.
- Той ще си прави магариите така или иначе. Остави го да се почувства геройче в разумни рамки. – примоли се Йохан с убедителен тон. – Иначе наистина не се знае къде ще отиде. Нека му дадем някакви позволени точки за скок.
- Ще си помисля по въпроса. – измърмори тя недоволно. – Но определено ще се чувствам по-спокойна, ако му сложа зумер. Колкото и да му е неприятно. И на мен.
Йохан си замълча, запали колата и извърна врат, докато даваше на заден.
- Много добре знаеш на колко точно опасни места може да скочи. – продължи майката-квачка със съответния тон. – А и явно на мен се е метнал. Аз с целия си зрял и възрастен акъл нали помниш къде скочих? Какво остава пък за него…
- Не можеш да го спреш, без да го травмираш. – каза Йохан, изправяйки колата и потегляйки напред. – По-добре ще е да има наистина безопасни места, където да си скача на спокойствие.
- Ако прекарва твърде много време в Центъра, това ще забави физическото му развитие тук. – заяви Мирна скептично. – А той със сигурност ще се върти там във всяка една свободна секунда, ако му позволим.
- Добре де, какво от това, ще изглежда малко по-дребен от съучениците си. Не изпадай в паника. Той все пак спи тук. Плюс училището и времето, през което сме с него в този поток, това са поне двадесет часа на денонощие. – обади той разумно и смени рязко темата. – Ще оставя колата пак на същото място. Там май никой не минава, а и да мине едва ли ще забележи нещо.
- Да, мястото е добро. – съгласи се Мирна.
- Все още ти се чудя откъде намираш нерви да продължаваш да работиш. Защо не си починеш малко? Изнервена си.
- Защото ще се побъркам от излишни мисли и тревоги. – ухили се Мирна с умишлено комична физиономия на вманиачено позитивно хахо. После добави нормално - Мразя да скучая. Това ме изнервя още повече.
- По наше време се връщаме в 15:45 ч., нали? – уточни той.
- Точно. Ако не се видим още в Центъра, ще те изчакам в колата. – тя го целуна по бузата. – Или ти ме изчакай.
Паркираха в една крива уличка до парка, Йохан заключи колата, остави ключовете в жабката и двамата се изпариха в нищото.
***
- Чу ме какво казах. – каза Мирна с крайно сериозно изражение. - Ще му върнеш телефона още утре. Писна ми да ми звънят от училище да се оплакват от теб.
- Не мога да му го върна! – измърмори Тишето троснато. – А и той ме нарече дребен мухльо и ме напсува на майка, ако искаш да знаеш!
- Хич не ме интересува. Да го беше ударил тогава. – “Този съвет май не е много педагогически разумен, мамооооо”, избъзика се Смърделин. Мирна не му обърна внимание. – Класната ти каза, че момчето трябва да си получи телефона утре. Къде е?
- Не мога да му го върна. – повтори детето упорито. – Дори и да искам.
- Къде е все пак? – Мирна си пое въздух, очаквайки най-лошото.
- Изхвърлих го в Мрежата… - измънка Тишето. – Знам, че не бива да правя така! Но той много ме ядоса!
- “Знам, че не бива” не е оправдание! – повиши леко глас майка му. – Знаеш също така колко предимства имаш пред другите деца. И колко повече възможности имаш. Защо по дяволите правиш такива дребнави неща?!
- Не знам… Ядосах се. – обади нацупеният Тишо.
- Добре, значи аз утре трябва да обясня, как си изгубил случайно телефона и да купя на хлапето нов. Много благодаря! Как може да се връзваш толкова на тъпи обиди? И да отмъщаваш по този тъп начин?
- Ядосах се бе мамо! – тросна се детето, но после понижи глас. – Съжалявам… Не мога да го върна… Голяма работа, един телефон…
- За теб е голяма работа, за други е нещо важно! Проумей най-сетне, че не всички имат твоите възможности. Ти можеш да потърсиш мен или татко ти в Мрежата по всяко време, можеш да скочиш в Центъра. Другите деца обаче си стоят в този поток и се чуват с родителите и приятелите си по телефона. Знаеш го много добре.
Детето си замълча засрамено.
- Освен това на родителите тук, както знаеш, им се налага да работят и да изкарват пари - тук, в този поток, за да купят въпросния телефон. Те не могат да отскочат на друго място, където им е по-удобно, нито да си сменят работата току-така. Направил си мръсно на родителите на момчето, а не на него!
- Знам вече, но какво да направя? – каза Тишето безпомощно. – Взех му телефона, той ме подгони… Нали ми се кара и последния път, когато се бих? Затова просто излязох в Мрежата, никой не ме видя…
- Но пусна телефона нарочно в Мрежата, нали? – въздъхна кисело Мирна.
- Ами… да.
- Ще ми се Йохан или Хесусита да бяха от онези “прекрасни” хора, дето бият деца, защото на мен сърце не ми дава. – обади майката мрачно, въздъхна тежко и продължи. – Виж какво. Тази заплаха със зумера се поизтърка вече през годините, но все още пазим две устройства. А твоят интензитет нараства наистина лавинообразно. Ако не започнеш да се държиш разумно, просто ще ми се наложи да те огранича. Разбираш ли? Не защото имам нещо против теб или те наказвам. А защото ще си опасен. За себе си и за околните.
Тишето си замълча и само се сви малко по-дълбоко и “виновно”, за да скрие очите си от погледа на развилнялата се строга “мама”. “Тя е толкова мила и весела през повечето време… Защо се изнервя толкова за дреболии?”, помисли си той.
- Чувал си я тази заплаха и преди, но вероятността наистина да ти сложа зумер нараства заедно с интензитета ти. Изобщо не се шегувам. – “богинята-майка” се опита да вкара нов тон в старата заплаха. “Това дете просто не чатка какво е авторитет”, обрече мисията Смърделин. “Ти ако мислиш така, какво остава пък за него…”.
- На следващия гаф наистина ще ти сложа зумер. Кодиран, да не можеш да го махнеш. Вече си на десет години, голямо момче си. Това, което искам от теб, е да не използваш възможностите си на медиум във вреда на други хора и по начин, който ние с баща ти не сме ти позволили. Надявам се помниш онзи случай, когато ти сложихме зумер за няколко часа?
Тишето кимна. Това беше едно от най-неприятните преживявания в живота му. Сякаш беше станал сляп, глух и сакат. Определено не искаше това да се повтаря. Беше свикнал още от раждането си да вижда в Мрежата всичко, което иска да види. И да има физическата възможност да се гмурне в това, което гледа.
- Обещавам ти, че следващия път, когато ти сложа зумер, той ще си остане на врата ти, докато не навършиш двадесет години. Тържествено се заклевам и съм изключително сериозна. – Мирна подчерта думите си с вдигнат показалец. – Заклевам се във Времето, в Мрежата и в каквото искаш. И дори и баща ти да е против – пак ще си стоиш със зумер. Обещавам ти. Ако ще да си съсипя всякакъв личен живот за това.
Тишката разумно запази мълчание. “Ей сега ще се изкаже още, по-добре да не я прекъсвам… Няма ли начин да ги изхвърля тези зумери от Центъра?..”.
- Позволените ти точки за скок, и то само от усамотени места, са вкъщи и Центъра. При Мирна 2 в никакъв случай няма да скачаш! Нищо, че сме надничали там заедно. Няма да изхвърляш нищо в Мрежата, нито да носиш нещо през нея, най-вече хора и животни. И най-хубавото – надничай, където си искаш. Надничай в час, ако ти е скучно! Надничай където и когато искаш! Има много неща за гледане. Това са все същите правила, не е нещо, което да забравиш. И ако някой те ядоса, ядосай го и ти или пък го тресни с един тупаник зад врата, а не се дръж като… - “Путка?”, предложи услужливо Смърделин. - …страхливец, който гепва нещо и бяга. Ясно?
- Да. – измърмори Тишо с възможно най-виновния тон. Фалшив разбира се.
- Наистина говоря сериозно. – сложи точката “богинята-майка”. – Много внимавай.
***
Тишката си седеше кротко и очакваше собствения си семеен апокалипсис. Този път наистина беше прекалил. Особено на фона на това, че всички приятели на мама бяха темпорални медиуми и част от тях следяха Мрежата десет часа в денонощието. “Не ми пука!”, каза си той гордо и се захвана без интерес да сглобява един пъзел с размери метър на метър. Редеше отрязъците без да се замисли, на групички от няколко сегмента, като в последствие ги смесваше. “Мрежата е много по-интересна”, помисли си той с едно чувство на жажда в дъното на езика. Защо някой не направи пъзел на Мрежата, а? Той ще е много по-интересен за сглобяване. А това какво е? Картинка някаква…
Мирна се появи в детската стая тъжна. Тишо очакваше да дойде бясна. Майка му прокара с уморен жест ръка през вечно рошавата си коса.
- Нали знаеш какво следва? – попита го тя спокойно, като възрастен човек.
- Ти ще кажеш. – отговори той. “В отбранителна позиция е, още преди да те е видял, внимавай!”, предупреди Смърделин.
- И колко точно бяха концертите? – поинтересува се майка му.
- Седем. – каза лаконично Тишо, въпреки че му бяха изтръпнали петичките.
- Заслужаваше ли си? – попита Мирна скептично.
- Момичето се зарадва на автографите. – отговори неопределено синът й в същия лаконичен стил. Майка му коленичи направо върху пъзела на пода, закривайки вече готовите сегменти, които трябваше да се впишат в общата картина.
- Слънчице… Много съжалявам, но се налага да огранича достъпа ти до Мрежата. Знаеш го, разбрали сме се за правилата още преди години. – тя го погледна в очите, той не успя да прочете нищо смислено за себе си в зениците й и просто скръсти ръце. “Мммда, и аз, и Наум сме ужасни инати, на кого да се метне?”, помисли си Мирна.
- Не искам да се караме. Писна ми. – обобщи тя. – Но да знаеш, че утре ще ти сложа зумер. И той ще остане на врата ти, докато не си променя решението. Въпроси?
- Какво толкова съм направил? – сви рамене Тишо. – Нищо лошо не се е случило.
- Няма как да ти обясня, че нямаш нужния опит, преди да си натрупал този опит. И наистина съжалявам. Разбирам, че си искал да подариш тези автографи на момичето. Но не мога да допусна да замразяваш потоци. Доразмразявахме ги след теб с баща ти. Имаше ужасно много пропуски.
- Но сега всичко е наред, нали? – повдигна той брадичка, опитвайки се да изглежда самоуверен. В присъствието на майка му тази роля винаги беше мнооого трудна.
- Да, защото ти забърсахме задника, образно казано. – каза тя, а лицето й доби онзи студен израз, който всяваше страх у Тишката. – Моля те, спри да се правиш на голям бунтар. Няма срещу кого да се бориш. Всички сме на твоя страна, само ти си срещу себе си.
- Защото съм взел няколко автографа?
- Не е това важното! Никой и на никого не се сърди за това, че сере. Сърди се, ако човекът сере не на място, твърде обилно, не си пуска водата и очаква някой да му забърше задника след това. Ясно? – “Кога ще спреш най-сетне да сравняваш всичко със сране?”, запита Смърделин. “Млъквай бе, лайнар, говоря със сина си!”, кресна мислено Мирна. – Можеше да измислиш редица други начини да вземеш някои от автографите или пък да помолиш мен и баща ти да ги вземем. Вместо това избра привидно най-лесния и очевидно най-безотговорния начин. Нито си толкова малък вече, нито си толкова безобиден, че да си позволяваш подобни неща. А от дума явно не разбираш.
- Може пък да не искам да разбирам. – възрази Тишо кратко. Щеше му се веднъж в живота си да си поскита свободно из Мрежата без постоянния контрол на свръхподробните си родители. “Вече съм почти на тринадесет! Кога най-сетне ще ме оставят да скачам като нормален човек?”.
- Все чакам чувството ти за отговорност да нарасне и да се изравни с интензитета ти. То обаче, както и интелекта ти, изглежда изостава. – обади майка му като присъда. – Затова ще озаптя за известно време темпоралната ти активност. Баща ти ще кодира зумера утре сутринта, оттам нататък ще си в това време и никое друго.
Тя се изправи и се насочи към вратата.
- Цял живот само ме ограничавате. – възропта Тишето мрачно. “Не е честно!”.
- Ти си най-разглезеното дете в Мрежата, знаеш ли? – поклати глава майка му на излизане и си тръгна.
Приказка за желязното прасе
Имам ли нужда от планината? Или тя от ме...
